В БЕСЕДА С НЕГОВО ВИСОКОПРЕПОДОБИЕ АРХИМАНДРИТ МАКСИМ (ГЛУХЧЕВ) СЛИВЕНСКИЯТ МИТРОПОЛИТ АРСЕНИЙ РАЗКАЗВА ЗА СВОЕТО ДУХОВНО ИЗРАСТВАНЕ В ПЛОВДИВСКАТА ОКОЛИЯ. СПОДЕЛЯ ЗА ПРИМЕРА И НАСТАВНИЧЕСТВОТО НА ПЛОВДИВСКИЯ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ. РАЗКРИВА КАК Е ПРЕОДОЛЯЛ МИГОВЕ НА КОЛЕБАНИЕ С БЛАГОДАТНИТЕ НАПЪТСТВИЯ НА ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА ОТ ДЕВИЧЕСКИЯ МАНАСТИР В КАЛОФЕР. ОПИСВА СЛИВЕНСКАТА ЕПАРХИЯ, СВОЕТО СЛУЖЕНИЕ И НАДЕЖДИТЕ СИ ЗА НЕЯ.
– Драги Владико, Вие сте израснали в Пловдивската духовна околия, тук станахте монах, йеромонах, архимандрит и първи викарий на Пловдивския митрополит. Освен църковното служение, имате и дълбока духовна връзка с храмовете и манастирите около престолния ни град Пловдив още от млада възраст. Какви срещи и събития от църковния живот по тези земи Ви дават сили в сегашното служение като Сливенски митрополит?
– Благодаря Ви за въпроса и възможността за това интервю в списание „Духовен път“. За историята на епархията се знае, има много писано по тази тема. Ценното за мен е, че благодарение на моя духовен старец Пловдивския митрополит Николай, бях пряк участник и свидетел на духовния и църковния живот в Пловдивската епархия. Живот, който ме изгради като духовник и личност. Защото животът в Църквата е духовен път, по който ние се изграждаме като личности. В съчетанието на Божията воля и човешката свобода – в решимостта да се върви по Божия път, се ражда удивително явление, което съществува само в православието – светостта, която е причината за нашето съществуване. Нали апостолът ни казва, че към святост сме призвани (сравни 1Петр.1:16), светостта е ключът към небето. А и това е причината за нашето съществуване. Всъщност свят е дълбоко човечният човек – този, които е взел насериозно своя живот, който е послушал своето сърце, без да се самоуспокоява в следването на Христос (сравни Марк. 8:34). Тези 18 години под духовното наставничество на митрополит Николай в Пловдив бяха именно духовен път на израстване и изграждане, на работа върху себе си и решимост да следвам и подпомагам един велик труд на себежертва и безкръвно мъченичество в съзиждане на църковно-богослужебния живот в епархията, дело на едно отеческо сърце, отдадено на Бога и ближния, сърцето на моя духовен отец. Всекидневните му грижи за епархията започват с просветата сред децата. Бил съм свидетел как преминават срещите му с директори на училища и кметове на общини за сформиране на групи по православие, както и на курсове за квалификация на учители по религия. Храмовото строителство е негов приоритет. А най-голямата му любов е богослужението. Всичко това ме накара да осъзная един много съществен духовен закон – че във всеки от нас се спотайват неограничени възможности, а ние понякога им позволяваме да заспят.
– Как може вярващият християнин да освободи и насочи в правилната посока този огромен потенциал?
– „Бъдете будни и се молете“ (Мат. 26:41) – ни е заповядано в Евангелието. Църквата и животът в църквата ни позволяват да разкриваме тези възможности. Когато ги освободим, нашата душа може да пребивава постоянно с Бога. В началото на моя път още не можех да разбера това. Но с помощта на владиката и личния му пример разбрах и осъзнах, че ние правим всичко заради Бога! Нима може да има нещо по-важно от Бога?! Това означава, че сме призвани да излезем извън пределите на навиците, страстите и греха. Живеейки живота на Църквата и вървейки по духовния път на спасението, ние се учим на постоянство в духовната борба, на всеотдайност в служението, заради Бога и ближния, чрез любовта, която е основният пътен знак по духовния път.
