Историята познава много велики градове, които с течение на времето са загубили някогашното си значение или напълно са изчезнали. Много често мегаполисите на древността, които векове наред са определяли живота на страни и региони, са оставали в сянката на някога по-малко значими, но в крайна сметка по-успешни градове. В този контекст развитието на Пловдив и околните му земи е рядко изключение в световната история. В продължение на почти 8000 години тази територия се развива постоянно около Пловдив, който е един от най-древните непрекъснато населени градове в Европа. До голяма степен това се дължи на уникалното съчетание от географски и политически фактори, които са определили важност- та на Пловдив за региона в продължение на много епохи. Градът е бил столица и важен административен център в границите на различни държави — от Тракийското царство и Римската империя до Византия, Българското царство, Османската империя и накрая отново – България.
През цялото това време околностите на Пловдив – прилежащите му малки градове и селища – са споделяли неговата съдба. Християнската проповед прозвучава тук още с началото на прочутите пътешествия на апостол Павел и неговите ученици. Именно апостол Ерм се смята за първия епископ на град Филипопол. Когато от средата на I век градът става един от важните центрове на провинция Тракия в Римската империя, получавайки наименованието Тримонциум, съвсем естествено главата на местната християнска общност придобива първостепенно значение в устройството на църковния живот в целия регион. Оттогава градът многократно е променял политическия си статут и националната си принадлежност, но неизменно е оста- вал един от най-важните християнски центрове на Балканите. Съвременната Пловдивска област се е намирала по това време на стратегически кръстопът, включително на известния път Via Militaris (или Via Diagonalis), който е свързвал Европа с Азия и Близкия изток. По тази причина религиозният живот тук е бил изключително наситен и разнообразен, съчетавайки тракийски, гръцки и римски вярвания. Към това трябва да се добавят и гоненията срещу християните, които често са се засилвали от присъствието на самите императори или техните приближени. Въпреки всички трудности, християнската църква в Пловдивския регион разширява своето служение и посреща Миланския едикт в цветущо състояние. За това свидетелстват паметници от раннохристиянската епоха, макар и малко от тях да са съхранени до наши дни.
Изминалите 2000 години история на църковния живот в региона днес можем да изучаваме не само благодарение на известните описания на ключови събития, но и докосвайки се до тези материални паметници на християнската култура.
Римският период е бил време на разцвет за Пловдив, наричан тогава Тримонциум, и за цялата прилежаща територия. Неслучайно Лукиан Самосатски го нарича „най-големият и най-красивият от всички градове“. Богатите и знатни граждани са имали вили и поземлени имоти в цялата долина. Процъфтявали са и населените места, разположени в непосредствена близост до града. Например Диоклецианополис, наричан днес Хисаря, е бил голям и богат град по мерките на империята. И навсякъде днес намираме следи от духовния път на християните от онова време.
През IV век този регион става важна провинция на Източната Римска империя. По това време градът отново е известен с името си Филипополис, а неговият епископ става един от влиятелните архиереи на християнския Изток. През V век цялата местност е опустошена от хуните, но благодарение на император Юстиниан животът тук отново се връща към разцвет. Началото на края на византийския период е през IX век, когато Пловдив и околностите му влизат в състава на Първото българско царство. Тази епоха ни е оставила една от най-големите епископски базилики в региона, издигната в началото на IV век в центъра на града, както и множество храмове в околността.
Във второто хилядолетие Пловдив влиза отслабен и някол-
ко века подред преминава в различни владения. Само век след пребиваването на града в състава на Първото българско царство, в края на X век, той е разорен от войските на киевския княз Светослав, след което византийците успяват да си върнат контрола. В края на XI век регионът пострадва от набезите на печенегите, а сто години по-късно е превзет от Фридрих Барбароса. От това време е манастирът „Свети свети Козма и Дамян“ над Куклен, наричан също „Свети Врачове“.
Той е издигнат в края на ХI и началото на ХII век. А манастирът „Свети Георги Победоносец“ е построен над село Белащица през ХI век.
С идването на кръстоносците на Балканите цялата долина се
превръща в място на постоянни военни сблъсъци на Второто българско царство с Латинската и Никейската империи. За тази епоха ни напомня църквата „Света Богородица Петричка“, намираща се в близост до Пловдив, която е един от най-добре запазените образци на църковната архитектура от XII – XIII век.
През XIV век Пловдив е завладян от османците, получавайки името Филибе, и целият регион става част от новата растяща империя. Значителен брой храмове и манастири в града и околностите му са унищожени почти веднага, но дори в османския период християните създават уникални храмове и паметници на религиозната култура. Сред тях са храмовете „Въведение Богородично“ в Панагюрище, построен през 1818 година, и „Свети Димитър“ в Пещера, построен през 1825 година.
През целия XIX век църковният живот в Пловдивския регион е свързан с българското национално Възраждане. След Освобождението на България от османско владичество през 1878 година Пловдив става столица на автономната област Източна Румелия и тук временно се премества седалището на екзарх Йосиф. На 6 септември 1885 година в Пловдив се провъзгласява Съединението на Източна Румелия с Княжество България, благодарение на което става възможно създаването на Третото българско царство. Същата година е построен и осветен храм „Свети Архангел Михаил“ в село Дълго поле. Църковният живот от онова време може да бъде оценен още по храмовете „Свети великомъченик Пантелеймон“, построен в град Хисаря от 1887 до 1889 година, и „Възнесение Господне“ в село Граф Игнатиево (1888 – 1892 година). Ценен образец на българската православна архитектура е и църквата „Свети великомъченик Димитър Солунски“ в Горна махала.
През XX век съдбата на Православната църква в България включва и радостни десетилетия, и години на тежки изпитания с гонения от страна на атеистичната власт. В Пловдивска област виждаме следите на изминалото столетие чрез новопостроените храмове и параклиси, като: храма в село Царацово „Свети Георги Победоносец“, построен в периода 1995 – 1998 година, и църквата „Света Марина“ в село Златитрап. Първата копка е направена през 2003 година от митрополит Арсений и е осветена през 2008 година от митрополит Николай.
Разбира се, невъзможно е в едно издание да се опишат всички събития от двухилядолетната история на православието в пределите на Пловдивска област. Затова избрахме само няколко теми за отделни храмове и светини, за духовния път на нашите съвременници и предци, докосването до които, надяваме се, ще позволи да се почувства живата връзка между християнската история и нашето време.
