ВЕРОЯТНО МАЛЦИНА ЗНАЯТ, ЧЕ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО СВЕТИЯТ СИНОД ПОЕМА ИНИЦИАТИВАТА И ГРИЖАТА ЗА ОПАЗВАНЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО В СТРАНАТА. ТОВА Е ОБЯСНИМО, ТЪЙ КАТО В ПЕРИОДА НА ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО ИМЕННО ЦЪРКВАТА СЕ ЯВЯВА
СРЕДИЩЕ НА ДУХОВНОСТ И ПАЗИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ.
Непосредствено след Освобождението по решение на Светия Синод започва огромна проучвателска дейност из цялата страна за съхраняване на всичко, пощадено от времето и оцеляло през годините на османската власт. С ред синодални разпореждания от 90-те години на XIX век започва системно набиране на ръкописи и старопечатни книги, на старинни и ценни икони, утвари, исторически и архивни материали и други. Издадени са „Наставления за събиране на църковни и манастирски старини“. Създаден е археологически отдел при Светия Синод.
През 1901 година по инициатива именно на висшия ръководен орган на Българската православна църква е създадено Българското археологическо дружество в София, чиято основна цел е „да издирва, съхранява и изучава паметниците на миналото в границите на целокупна България и да буди интерес за тях у народа“. За кратко време така наречената „Присинодална сбирка“ се сдобива с множество експонати и през 1921 година сбирката е превърната в музей – Национален църковен историко-археологически музей.
ДВЕ ДУМИ ЗА МУЗЕЯ
Регионален археологически музей – Пловдив е първият музей в Южна България, учреден като Отдел за ценности към създадената Областна библиотека. Музей, в чиито сбирки още преди началото на ХХ век постъпват находки и старини от територията на цяла България. Колекциите му съхраняват близо сто хиляди културни ценности, материални свидетелства за древните култури и общества в региона на Пловдив и Пловдивска област от VІ-то хилядолетие преди раждането на Господ Иисус Христос, до Възрожденската епоха. Но заедно с артефактите от Античността и Средновековието музеят пази колекция от църковни съсъди и треби, разкриващи интересни факти от живота на възрожденското общество.
Акцент в настоящия текст са няколко предмета от колекция
„Възраждане ХVІІ – ХІХ век”, съхранявани във фонда на музея, които пазят и „разказват” своите истории за силата на вярата и за човешкия стремеж към търсене на смисъл и божествено присъствие през вековете както в материалната, така и в духовната култура на времето.
Доцент доктор Костадин Кисьов и Пловдивския митрополит Николай разглеждат християнските светини, изложени в музея
БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ВЪЗРОЖДЕНСКИЯ ЧОВЕК
И ако животът на средновековния човек се измерва с литургичния календар, то възрожденският човек е все повече отворен към света и устремен към него. Животът се осмисля през призмата на новото време и обновлението. Космополитният Пловдив се издига като едно от най-значимите културни средища в българските земи. През този период новите идеи и явления постепенно навлизат дори в религиозния храм. През ХIХ век, вследствие редица фактори, допринесли за духовно обединяване на българите, започва необичайно разгръщане на църковно строителство.
Почти няма селище, в което българското население да не издигне нова църква „над земята“. Дарителството за църквата става форма на изразяване на лична благодарност и молба за духовна закрила. Вниманието се насочва към църковното изкуство, белязано от творчеството на монаси от манастирите в района и прочути майстори златари – икони, храмове, иконостаси, култови предмети, съпътстващи богослужението.
ЗА ЦЪРКВАТА И ТАЙНСТВАТА
В Православната църква има седем Тайнства и всяко от тях носи особен смисъл, символизиращ път към духовно единение с Бога. Всяко е свещенодействие. Чрез тях православната църква превежда вярващия през пътя на духовното израстване и съпричастие с Бога. Всяко от тях бележи важен духовен етап от живота на християнина.