„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.“ (Йоан. 13:35) – ни казва Господ.
Именно любовта е движещата сила в духовния живот и облечени в любовта, която е свръзка на съвършенството (сравни Кол. 3:14), ние ще следваме Христос през целия си живот, защото Той е въплътилата се Любов: „Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела“ (Тит. 2:14). В този път към Бога, ако сме истински, а не лицемерно да се преструваме на свети или на християни, и грехове ще имаме, и съмнения, и колебания, и хули в нашето сърце, защото това е нашата паднала природа. Тази борба с нашето „Aз“ е пътят към Бога!
– Като семинарист в Софийската духовна семинария бяхте поканен от новоизбрания Пловдивски митрополит Николай да станете негов сътрудник и съработник. Впоследствие станахте монах и извървяхте целия път на църковната йерархия. Разкажете ни повече за връзката си с Вашия духовен старец митрополит Николай и неговото наставничество към Вас.
– Моят духовен път започна на 20 години, когато приех монашески постриг от архипастирската десница на моя старец митрополит Николай на 11 август 2007 година в Кукленския манастир „Свети свети Козма и Дамян“, след което от него бях ръкоположен и въздигнат в следващите духовни степени: йеродякон, йеромонах и архимандрит. През 2014 година по негово предложение бях хиротонисан за епископ с титлата „Знеполски“ и това се случи на 6 юли, в митрополитския храм „Света Марина“, от блаженопочиналия Сливенски митрополит Йоаникий, с благословението на покойния Светейши патриарх Неофит, и бях назначен за викарий на Пловдивския митрополит, което послушание изпълнявах до 24 май 2024 година. През това време съм изпълнявал различни послушания, които са ми били възлагани в духовен аспект: игумен на Кукленския манастир, преподавател в Духовната академия, духовен надзорник, председател на митрополитския храм „Света Марина“, ръководител на първата църковна телевизия, която създаде митрополит Николай.
– Пловдивската православна телевизия се утвърди като първата православна телевизия у нас. Какви препятствия срещнахте при прохождането ѝ?
– Спомням си, че беше много трудно, защото неведнъж от Съвета за електронни медии отказваха на владиката с мотива какво щели да кажат другите вероизповедания, но това не го разколеба и той не се отказа, а напротив, още повече се мотивира.
Един февруарски ден бях с него в София за издаване на лиценз на Пловдивска православна телевизия и след срещата ми каза: „Всичко, което съм поискал в Божието име, Бог ми е дал! Ако е добро, ще стане, ако ли не е добро, Бог ще направи така, че да е за добро“. И владиката бе прав, сега телевизията я има и се гледа не само в България, но и в чужбина.
– Едно от най-драматичните събития бе дългата съдебна сага около възвръщането на конфискувания от комунистическата власт епархийски манастир. В един момент дори изглеждаше, че митрополията няма шансове.
– Манастирът „Свети свети Кирик и Юлита“ над Асеновград за нас беше силно изпитание за вярата. Тогава за първи път видях какво е човек да гори в молитвата и да се моли със сърцето си, да се жертва за истината и правдата, за да се спаси едно свещено място от мерзостта на запустението. Владиката се молеше, научи и нас да се молим, научи и паството си. И Господ го чу. Това бяха десет години в тревоги, безпокойства, безсънни нощи и тормоз от различни човеци, чийто интерес бе накърнен. Използваха социални мрежи, фейк статии в различни печатни и електронни издания, но въпреки това владиката се бе доверил на Бога и стана чудо. Манастирът е на Църквата и е място, където се провеждат целогодишно детски лагери. „Молитвата има голяма сила. Общата молитва е като жаравата в огнището…“ На тези думи бях свидетел и очевидец на Божието чудо. Ако трябва да кажа нещо, то е, че думите на владиката се покриваха с делата му. Той е човек на словото, но и на действието. Ето защо неговият личен пример за всеотдайност и сърдечност в служението му към Бога е равно на служба за ближния, което за мен е укрепяваща сила и подкрепа, да се стремя към безкористно служение в битието ми на духовник, за да не бъда „безсрамен и безчес-тен син“ (Прит. 19:26). Затова благодаря на Бога, че ме срещна с богат на духовност архиерей, който чрез своята лична молитва и отеческа снизходителност ми даде възможност да заживея и обикна Църквата, да се трудя и работя според силите и възможностите си редом с него, да се развивам и изграждам като духовник под неговия омофор, за което синовно му благодаря!
