Какво е мястото на младите хора в Църквата и какви са съвременните проблеми пред християните – за това можете да прочетете в разговора на Руслан Йорданов с Негово Високопреподобие архимандрит Максим (Глухчев), епархийски духовен надзорник и председател на митрополитския храм „Света великомъченица Марина“, който споделя за своя път към вярата, за решението да приеме монашество и да се посвети на служение на Бога и ближния .
– Ваше Високопреподобие, отскоро сте председател на митрополитския храм „Св. великомъченица Марина“. Какво е значението на този храм в живота на епархията днес?
– Митрополитският храм е от съществено значение за всяка една епархия в Православието. Такава е и важността на митрополитския храм „Св. великомъченица Марина“, който е в непосредствена близост до митрополитския дом. Поради това в него често в неделни дни, на големи празници, на събития, свързани с живота на епархийската църква, нашият митрополит служи, проповядва и наставлява поверения му народ. Друг важен фактор за значението на този храм е това, че в нейния двор се намира цялата администрация на Пловдивската света митрополия.
Всички официални делегации, гости, свещенослужители, миряни, които посещават Пловдивския митрополит Николай и администрацията на митрополията по различни въпроси, ѝ придават специален статут и особено значение в живота на епархийската църква. Най-големите богослужебни тържества, които се отбелязват в Пловдивска епархия, са свързани именнос празника на св. Марина, която е и покровителка на митрополитския храм. Пример за това е традицията, установена от Негово Високопреосвещенство митрополит Николай, за литийно шествие с иконата на „Св. Богородица Божигробска“ и мощите на св. Марина или други светини, които неколкократно са посрещани в нашата епархия на 16 юли – навечерието на храмовия празник, от Катедралния храм „Успение Богородично“ през главната улица на град Пловдив, до нашия храм.
– Вашият живот е свързан с вярата. Как и къде започна духовният Ви път към Бога?
– По милост Божия съм отгледан във вярващо семейство, което е поддържало духа на вярата в семейните православни ценности. Моят прадядо е бил свещеник – свещеноиконом Николай Кушев, служил е в с. Горно Абланово (Русенска епархия) и с него имам спомени в ранното си детство. Помня как той ми говореше за светиите, за това, че трябва да бъда добър, послушен и предан християнин. Съзнателният път на вярата започна в родния ми град Брацигово, където още като ученик в първи клас започнах да посещавам църковното неделно училище при храм „Св. Йоан Предтеча“. Именно тогава в мен се породи любо- питството не само към часовете по вероучение, но и към богослужението, към реда в храма, към личността на духовника в обществото. На това мое търсене откликна и енорийският ни свещеник – свещеноиконом Любомир Траянов, който ми помогна по пътя на вярата и насочи стъпките ми към Пловдивската духовна семинария. Оттук насетне аз избрах и поех по пътя на църковното служение.
– Като сравнително млад духовник, когото можем да отнесем към „новото поколение“ на свещенството, какво мислите за мястото на съвременния млад човек в Църквата?
– Благодаря Ви, че така формулирахте въпроса си. Понякога ме питат: „Църквата защо не привлича младите хора?“ или пък „Защо не опростите християнството, за да е по-разбрано, по-лесно, по-удобно за съвременния млад човек?“. Но винаги отговарям с въпрос: „Дали Христос е искал да се хареса на съвремието?“. От Свещеното Писание ние знаем, че „Иисус Христос е същият и вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13: 8), т.е. евангелската истина, Словото Божие е актуално за съвремието и за човека от XXI век. Вижте, младият човек е търсещ, този, който си задава въпросите дали има Бог, какъв е смисълът на живота, какво е любовта, какво е приятелството. Но младите хора не само задават въпроси, те очакват и отговори, и то забележете – само искрени отговори.
„Църквата е целият Божи народ. И мирянинът не е статист в нея. Мирянинът е този, който носи особено служение в Църквата, и ние се посвещаваме на това служение чрез светото Кръщение.”
Спомням си как аз, като юноша и ученик, се терзаех от същите въпроси. Тогава съществена роля в отговора на тези мои търсения имаше личният ми контакт с енорийскиясвещеник, впоследствие и с ректора на Пловдивската духовна семинария – ставрофорен свещеноиконом д-р Добромир Костов, и моите преподаватели, които в голяма степен ми помогнаха. Хора, които се отнесоха с любов, с разбиране и готовност за подкрепа.
Именно личният разговор с човек, който е извървял този духовен път, който може да отговори искрено на всички зададени въпроси, ни липсва. Но това нещо поставя и друга тема – дали ние имаме толкова свещеници и монаси, с други думи, нужния човешки ресурс, за да осигурим личния контакт и диалог с всеки един? Ще дам пример: Пловдив е вече 600 хиляден град, в който служат и живеят около 50 свещеници. Как мислите, дали те имат нужното време и физическата възможност да успеят да отделят достатъчно време на всеки вярващ и търсещ човек? Слава Богу, имаме прекрасни свещеници в нашия град, които напълно са отдадени на своето призвание и служение на Църквата и народа ни. Въпреки че времето често пъти не достига за контакт с хората, ние се опитваме да компенсираме това с действащата и създадена преди 14 години с благословението на Негово Високопреосвещенство митрополит Николай Пловдивска православна телевизия, с издаването на православна литература и много различни образователни и просветителски дейности за малки и големи на Пловдивската света митрополия, както и на Пловдивската православна академия и Пловдивската духовна семинария.