ЗА ОБКОВА НА СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ
Регионален археологически музей – Пловдив притежава ръчно кован сребърен обков на Евангелие (Инв. № 1078, с размери 34,5 см/ 24,5 см), постъпило в археологическия отдел при библиотеката през 1922 година.
Известно е, че напрестолното Евангелие (от гръцки ευαγγέλιον, „блага вест“, благовестие) е тежък представителен Кодекс и на него е отредена основна функция в светата Литургия (Евхаристията), като нейно идейно ядро. Полага се в центъра на светата Трапеза и символично изобразява невидимо седящия на престола Господ Иисус Христос.
Изобразяването на сцените Разпятие Христово и Възкресение Христово (слизане в Ада) върху двете му корици илюстрира основните постулати на християнската вяра.
Евангелието е Книга на книгите в православния свят и е най-богато украсяваната ръкописна книга. Почитането му като мистичен образ на Христос се изразява с обвиване на кориците му със специален сребърен или позлатен обков, често украсяван с филигран, емайл и скъпоценни камъни. Изработването на този специален обков се поверява на опитни и изтъкнати майстори златари, които създават луксозните подвързии съобразно определени иконографски канони по отношение на религиозните сюжети, посочени в ерминиите. И заедно с това те имат и своята творческа свобода по отношение декоративното оформление на кориците. Затова през различните епохи и в отделните средища обковите на Евангелията носят свои характерни белези и особености, което позволява сравнително точно диференциране по време и стил.
Изработен с изключителна вещина и майсторство, сребърният обков е монтиран върху лилаво кадифе. Централните сцени в композицията са Разпятие Христово, света Богородица и свети Йоан на лицевата страна и Възкресение Христово (Слизане на Христос в Ада и извеждане душите на праведниците) на гърба, както е по канон.
В ъгълниците, изковани в нисък релеф и дообработени с калем, са изображения на библейските пророци Давид, Йеремия, Исаия и свети пророк Илия, а на гърба, гравирани с голяма прецизност и вещинá ведно със символите им – четиримата евангелисти Матей, Йоан, Марк и Лука с надписи около изображенията на гръцки език.
Тази тенденция на обличане на дървените корици в кадифе
и приковаването на сребърния обков с изображения на „Разпятие” и „Възкресение”, монтирането на ъгълници с изображенията и/или символите на евангелистите получава разпространение през ХVІІ – ХVІІІ век. Елементите се изливат и се дообработват допълнително чрез изрязване, изковаване, гравиране с калем и пунциране. Тенденцията се доразвива и през следващия ХІХ век. Кориците са съединени с верижки и пластини с растителен орнамент, изкован в релеф. Изработката разкрива добро познаване на рисуването с калем и изковаването върху метал. Фонът е подложен на фино изчукване и пунциране. Монтирана е закопчалка във формата на ръка, която придържа кориците и предпазва книжното тяло от деформиране. Тя осъществява своеобразно „заключване“ на книгата, особено когато това е Евангелие, смятано за Дом на Божието Слово.
Обковът постъпва в музея през 1922 година, работен специално за обновения храм „Свети Димитър“ в Пловдив, някъде около средата на ХIХ век. По данни на Борис Дякович майсторът, изработил обкова, е пловдивският златар хаджи Димитр Чукулдава, грък по произход, работил в Шам и Халем, Мала Азия. За изработването на такива скъпи обкови са издирвани и подбирани майстори със специфични умения. Стою Шишков пише, че „през това време в Пловдив тоя Еснаф златарски цъфтеше и от съществуващите 20 златарски дюкяна – 12 са на арменци, 4 на гръкомани и 4 на българи“. Един от тях е този на хаджи Димитр Чукулдава, починал през 1867 година.