– Какви уроци извлякохте от този опит?
– Християнският живот е пламенността и силата на активното живеене в общение с Бога, чрез вяра в Господ Иисус Христос, чрез Божията благодат, чрез изпълнение на Неговата свята воля. Същността на християнския живот се състои в общение с Бога, което първоначално е скрито не само от очите на околните, но и от самия човек. Свидетелството за него, видимо за другите, или ясно за нас самите, е огънят на действената ревност по Бога. Следователно, когато този пламък на ревността се разпали в душата, се полага основата на християнския живот; и в когото този пламък не угасне, той живее според Христос. Откъде владиката намира сили да изпълни всички тези трудове, свързани със широкообхватната му дейност: храмово строителство, духовна просвета, неуморна проповедническа дейност и богослужения? Отговорът е – ревност по Бога и с помощта на Божията благодат.
Това се старая да придобия и аз – Божията благодат и такава ревност, която се задейства от Божията сила с участието на нашата свободна воля, да бъда подобно на моя духовен отец ревностен във всяко Божие дело.
– Кои срещи и събития от църковния живот в Пловдив Ви дават сили в сегашното служение като Сливенски митрополит?
– Имах радостта да се срещна през тези години на служение в Пловдивска епархия с много добри и предани в служението си духовници – както свещеници, така и монашествуващи. Най-ярки са спомените от незабравимите срещи с майка Валентина Друмева, които имах още като ученик, преди да вляза в семинарията и след това. Тя бе подвижник на вярата и благочестието, човек на молитвата, на словото, постник, който носеше в последните години от живота си подвига на доброволното затворничество. В монашеската ѝ килия имах духовното щастие няколко пъти да посетя майка Валентина и да я причастя със светите дарове, а след това да побеседвам с нея. Винаги срещите ни бяха одухотворени, защото самата тя бе молитвеница и заради чистата си като перла молитва имаше и дара на прозорливостта.
Неведнъж ми се е случвало, още преди да задам въпроса си, тя да ми отговори. А тя говореше по такъв начин, с такава простота и непринуденост, че след срещата си с нея се замисляш и всъщност разбираш, че тя е отговорила на множество недоумения, които са те вълнували в една или друга степен, когато не си знаел как да постъпиш, и някак си те са чакали своето решение.
Времето при нея като че ли спираше и не усещаш как са минали час, два и повече. Тя умееше и го правеше по свой си начин, със своя характерен за монахолюбивата ѝ душа способ да те докосне и да те преобрази, макар и за миг, да усетиш онази тиха радост и лекота, онзи мир и блаженство, които чувства душата, докоснала се до нещо свято, до нещо надземно, до човек не от този свят.
– Кое от изповедническия подвиг на игумения Валентина остава скрито за нас, светските хора?
– Бил съм свидетел, когато митрополит Николай я посещаваше в манастира и ѝ споделяше за трудностите и как са се преодолели. И тя казваше, че е разбрала за трудностите му и в този момент най-силно се е молела със сестринството си за него. Но това не беше веднъж, а много пъти. Майка ни напусна, но не ни остави. Мисля си, че е редно тук да споделя и още един факт за нейната силна и чудотворна молитва. Бях в дилема, тъй като патриархът остана без викарен епископ, а имаше желание да ме назначи за такъв и аз се обезпокоих, притесних се дали бих могъл да оправдая доверието, което ми се възлага. И разбира се, бях готов да изпълня това послушание, ако ми бъде възложено. На храмовия празник в манастира Въведение Богородично, служихме с Дядо Николай и след службата се качихме в килията на майка Валентина, за да я причасти владиката и да побеседваме с нея. По време на разговора ни тя се обърна към мен и ми каза, размахвайки пръст: „Не, няма да ходиш в София, тук ще помагаш на владиката“. След няколко месеца Дядо Николай претърпя тежка операция, от която дълго време се възстановяваше, и беше в невъзможност да извършва богослужение и служебните си дейности и ангажименти.
Спомням си, когато отец Ангел ѝ сподели за първородния си син Георги, че след раждането има здравословен проблем, и поиска от майка Валентина да се помоли за него. След поредния преглед детето бе напълно здраво.
Малко преди тя да почине, Дядо Николай, аз и отец Ангел Ангелов я посетихме в манастира. Това беше и последната ни среща с нея. Тя сподели, че по време на изборите за Пловдивски митрополит са измолили от Бога да им изпрати владика Николай. Думите ѝ бяха: „Ние Ви измолихме, всеки ден четохме акатист на свети Николай до деня на избора, защото Ви обичаме“.
Майка Валентина беше истински свята душа – всецяло устремена към Господа, дълбоко потопена в умносърдечната молитва, посредством която имаше тази найдълбока връзка със Създателя. Това видимо се проявяваше при всяка среща с нея.
Тя, освен умносърдечната молитва, особено наблягаше на послушанието към родителите, към своя духовник, към митрополита. И заедно с всичко това изискваше да се работи върху смирението.
Корен и основа на всеки грях е гордостта. И по тази причина особено изискваше човек да работи върху самоукорението и смирението. И когато човек се старае и работи върху това, тогава Бог, на онзи, който истински желае да се смири, допуска различни житейски изкушения и скърби, дори болести, които му помагат по-добре да види своята немощ, човешката немощ, от една страна, а от друга, още подълбоко да опознае себе си – такъв, какъвто е, със своите слабости и недостатъци, и така малко по малко още по-дълбоко да се утвърди в смирението.
Така че, ако си спомня за всичко, което ми е говорила, ще кажа: ако истински искаме да се освободим от страстите, трябва да се смирим.
– При игумения Валентина равноангелското безукорно служение се е съчетало с огромна книжовна дейност. Такива фигури трудно могат да бъдат видени в цялото им величие, особено от съвременниците.
– Майка Валентина е истинско Божие благословение за епархията, за българския народ и за Калофер. Мнозина намираха подкрепа и утеха в нейните думи и поучения. Тези поучения са живи и днес се намират в нейните писмени трудове, които са многотомни в своите издания. Те ни разказват за репресираните духовници във времето на неверието, за българските светци и светици на Православието. Но наред с тях не бяха забравени и децата – чрез многобройните детски книжки по вероучение, на които майка Валентина бе посветила всяка минута в манастира. Обучаваше стотици деца на вяра и добродетели в неделното училище към обителта, заедно с класния ми ръководител от ОУ „Христо Ботев“ в родното ми село Остеново – господин Димитър Гошев.
В деня на моята лична Петдесетница, епископската ми хиротония, присъства и тя с цялото сестринство. И в този паметен за мен ден тя посвети стихотворение, лично написано от нея, което до момента не съм споделял. Сега го правя в нейна памет и в израз на благодарност към моя духовен старец митрополит Николай. Че имах тези благодатни мигове, които ми подари – да служа в светия манастир като йеромонах, архимандрит и епископ. Там съм и кръстен от отец Мирчо – ефимерия на светата обител, която е скъпа на моето сърце.
В светия храм, в неделния-възкресен ден,
наш досточтим отец Арсений,
с небесна благодат удостоен,
върви смирено в новото служение!
По архипастирския стръмен друм
молитстваме, все тъй добър и чист,
да носи с топла вяра, светъл ум,
нелекия висок духовен кръст!
В молитвите си спомняй си за нас!
Води ни към живот блажен отвъд!
Желаем с бодрост до преклонна възраст
да следваш благодатния си светъл път.
6 юли 2014 г. (неделя)
Игумения Валентина Друмева
– В Сливенската епархия Благовестието идва още с апостол Андрей, брата на свети апостол Петър, но за това като че ли малко се знае и говори…
– Миналото на България в църковно отношение крие неподозирани дълбини и богатства, които трябва да бъдат разкривани и правени достояние на сънародниците ни, особено в тези трудни и оскъдни на духовност времена, за да вдъхновяват още повече вярващите и да приобщават към Църквата онези, които се намират вън от нея. Без преувеличение можем да кажем, че земите на днешна България не само са били осветени от проповедта на апостолите и техните ученици, но и че християнството пуска дълбоки корени тук още от I век, а кръвта на ранните мъченици, които слабо или въобще не познаваме, е напоила тези корени толкова обилно, че дървото на Църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. Неслучайно Божият промисъл е отредил Българската църква да бъде начало за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия – Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. И понеже в Църквата случайности няма, а всичко е по промисъл и воля Божия, сам Господ е призовал трима от своите апостоли да проповядват благата вест по нашите земи. Това са свети апостол Андрей Първозвани, свети апостол Филип и свети апостол Павел. Както и поставените от светия апостол Андрей и свети апостол Павел епископи от седемдесетте апостоли в днешните български градове.
В съчинението „За седемдесетте апостоли“ свети Иполит Римски ни дава сведения за апостолската проповед по българските земи. Там той посочва като епископ на Одесос, днешна Варна, апостол Амплий. Името на апостол Амплий се появява в Свещеното писание в Посланието до римляни на свети апостол Павел: „Поздравете обичния ми в Господа Амплия“ (Рим. 16:8). Особен интерес представляват имената на апостол Карп, който е епископ на Верит в Тракия (Верия, Верея, днешна Стара Загора), както и на Зина(с), епископ на Диоспол. Единственият град в Европа, който е познат под това име, е днешен Ямбол. Както и на свети Ерм, за когото имаме сведения, че е бил пръв епископ на Филипополис, днешен Пловдив. На житийната традиция на свети апостол Андрей Първозвани най-важната особеност е, че разкрива посоката на мисионерската проповед на апостол Андрей, който подобно на своя брат апостол Петър (сравни 1 Петр. 1:1), се отправя към Понт, южните брегове на Черно море. В житието на свети апостол Андрей, създадено в началото на IX век от Епифаний монах, и на свети Симеон Метафраст (Х век), се потвърждава, че „жребият“ за проповед на свети апостол Андрей са днешните земи на България. Възможно е през Месемврия, днешен Несебър, да е минал свети апостол Андрей Първозвани на път за Одесос (днешна Варна), но за съжаление, изворите са запазили името само на крайната точка на неговото пътуване Одесос, без да споменават други селища на територията на днешна България. Косвена подкрепа за подобна хипотеза са част от мощите на свети Андрей Първозвани (ръката и челюстта), които дълго време са били съхранявани в митрополитския храм на Несебър „Света София“, преди да бъдат заграбени от венецианците през 1257 година.
Историята на християнството по нашите земи, и по-конкретно югоизточната част от днешните предели на Сливенска епархия, Южното Черноморие, е изключително богата на събития и личности. Малко известни са фактите за благовестието в Анхиало, днешно Поморие, което е донесено от ученика на свети апостол Павел, свети Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 година след Христа.
