Пловдив е живата история на България . Тов а е градът, в който древността се преплита с недавнашното минало. История та на храмовете ни дава най-важните свидетелства за църковния живот и за развитието на града.
Историята на Пловдивска епархия започва още през 36 г. от Рождество Христово, когато свети апостол Павел ръкополага своя ученик апостол Ерм за епископ на Филипопол и го изпраща да проповядва Словото Божие в римската провинция Тракия и нейния главен град. Нашествията на хуни, авари и славяни векове по-късно обаче заличават значителна част от античния Пловдив и през Средновековието градът се ограничава в подножията на Трихълмието и Сахат тепе. На южната страна на Таксим тепе, защитена от крепостната стена, е изградена новата Пловдивска митрополия. За съжаление, сведенията от тази епоха са твърде оскъдни. Знае се със сигурност, че още тогава главният митрополитски храм е посветен на светата великомъченица Марина.
Средновековният български книжовник Константин Костенечки, който е служил като дякон при Филипополския Митрополит Дамян, става свидетел на мъченическата смърт на свояархиерей и на разграбването и опожаряването на града. Митрополит Дамян е убит „посред църква“, а след това тялото му е хвърлено от стените на Акропола по заповед на Муса Челеби през 1410 г. по времето на Османските еждуособни войни между синовете на султан Баязид. Именно тогава изгаря и митрополитската църква „Св. Марина“. Стар надпис, заличен при антигръцките вълнения през 1906 г., съобщава, че църквата е обновена из основи през 1561 г., по времето на тогавашния митрополит Арсений. Запазена е и гравюра от османски сборник, отпечатан в Цариград един век по-късно, с надпис „Православна черква в Пловдив“, която може да бъде свързана единствено със „Св. Марина“.
За първи път поименно храмът е споменат от немския пътешественик Стефан Герлах, който през юни 1578 г. на връщане от посланическата си мисия в Цариград отсяда за няколко дни в Пловдив. Според него в града тогава съществуват осем храма, като главният от тях е „Света Марина“. В него редовно е отслужвано богослужение, там се намира и седалището на митрополита. Митрополит Теолипт бил изкусен иконописец и иконите, нарисувани от него, правят силно впечатление на Герлах, особено тази, на която е било изобразено Разпятието.
Храмът възкръсва от пепелта
През 1589 г. голям пожар изпепелява до основи дървената конструкция на храма. Христолюбиви българи от града събират средства и възстановяват изгорения храм. Но възможностите тогава са такива, че храмът отново е построен от дърво. По времето на митрополит Неофит Пловдивски (1698 – 1711) сградата отново изгаря. Събирането на средства за нова постройка започва през 1721 г. В запазен османотурски документ от 1730 г. са упоменати имената на дарителите Хаджи Андон, Константин Мавродиоглу и свещеник Яни. Храмът е завършен и осветен чак през 1783 г., по времето на митрополит Кирил, с ктиторството на преселилия се в Пловдив от Лозенград Иван Коюмджиоглу, чийто гроб се на-мирал в църковния двор до 1852 г.
През 1821 г., по времето на митро-полит Паисий, започва изработката нанов иконостас за храма, амвон и (незапазен до наши дни) балдахин над светия престол. Работата отнема четиригодини на изкусните марангози (резбари). Навярно това са Коста Коци и Кос-та Пацико, които подписват през 1821г. много сходния по изработка иконос-тас на храма „Успение Богородично“ в Асеновград. Главен настоятел и ктиторпо изработката на новия иконостас е копривщенецът Душко Петков Мораве-нов, баща на възрожденския писател и познавач на пловдивското минало Константин Моравенов.
Иконостасът
Иконостасът на „Света Марина“ се от-личава с голяма изящност. Венцеслав Константинов го описва с изключителна монументалност: „В цветните орнаменти на иконостаса взимат участиенай-красивите български цветя. Тук откриваме стилизирани рози и божури, разцъфнали карамфили, маргарите – змейове, дракони, крилати лъвове, ангели и херувими… Целият иконостас представлява чудна завеса от растителни и цветни спирали, прелестна песен ти и макове, зрели слънчогледи. Средажурните извивки на дървото изникват плодове – грозде, смокини, нарове.Вплетени са различни пойни птици – славеи, дроздове, чучулиги, разпознаваме орли, щъркели и гълъби, а също и фантастични същества, рожба на ар-тистичното въображение на майстори – на радостта, тържествен химн на живота. Виждаме как майката птица храни рожбата си, по-нататък свиреп лъв държи голям боздуган, а библейският Самсон разтваря устата на лъва“.
Построяването на новата митрополитска църква
Гюлханският хатишериф, издаден от султан Абдул Меджид (1839 – 1861) и обнародван на 3 ноември 1839 г., премахва някои от ограниченията за християнските храмове и това дава възможност за построяването на представителна митрополитска църква. Работата започва през 1851 г. и е възложена на прочутия майстор от Брациговската строителна школа Никола Томчев Устабашийски, при когото е чиракувал и гениалният възрожденски архитект Никола Фичев (Кольо Фичето). По заповед на тогавашния Пловдивски митрополит Хрисант всички старобългарски надписи върху надгробни плочи и камъни са унищожени, като натрошените останки са вложени в строежа на новата църква.
При събарянето на старата сграда красивият и богато резбован иконостас е демонтиран и отново поставен след построяването на новия храм. Запазе ни са много от старите икони, изографисани през 40-те години на XIX в. от Никола Одринчанин, като в последващите десетилетия той продължавада твори за митрополитската църква на Пловдив, негова работа са и иконите, изобразяващи Рождество Христово(1866), св. Тома (1855), св. Марина (1858) и св. Три светители (1853). Добавени са и две нови икони, поставени от двете страни на царските двери – на Иисус Христос и на Света Богородица с Младенеца, дело на прочутия възрожденски художник Станислав Доспевски, а иконата на свети Спиридон (1837) е приписвана на неговия чичо – Захарий Зограф.
Църквата е осветена от митрополит Хрисант Пловдивски на 21 май – деня на светите Константин и Елена – през 1856 г.
В северната част на двора, над входа, е построена дървената камбанария на храма „Света Марина“. Тя била завършена през 1869 – 1870 г. Висока е около 17м. и е изградена на шест етажа, които заповчват от земята, като всекиу следващ етаж се стеснява над предходния.
На 27 февруари 1870г. султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска църковна йерархия, отделена от Цариградската патриаршия. Така в Пловдив от 1870 г. съществуват две митрополии – Екзархийска и Патриаршеска, като Патриаршията изпраща оне петима митрополити. Сред кандидатите за пловдивски патриаршески митрополит бил и св. Григорий Калидис, чиито нетленни мощи днес се пазят в църквата „Св. вмчк Димитър“ в Солун. Храмът „Св. Марина“ остава катедрален храм на Пловдивската патриаршеска митрополия до избухването на антигръцките вълнения през 1906 г., провокирани от насилията на гърците над българите в Костурско, Леринско, Воденско.
Храмът днес
Днес „Св. Марина“ е пловдивската църква с най-голям брой камбани – осем, които са дело на прочутия леярски род Велеганови. В храма се съхраняват множес тво свети мощи и чудотворни икони: на св. Марина, на св. Лука, архиепископ Кримски и Симферополски Чудотворец, на св. праведни Йоаким и Анна, на св. вмчк Евстратий, свещеномъч. Фоки, св. ап. Тома, св. безсреб. Козма и Дамян, свещеномъч. Харалампий, преподобномъч. Акакий Нови Атонски, св. Теодор Стратилат, св. Григорий Богослов, преп. Петър Атонски, преподобномъч. Игнатий Нови Атонски, реподобномъч. Евтимий Нови Атонски.
Храмовият празник се чества на 17 юли, когато според православния календар се почита паметта на светата великомъченица Марина. В навечерието на празника – на 16 юли, по традиция се извършва литийно шествие с частица от мощите на св. Марина и копието на чудотворната икона „Света Богородица на отците от Божи гроб“.
Всяка година Пловдивският митрополит Николай отслужва празничната вечерня с петохлебие, а на следващия ден – архиерейската света Литургия, на която стотици вярващи от епархията и цялата страна се събират, за да се поклонят пред благодатните светини, уповавайки се на милостта на Всеподателя Бога по моливите на светата великомъченица.
Службата за Второ Възкресение в Митрополитския храм