Сребърен обков на Евангелие, храм „Свети Димитър“, Пловдив, средата на XIX век
ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ ДИМИТЪР“, ГРАД ПЛОВДИВ
Историята разказва, че на това място в началото на XIX век съществува полуразрушена късносредновековна черква, посветена на свети Димитър Солунски. В този храм се черкували и гърци, и българи. „Вехтото здание по пример на тая черква не било някое великолепно…“. Независимо от преобладаващото българско население в енорията му, той е известен като гръцки храм. В него се служи само на гръцки език до началото на XX век. Това обяснява даряването на средства за възстановяването му от гърци и българи, както и специалния подбор на майстори.
Средствата за строежа на храм „Свети Димитър“ в Пловдив
са дарени от заможните пловдивчани Иван Политоглу, Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови, Стоян Куртович Чалъков, Искро Кесяков, Тодор Вълкович, от пловдивските занаятчийски еснафи, от пловдивчани, занимаващи се с търговия в чужбина. Един от големите благодетели е А. Камизопулос, който вероятно наема за изработването на скъпия обков на Евангелието пловдивския златар хаджи Димитр Чукулдава.
Вероятно след отнемането на църквата от Цариградската патриаршия през 1922 година ценните църковни треби са предадени в музея.
Най-древните църковни съдове, необходими за извършване
на тайнството света Евхаристия, са чашата и дискосът. Изработват се от сребро с позлата и се украсяват със символни изображения.
Сребърен обков на Евангелие, храм „Свети Димитър“, Пловдив, средата на XIX век
ЗА ПОТИРА И НЕГОВАТА СИМВОЛИКА
Потирът е символ на чашата от Тайната вечеря, в която Господ Иисус Христос поднесъл на учениците си своята Божествена кръв. Текстът, който се изписва на светата Чаша е: „Пjйте t неS вси2, сіE є4сть кр0вь МоS“ („Пийте от нея всички, това е Моята кръв“).
Настоящият потир (Инв. № 3129, вис. 16 см) постъпва в музея през 1949 година, като дарение от църквата в село Паничери, изработен от ръцете на монах. Техническите похвати в изпълнението му го отличават съществено от стила и техниката на познатите от нас подобни произведения на майсторите златари, предназначени за църквата.
Между старините в църквата „Свети Николай“ в Паничери
по думите на Д. Цончев, заслужава внимание потир, изкован от дякон хилендарец през 1771 година и пренесен да служи на храма в село Паничери. Върху него са положени два надписа, калиграфски твърде различни. След дълги години дошло ред повреденото и прокъсано сребро на чашата да бъде изковано наново, за да служи на възстановения храм. Направил го служещият свещеник поп Матея, като оставил надпис за поколенията. Годината, изписана върху него, подсказва, че в селото е имало по-ранен храм и вероятно потирът е подарен при построяването му.
Потир от църквата „Свети Николай“, село Паничери (1771 година)
ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ“, СЕЛО ПАНИЧЕРИ
Църквата „Свети Николай“ в село Паничери се намира близо до левия бряг на река Пикла, където е най-старата част на селото. Тук в двете местности Ласкаря и Тарево дере се редят от юг на север четири могили. По сведение на Димитър Цончев според каменните надписи върху пода на средния кораб и тоя – върху външната страна на апсидата, нейното строителство завършва през 1845 година, вероятно възобновена върху по-стар градеж.
Потир от църквата „Свети Николай“, село Паничери (1771 година)
ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ“, СЕЛО ПАНИЧЕРИ
Църквата „Свети Николай“ в село Паничери се намира близо до левия бряг на река Пикла, където е най-старата част на селото. Тук в двете местности Ласкаря и Тарево дере се редят от юг на север четири могили. По сведение на Димитър Цончев според каменните надписи върху пода на средния кораб и тоя – върху външната страна на апсидата, нейното строителство завършва през 1845 година, вероятно възобновена върху по-стар градеж.