Тук за кратко пребивава и ученичката на свети апостол Павел, света великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска. Началникът на Църквата, поставен от апостолския мъж свети Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града свети Сотас Анхиалски. Още един голям светец, свързан с живота на древната църква по тези земи, е свети Яков Изповедник, епископ Анхиалски.
– Каква роля е изиграл живописният Несебър, където на всяка крачка се срещат величествени древни храмове?
– Според някои църковни изследователи градът е представен на Шестия Вселенски събор от епископ Петър Месемврийски. Тук през II век (или според житието през IV век) загива за Христа една от най-почитаните раннохристиянски светици – света великомъченица Ирина, чиято памет честваме тържествено на 5 май. Несебърската църква е осветена от присъствието и преминаването през града на много верни Христови следовници, като свети мъченик Анастасий Апокрисиарий, ученик на свети Максим Изповедник, който за известно време е на заточение в града. Свети Сава Сръбски пристига в Несебър през 1235 година след второто си пътуване до Светите земи и оттук се отправя за Велико Търново при своя родственик, българския цар Иван Асен II, където и умира.
Големият български исихаст свети Теодосий Търнов- ски заедно със своя ученик свети Ромил Бдински също са светителствали в Несебър. Тук трябва да посочим и почитта в града към свети Теодор, както и присъствието в Несебър на мощите на светеца, заграбени от венецианците през 1257 година от митрополитския храм „Св. София“. В този град със своя свят живот е просиял и свети Лука, митрополит на Месемврия.
Мога да кажа, че благодарение на задълбочените изследвания на видния съвременен богослов по църковна история и наш епархиот от Бургас – доцент доктор Венцислав Каравълчев, имаме сведения за забравените светци, просияли на територията на южното ни Черноморие. Разбира се, ще се постараем тези негови трудове да придобият по-голяма известност и повече да се знае за светостта по нашите земи.
Няма как да не спомена и за Сливенската Света гора – това са манастири в околността на града. Едно от големите духовни, просветни и християнски средища през периода на късното българско Средновековие е манастирската общност, известна като Света гора Сливенска или Сливенска планина, състояща се от 24 манастира.
Едно от първите сведения за Сливенската Света гора намираме в житието на свети Теодосий Търновски. За това свято място пише и преподобни Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“, споменава на два пъти Сливенската планина. Първият път е във връзка с изграждането на манастирите, което преподобният свързва още с името на цар Калоян. Вторият – с пребиваването на свети Теодосий Търновски тук по времето на цар Йоан Александър. И днес стоят останките от двата големи манастира край Сливен, част от Сливенската Света гора, посветени на Свето Възнесение, свети Георги, света Петка и други.
– Какви исторически тайни крие Странджа, която днес е слабонаселена, но в миналото е била средище на пустиножители в голяма близост до Цариград?
– В Странджа се е намирала голяма манастирска общност в местността Парория. Обител, посветена на Света Богородица, исихастки център в манастира, основан от свети Григорий Синаит през XIV век. Житието му е написано едва няколко години след неговата смърт от любимия му ученик – светия патриарх Калист, след което много бързо в средата на ХІV век е преведено на български език. Това показва огромното уважение, на което се е радвал свети Григорий от страна както на найвисшите църковни кръгове във Византия, така и в Българската църква. Този респект е бил напълно оправдан – свети Григорий е бил наставник на редица личности от най-висшия клир на Константинополската църква като патриарх Калист, патриарх Исидор І, Давид Дисипат и други, както и на великите български исихасти и светила свети Теодосий Търновски, свети Ромил Видински, свети Роман Търновски и свети патриарх Евтимий. И днес в покрайнините на село Воден, община Болярово, се виждат останки от голям манастир, в който са се подвизавали преподобните отшелници, отдали се на умната молитва, предимно българи, за които споменах по-горе. Запазени са и пещерите с подземните килии на монасите с подземни църкви под олтара на централния храм на манастирския комплекс.
– В управляваната от Ваше Високопреосвещенство епархия се намират и две уникални свети обители – островните манастири „Света Анастасия“ до Бургас и „Свети Йоан Предтеча“ до Созопол. Какво е тяхното значение?
– Двата манастира са били монашески центрове, от които са произлезли видни духовни личности. От созополския манастир започва патриаршеското поприще на родения в Созопол Вселенски патриарх Йоан ХІІ Козма. След оттеглянето си от патриаршеската катедрата той се връща в Созопол и изживява последните си дни в обителта „Свети Йоан Предтеча“ на „Големия остров“. В този период Йоан ХІІ Козма изпълнява и дипломатическа мисия на българския цар пред византийския император, довела до брака на Теодор Светослав с принцеса Теодора – дъщеря на Михаил ІХ Палеолог през 1307 година. Венчанието на Теодор Светослав и Теодора става в църквата на манастира „Свети Йоан Предтеча“, а самият Теодор Светослав издига царска резиденция в манастира. Важна подробност е, че Йоан ХІІ Козма умира в Созопол в манастира „Св. Йоан Предтеча“.
През XV век Свети Нифон Константинополски (чиято памет се чества на 11 август), обичащ аскезата и исихията, се оттегля в созополския манастир, и възстановява манастира „Свети Николай, помощник на бедните“, който е бил метох на Созополския манастир (в днешния град Черноморец).
Малко известен факт е, че в манастира се замонашва роденият в Анхиало (Поморие) бъдещ Вселенски патриарх Йеремия ІІ Транос. Наричан от съвременниците си Слънцето на Изтока, патриарх Йеремия, подобно на свети Нифон, три пъти е качван и свалян от патриаршеския престол в Константинопол.
Патриарх Йеремия е човекът, въздигнал Руската църква от ранг на митрополия в патриаршия през 1589 година. Той никога не забравя манастира, от който е започнал своя духовен път, за което свидетелстват неговите достигнали до нас четири документа – сигилии и писма, предназначени за обителта „Свети Йоан Предтеча“. Освен патриарси на Константинопол, манастирът дава и много други висши клирици на Църквата. Известни са ни имената на митрополита на Никея Порфирий І, на Созопол и Мидия – Теодосий, на Анкира – Партений, и други, които са били монаси в „Свети Йоан Предтеча“.
Две императорски грамоти и десет патриаршески грамоти потвърждават привилегиите на островния манастир „Свети Йоан Продором“ като царски и патриаршески манастир и го представят като един от най-влиятелните черноморски манастири. Преживял разрухата на османското нашествие, манастирът продължава съществуването си до 1629 година, когато е разрушен от османците.
– Как се развила съдбата на духовниците и светините на манастира след разрушаването му?
– Монасите се преместват на остров Халки, като съхраняват значителна част от манастирската библиотека и църковна утвар. Те представят манастира като един от най-важните средновековни интелектуални и религиозни центрове по българското Черноморие. Единственото, което остава тук сред руините, е една малка кутийка със свети мощи на свети Йоан Кръстител, които открива при разкопки видният български археолог професор Казимир Попконстантинов преди 15 години. Тази година съвместно с общинското ръководство в лицето на кмета на град Созопол Тихомир Янакиев и енорийския свещеник иконом Димитър Попов организирахме богослужение на острова в руините на манастира, на мястото на откритието на светите мощи. Богослужение, каквото не се е извършвало от 396 години. По време на това паметно за епархията събитие отличихме с орден „Свети Димитрий Сливенски“ професор Попконстантинов.
– Запазихте ли близките си отношения с митрополит Николай и духовенството на Пловдивска епархия, след като станахте Сливенски митрополит?
– Изключително съм благодарен на Негово Високопреосвещенство митрополит Николай за отеческата подкрепа, проявена лично към мен, а и към цялата епархия. За неговото лично присъствие на различни църковно-патриотични събития и духовни тържества в епархията, каквито имаше през месец май в Несебър, където отслужихме в стария митрополитски храм „Света София“ съборна света Литургия, каквато не се е отслужвала от 460 години; за богослужбата през август на остров Свети Иван, за безрезервната му помощ и благословение да участват и да ме подпомагат духовници от Пловдивската света митрополия, и за сътрудничеството с Православната телевизия, която излъчва богослужения от Сливенската епархия. Всичко това е израз на отеческата любов и молитва на моя духовен старец дядо Николай, които са за мен блага утеха и благословение в моето служение.
На 26 февруари 2025 година заедно с дядо Николай отслужихме света Литургия в едно забравено място. А именно Бакаджишкия манастир „Свето Възнесение“ край Ямбол, където е служил и писал своите богословски трудове Софийският Чудотворец, светият владика Серафим Соболев. Там обновихме храма и възкресихме един забравен факт от църковната история, свързан с живота и с делото на свети Серафим.
– Понастоящем Вие сте най-младият митрополит на Светия синод на Българската православна църква, но за изминалите години натрупахте голям опит в работата с деца и младежи. Какви усилия в нашето съвремие са нужни за привличане на младите хора?
– Интересът към съвременните младежи на всички нас непременно трябва да бъде висок. Те са нашето бъдеще, нашето продължение и нашата надежда. Тяхното възпитание идва от Църквата, училището и семейството. Най-доброто възпитание идва от семейството и родителите, главно чрез техния пример и чистия им живот, ни най-малко – с непрекъснати груби и лоши думи или действия. Защото забележките, заканите, заплахите и прекалената строгост често водят до сериозно противодействие. Нужно е търпение, разбиране и доверие в Бога, гореща молитва и много тактична намеса в живота на нашите деца.
Мисля, че любовта ни към тях не бива да се превръща в задушаващ обръч, в някакви тежки окови, в отнемане на свободата им и в подчиняване. Отношението към децата и особено към младежите изисква подход. Припряността, небрежността и императивността не дават добри резултати.
Прекрасен педагог е свети Йоан Златоуст, който в своите творения често споменава, че без борба младостта не е възможно да се опази и да се развие. Децата имат нужда от добрия пример. Днес лошите примери са много, няма нужда да ги изреждам, добре знаем кои са. Затова вярата е жизненоважна за развитието и оформянето на светогледа на младия човек, който, виждайки примера в Църквата, примера в православието, с подкрепата на своите родители, чрез възпитание, с много, ама много родителска любов, да изгради себе си като личност.
Тъй като сме създадени по образ и подобие на Бога, то ние сме сътворени личности, защото Христос е реална личност, и с помощта на Църквата, следва да разкрием Божия образ в себе си, като живеем живота в православната вяра. А православието е живот в Христа и с Христа. И тъкмо затова е жизнено необходимо да позволим светлината Му да огрява от ранна възраст душите на децата – за да не потъват те в мрачното отсъствие на смисъл на живота и да се превръщат в звероподобна заплаха за всички. Затова е тъй необходимо въвеждането на предмет по вероучение в училище и още повече индивидуална работа с децата от страна на духовенството по места чрез неделни училища или други занимания по вяра. Сам Господ ясно го казва: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие.“ (Лука.18:16).
– Как виждате Сливенската епархия след години?
– Не мога да отговоря в пълнота. Но вярвам и се надявам Бог да ме сподоби с радостта да видя Сливенската епархия в същия разцвет, блясък и красота, образцова във всяка отношение, особено в духовно, каквато е Пловдивска епархия.
– Ваше Високопреосвещенство, благодарим Ви за отделеното време и доброто събеседване. Моля Ви за Вашия архипастирски благослов към читателите и редакционния екип на „Духовен път“?
– Желая Ви преизобилна помощ свише във вашите ежедневни трудове. Всеотдайността ви в делото на Благовестието и предаността към Вашия епархийски архиерей са израз на Вашата любов към Бога и пример в служба на ближния. Господ да Ви благослови и пази в мир много години!