Погрешно в нашето съвремие под Църква се подразбира само йерархията – епископи, свещеници, дяконите,или тези хора, които работят в църквата. Църквата – това е целият Божи народ. И мирянинът, т.е. кръстеният, не е статист. Мирянинът – това е този, който носи особено служение в Църквата. Да бъдеш мирянин, също е служение и ние се посвещаваме на това служение чрез Тайнството свето Кръщение. Много е важно хората да разберат и осъзнаят, че служението на Църквата е общо дело на всички нейни членове. Нали именно въвличането на Божия народ в църковното дело е и истинското въцърковяване, което не се свежда до усвояване на някакви външни навици, а означава живо чувство на съпричастност на вярващия човек към живота на неговата енорийска община и на цялата Църква. Особено това се отнася до младежта.
Хората от по-старото поколение невинаги намират лесно общ език с младите. Понякога може да се чуе и такова мнение: „Е, нека да станат по-възрастни, ще се сблъскат с проблеми и тогава сами ще дойдат на Църква“. Това е неправилно, младите хора са нужни на Църквата днес. Мисля си, че трябва смело да ги привлечем към делото на Св. Църква, нашата младеж да се превърне от обект на нашите грижи в субект на жива мисионерска дейност, в свидетелство за нашата православна вяра с думи и с целия ни живот.
„Децата да усетят Божията любов, сгушени под благодатните сводове на Божия дом, на най-сигурното място в този свят – в Божиите ръце!”
– В храма има отреден детски кът за най-малките енориаши. Как се развива енорията и каква бихте искали да я видите след години?
– За съжаление, околохрамовото пространство е малко, нямаме прицърковна сграда, а и за момента няма къде да я построим, за да провеждаме часове по вероучение на деца и възрастни. Затова се налага да използваме двора на храма, който е място за различни учебни занимания, празници, концерти, тържества и конкурси. Разбира се, отворени сме и за нови и различни приятни и полезни инициативи. Дворът от южната страна на храма най-вече през лятото се превръща в една цветна градина. Това го правим специално, за да имат младите майки със своите деца и хората, които посещават ежедневно храма, едно тихо и спокойно място за отдих, разговори, четене на книга.
От известно време в неделните дни по време на светата Литургия в южния кораб на храма поставяме специално място, което нарекохме „детски кът“. Две детски масички със столчета, някои занимателни книжки, пособия за оцветяване и други неща за най-малките ни енориаши, нашите деца. Радвам се, както аз, така и моите събратя свещениците от храма, че този кът стана любимо и привлекателно място за децата, та те, макар и в незряла детска възраст, да усетят Божията любов, сгушени в този кът, под благодатните сводове на Божия дом, като в Божията прегръдка се намират на най-сигурното и безопасно място в този свят – в Божиите ръце!
В същото време, докато децата на богослужението са в детския кът, техните родители все пак са не толкова ангажирани с тях и имат време да се помолят и да присъстват по-съсредоточено на светата Литургия.
Искрената ми молитва към Бога и желание е нашата енория да бъде място, към което хората да се устремяватне само за да се помолят (макар и на първо място, за да се помолят), но където те да намерят душевен покой, където биха ги разбрали, биха ги подкрепили. Енорията ни да бъде община от вярващи, свързани и с убеждения, и с възгледи за живота, и едновременно с общи добри дела.
– Християните живеят в света и всеки по мярата на силите си се бори с изкушенията. Какво е Вашето упование в монашеския подвиг и кои светци Ви вдъхновяват в ежедневното Ви служение?
– Основните принципи на духовния живот на един монах и на един мирянин не се различават, те са съобразени изцяло със Светото Евангелие. Всички се стремим да подражаваме на Христос, както ни съветва св. ап. Павел. Случвало се е да ми задават въпроса: „Как и защо толкова рано тръгна по монашеския път? Трябваше да си по-живееш и чак тогава да вземеш това съдбовно решение за своя живот“. Знаете ли, никога не съжалявам за избора на монашеството, защото такава е била Божията воля за моя път. Завършвайки семинарията и размишлявайки дали да стана женен свещеник, или монах, реших, че ако Господ благослови да се срещна с девойка, която би ме направила щастлив през целия ми живот, ще отида с нея под венчило; ако такава среща не се случи, значи Господ желае моето монашество. Така на 20-годишна възраст се определи моят житейски път.
„Нежененият се грижи за Господните работи – как да угоди Господу; а жененият се грижи за световните работи – как да угоди на жената“ – казва св. ап. Павел (1 Кор. 7: 32 – 33). В тази формула е заключена според мен представата на апостола за предимството на монашеския път. Църквата разбира монашеството като духовен подвиг и непрестанен духовен труд.
от храм „Света Марина” и подготвя предавания за църковния живот в епархията.
Важно е особено с младите ни енориаши и семейства ние, духовниците, да общуваме на разбираем език. Обръщайки се към тях, да проникнем в същността на ре- алните им житейски и духовни проблеми и да им дадем отговори въз основата на Словото Божие. Очевидно е, че нашето слово към енориашите ни трябва да бъде искрено,свързано с реалните им нужди, проникнато от любов към хората. И ако хората, които са дошли при нас, почувстват, че Църквата се обръща към тях с искрена любов, че наша- та предразположеност към тях е сгрята от топло и открито чувство, подчертана с приятелска готовност да протегнем ръка и няма нищо общо със стремежа да натрапим нашия собствен избор и ценностна система, ето тогава мисля, че хората ще ни слушат.
По думите на Спасителя Господ Иисус Христос: „И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква“ (Лука 12: 48), което в моя случай означава, че трябва да от говарям пред Бога не само за себе си, но и за поверените ми енориаши. От страна на енорийския свещеник този подвиг изисква крепка гореща вяра, дръзновение пред Бога, добри знания, защото съвременният човек с голямо доверие се отнася към този, който знае повече. Изисква се любов към хората и способност за самоотвержено служение. Това е единственият път за спасение на нас, Божиите служители, защото комуто е много дадено, от него много и ще се иска.
