– Ганчо Тодоров студент в Православната духовна академия „Св. св. Кирил и Методий“
Над двадесет апостоли проповядват християнството на Балканите, а пострадалите за вярата още в първите години са хиляди. Начело на християнските общини във Филипопол, Сердика, Сирмиум и Томи още през първото столетие застават епископи от най-тесния кръг на Христовите ученици. Техните трудове принасят „плод стократен“, като за това свидетелства големият брой християни, положили живота си за Христа.
Заради своето географско местоположение Балканският полуостров е кръстопът, през който не само минава огромен поток от стоки и хора, но е средоточие и на идеи и светогледи, често съжителстващи непротиворечиво. Като се вземат предвид тези исторически обстоятелства, не е никак чудно, че Православната църква намира благодатна почва за своето развитие именно по тези земи. Едно от скритите съкровища на Пловдивската епархия е църквата „Св. св. Константин и Елена“. Закътана зад висок зид в самото сърце на Стария Пловдив, тя е разположена на границата между Джамбаз и Небет тепе, върху крепостната стена на античния акропол, точно до Хисар капия. Храмът привлича интереса на редица изследователи както с архитектурата и иконописта, така и с историята си. Според някои от тях той съществува от Средновековието, други проследяват неговата история още по-назад във времето, чак до първите векове след основаването на Църквата от Господ Иисус Христос.
Почитта към мъчениците продължава повече от седемнадесет века
Храмът и мъченичеството през древността
Над двадесет апостоли проповядват християнството на Балканите, а пострадалите за вярата още в първите години са хиляди. Начело на християнските общини във Филипопол, Сердика, Сирмиум и Томи още през първото столетие застават епископи от най-тесния кръг на Христовите ученици, които Църквата отбелязва като седемдесетте апостоли. Техните трудове принасят „плод стократен“, като за това свидетелства големият брой християни, положили живота си за Христа. По времето на предприетите от император Диоклециан (284 – 305 г.) гонения на верните през 304 г. във Филипопол са убити 38 християни, между които и двама родом от самия град – Севериан и Мемнос. Според достигналите до нас сведения от онзи период това става именно при казармите на римския гарнизон, разположени до Източната порта. На това място след прекратяване на гоненията християните съграждат храм, носещ името на двама от мъчениците – „Св. св. Севериан и Мемнос“. Според някои изследователи мястото на мъченическата смърт на 38-те наистина е Източната порта на Филипопол, но в началото на ІV век тя се намира в източното подножие на Стария град, на около 200 метра източно от Хисар капия. С Миланския едикт от 313 г. император Константин прекратява официално гоненията срещу християните в Римската империя и донася мир за Църквата, което и става причина за преименуването на храма във Филипопол на „Свети Константин“ още през ІV век.
Чудотворната икона на св. равноапостолни царе Константин и Елена
Дърворезбата в храма, изработена по виенски образец
Храмът през веквете
През следващите дванадесет столетия градът претърпява много промени, като няколко пъти е нападан. Най-сериозни поражения претърпява през 970 г., когато киевският княз Светослав І разграбва града и заповядва да бъдат набити на кол 20 000 от жителите му. През 1089 г., по време на Третия кръстоносен поход, император Фридрих I Барбароса завзема града и остава в него шест месеца. През този период липсва информация за храма, но може да се предположи, че не еднократно църквата е била подлагана на разрушаване и след това е възстановявана отново. За храма се споменава отново през 1573 г., когато немският професор богослов Стефан Герлах посещава града. В своя „Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград“ той говори за осем храма, съществуващи по онова време във Филипопол, като един от тях е посветеният на свети Константин. Според сведенията на Ст. Герлах в града тогава служат само митрополитът и трима свещеници. През вековете на османско иго съдбата на „Св. св. Константин и Елена“ е незавидна, каквато е и на повечето храмове по българските земи. Според някои изследователи обезлюдяването на Трихълмието е една от причините църквата да не се радва на нужното внимание, като в нея най-вероятно не се служи редовно, а само на големи празници.
Иконостасът е изработен в бароков стил, а за модел е използван иконостасът в православната църква „Света Троица“ във Виена.
Част от енориашите на храма на посещение в Рилския манастир
Църквата се възражда
Най-новата история на храма започва в началото на ХІХ век и сведения за онзи период дава Константин Моравенов. В своя „Памятник“ описва окаяното състояние на сградата около 1810 г. с думите: „всеки ден го чакаха да падне“. Полусрутената църква, чийто покрив е без керемиди, а „гредите стояха като едно тяло без месо“, въпреки всичко продължава да функционира. Това дава основание на родственика на Константин – Тодор Моравенов – да се заеме с трудната задача по възстановяването на храма. За целта през следващите 20 години с помощта на енориашите той събира необходимите средства, а през 1830 г. чорбаджи Вълко Чалъков издейства специален султански ферман за основен ремонт на храма и на намиращата се в съседство църква „Св. Неделя“.
Само за две години „Св. св. Константин и Елена“ е издигната отново от група брациговски зидари, ръководени от майстор Петко Петков – Боз, който я изгражда като трикорабна базилика, характерна за строежите на храмове през тази епоха. Размерите на църквата са впечатляващи за времето си: 26 на 17,50 м., височината на средния кораб достига до осем метра, а на страничните – шест. Църквата е осветена на 30 октомври 1832 г.
Майсторът резбар Йоанис Паскулисот Мецово (Епир) изработва иконостаса на храма през 1836 г., като той се различава от иконостасите на останалите пловдивски църкви. Причината за това е, че е изработен по „виенски“ образец, в бароков стил, а за модел е използван иконостасът в православната църква„Света Троица“ в австрийската столица. От таланта на майстор Паскулис се раждат още и владишкият трон в храма, както и балдахинът над светия престол в олтара. Проскинитариите са дело на Димитър Станишев, майстор резбар от Дебърската школа.
Повечето иконостасни икони са рисувани от Захарий Христович – Зограф в периода 1836 –1840 г., а иконата на светите Петър и Павел е дело на представителя на Одринската школа – Никола Одринчанин. Образът на св. Николай се приписва на светогорския майстор Никифор от Карпениси. През 1864 – 1866 г. Атанас Гюдженов и Стефан Андонов се заемат с оцветяването и позлатяването на иконостаса, както и с благоукрасата на храма със стенописи. Изпод четките на двамата пазарджиклии излизат сцени от живота на Господ Иисус Христос и Света Богородица, образи на светци в наоса, както и картини от живота на свети Константин и света Елена в притвора.
Към съкровищницата на храма през 2001 г. е прибавена и иконата на светите 38 пловдивски мъченици, единствена по рода си и дело на зографите Дечко и Елена Дечеви.
Издигнатата в северозападния ъгъл на черковния двор камбанария датира от 60-те години на XIX в. Тя е пететажна и е с височина 13 метра. Южната част на двора приютява сграда, която служи първоначално като енорийско училище, но в момента функционира като галерия, съхраняваща образци на иконописното изкуство от ХІV – ХVІІІ в.
Високата художествена стойност на храма успява да го опази от посегателства по време на комунистическия режим, като през 1954 г. църквата е обявена за паметник на културата. Това спомага за запазването на нейния автентичен вид и между 1978 и 1989 г. тя е основно реставрирана.
Радостта от срещата с най-малките енориаши на храма
Храмът, смятан за най-стария в града, е постоянно действащ от юли 2007 г. по инициатива на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай. Освен храмовия празник – 21 май, посветен на светите Константин и Елена, тържествено се отбелязва и 20 август, когато Българската православна църква почита светите тридесет и осем пловдивски мъченици. Предстоятел е отец Петър Хубенов, под чиито грижи църквата „Св. св. Константин и Елена“ продължава да бъде едно от обичаните духовни средища за пловдивчаните и гостите на града, което въплъщава красотата на православната вяра.