ЗА ДИСКОСА И НЕГОВАТА СИМВОЛИКА
Светият дискос символизира яслите, в които е положен Младенеца, както и гроба след кръстната смърт на Господ Иисус Христос. Това двойнствено значение идва от същността на литургията, в която се споменава земният живот на Спасителя от Рождеството до смъртта Му.
Върху него се освещава светият Агнец (тялото Христово) по време на тайнството Евхаристия (светата Литургия).
Текстът на него гласи: „Пріими1те, kди1те, сіE є4сть тэ~ло МоE“ („Вземете, яжте: това е Моето тяло“).
Друга форма на дискоса е употребявана за поднасяне на нафора (от просфора) за вярващите след света Литургия или за събиране на помощи за църквата. През 1925 година от Станимашката църква „Свети Николай“ в музея постъпват четири предмета, изработени в средата на XIX век от пловдивски майстор златар – два дискоса (Инв.
№№ 1182, 1183, диам. 30 см) и две венчални корони (Инв. №№ 1180, 1181, диам. 19,5 см).
ЗА ВЕНЧАЛНИТЕ ВЕНЦИ И ТЯХНАТА СИМВОЛИКА
Те са необходима принадлежност за извършване на тайнството брак, което се състои от обручение и венчание. В обручението се благославя взаимно съгласие и обещание на младоженците да встъпят в брачен съюз, а при венчанието се благославя самият им съюз и се изпросва над тях благодатта на Светия Дух. Възлагането на венците с кръстообразно движение и благославяне в името на Светата Троица съставлява същността на тайнството, поради което и самото свещенодействие се нарича венчание. Изключително прецизна изработка във форма на венци (диадема), лети и ковани, с богат флорален мотив в нисък релеф и вградени разноцветни камъни. В централната част е монтиран медальон с изображение на света Троица и съответно – на света Анна и света Богородица, завършващи във височина с кръст.
Венчални корони от храм „Свети Николай“, Асеновград, средата на XIX век
ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ“, АСЕНОВГРАД
Първи сведения за храма ни дава Хрисант Нотарас в своя пътепис от 1720 година. В писмените извори храмът се споменава като енорийски още тогава, но в този си вид той е от началото на XIX век, когато се налага преизграждането му след кърджалийските погроми. Твърди се, че е строен върху основите на раннохристиянски храм, или капище, поради откритите в двора кръстове от X – XII век. Според архитект Стоилов храмът е построен върху стар параклис от XVIII век.
Дискоси от храм „Св. Николай“, Асеновград, средата на XIX век
В сегашния си вид съществува от 1821 година, когато е завършен и осветен от митрополит Паисий Еласовец. В този храм се черкуват и българи, и гърци, въпреки че богослуженията са извършвани на гръцки език. Вероятно тогава са специално поръчани за храма двете венчални корони и двата сребърни дискоса с ажурен фриз и растителен орнамент по периферията. В центъра е изкован красив медальон умбо в нисък релеф с изображение на свети Николай и надпис. В късната християнска традиция върху дъното на дискоса в медальон са ковани отделни сцени и свети образи, посветени най-често на патрона на храма, както в случая.
Историята на църквата бележи два периода – тъй наречения
гръцки период (1821 – 1906 година) и след 1906 година, когато храмът е отново под управлението на Българската църква. След обновлението на храма (1906 година), прибраните от употреба свещени богослужебни съсъди са съхранени и в следващите години, като са предадени на музея.
Регионален археологически музей – Пловдив безспорно е място на паметта. Съвременният музей се разглежда като контактна зона и място на визуална комуникация. За експозициите му е важна репрезентативността и символната стойност на изложените ценности, „разказът“, който те представят в музейното пространство.
Днес тези утвари са част от културните ценности в музея.
И това е историята, която те „разказват“. Една история, която ни дава възможност да се докоснем до „живата памет“ на посетителя и да го превърнем в участник в собственото му музейно преживяване.
Потир от църквата „Свети Николай“, село Паничери (1771 година)
Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк
