1700 ГОДИНИ ОТ ОТКРИВАНЕТО МУ
Примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно…
с кръвта на кръста (Кол. 1: 20).
Словото за кръста е безумство за ония, които гинат,
а за нас, които се спасяваме, е сила Божия (1 Кор. 1: 18).
Кръстът е основен, централен символ и знак в християнството. Той носи ясно послание за принадлежност към християнската вяра, но и семантична дълбочина с многопластово богословско съдържание. Кръстът едновременно с това е и първостепенна метафора – освен уред за мъчителна смърт, на която е подложен самият Христос, носи и семантика в езика за трудностите на човека в живота му: „Вземете кръста си и ме последвайте“ (сравни Мат. 16: 24). Всеки християнин носи кръста си, дори във формата на малко декоративно кръстче. Кръстният знак, който правят върху себе си християните, е символ на принадлежност към тази вяра и знак за молитвено усилие.
През тази година, по свидетелствата на църковната история, се навършват 1700 години от намирането на Честния Кръст, на който е разпнат Спасителят. Счита се, че е открит през 326 година от свeта императрица Елена.
Света Елена действително е една от най-важните личности в историята на християнството и неслучайно много места и народи искат да се идентифицират с нея и нейната дейност. Макар родното ѝ място да не е уточнено със сигурност, прави впечатление, че в последните изследвания то се измества от Балканите към най-западните части на Мала Азия. По нашите земи, особено в Софийско, има много топонимия, свързана с тази тема, но и народна памет, която постепенно губи своята стойност заради нашата незаинтересованост.
Тази годишнина обаче ни задължава да концентрираме вниманието си както в честванията, така и в изследванията на различните измерения на Светия Кръст. Такова проучване бе осъществено по проект IMAGO: How do images speak? The dynamics of figures, metaphors and symbols in Christian discourse and beyond, подкрепен от Swiss National Science Foundation (SNSF): Grant number – 230566, Funding scheme — MAPS. Изследователско пътуване в Гърция бе посветено на ролята на Кръста в ранната църковна архитектура. Извършено бе също изследване и заснемане на място на църквата „Света Богородица Стовратна“ на остров Парос.
Външна подпрозоречна украса на църквата „Света Троица“ в село Извор, Босилеградско
БОГОСЛОВСКО РАЗБИРАНЕ ЗА МЯСТОТО НА СВЕТИЯ КРЪСТ
В тайната на Кръста самият Живот – Божественият Живот – е предаден на смърт от хората. Кръстът заема централно място в страданията на Господ Иисус Христос и в цялата история на спасението. В неговата тайна се разкриват две взаимносвързани измерения: той е едновременно тайна на скръбта и на радостта, на унижението и на славата.
От една страна, Кръстът е тайната на страданието, смъртната болка и унижението. Богослужебната традиция свидетелства: „Днес Владиката на творението и Господ на славата се приковава на кръста… удрят Го силно по раменете, заплюват Го и Той получава рани, хули и удари по лицето“ (Неделя Кръстопоклонна, на утренята при целуването на Кръста). В Гетсимания и на Голгота Богочовекът преживява цялата тежест на човешкото зло – омразата, духовната слепота, коравосърдечието на човеците и малодушието на учениците. Всичко това Той обгръща със Своята всепрощаваща любов и се моли за разпъващите Го: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“. Именно чрез тези страдания се извършва спасението на света: „чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (Ис. 53: 5). Затова Църквата еднакво отхвърля както докетическото омаловажаване на Христовите страдания, така и всяко преувеличаване на Неговото унижение.
От друга страна, Кръстът е тайната на славата и победата. Денят на Разпятието, когато Христос е причислен към разбойниците, е същевременно ден на Неговото прославяне. Свети Йоан Златоуст казва: „Днес тачим празника, защото нашият Господ е прикован на Кръста“ (In Crucem el latronem homilia I – p. 49, 399). Кръстното дърво е „вечнославимо дърво“, истинско Дърво на живота, чрез което се унищожава тлението и се побеждава смъртта. То не е само символ, а действителна сила на спасението – „основа на спасението“ (ὑπόθεσις σωτηρίας).
При отразяването на Богоявленския водосвет в медиите често се използва изразът, че даден участник е „спасил кръста“. От богословска гледна точка тази формулировка е концептуално неточна, тъй като обръща християнската логика на спасението. В църковното разбиране не човекът спасява Кръста, а Кръстът спасява човека като символ и средство на изкуплението. Затова Златоустият нарича Кръста знамение на Царството: „Аз Го наричам Цар, защото виждам Него разпнат, защото за Царя подобава да умре за Своите поданици“.
Поради това Църквата чества Кръстните дни като празници на победата, живота и безсмъртието. „Като живот на творението Твоя Кръст Църквата наистина приветства, Господи“ (във вторник от четвъртата седмица на Великия пост, седален). Христовата смърт е победа над смъртта още в самото събитие на Кръста, а Възкресението разкрива и утвърждава тази вече постигната победа. Именно доброволните страдания и смъртта на Богочовека представляват „силата на Кръста“, чрез която се унищожават смъртта и тлението.
Свети Григорий Богослов изразява тази истина с думите: „Той отдава живота Си, но притежава власт отново да го приеме; и завесата се раздира, защото тайнствените двери на Рая се отварят; камъните се разцепват, мъртвите възкръсват… Той умира, но дава живот и чрез Своята смърт разрушава смъртта. Той Се погребва, но възкръсва отново. Той Се спуска в ада, но извежда души“ (Свeти Григорий Богослов, Oratio XLI – ed. Mason, p. 105 – 106).
Чрез Кръста Господ възвръща човека към първоначалното блаженство и дарява „радост на целия свят“. В Кръстната смърт Той намира покой, „след като е заспал като мъртъв“ (Ексапостиларий на Пасхалната утреня), и дарява покой на човека, обновявайки неговата природа и освобождавайки го от бремето на греха. Чрез погребението Си Христос отваря дверите на смъртта, за да ги превърне във вход към вечния живот.
Свети Йоан Дамаскин обобщава значението на Кръста с думите: „Всяко действие и всяко чудо на Христос са необикновено божествени и удивителни, но най-удивителен от всички е Неговият Честен Кръст. Защото нищо друго не е подчинило смъртта, не е изкупило греха на прародителите, не е ограбило ада, не е дарило възкресението, не ни е дало власт да осъдим самата смърт, не е приготвило връщането ни към първоначалното блаженство, не е отворило дверите на Рая, не е поставило нашата природа отдясно на Бога и не ни е направило чеда Божии така, както Кръстът на нашия Господ Иисус Христос. Смъртта на Христос на Кръста ни е облякла с ипостасната Премъдрост и Сила Божия“ (Сравни преподобни Йоан Дамаскин, Expositio accurata fidei orthodoxae, IV, 11 – p. 94, 1128 – 1129). Подобно разбиране срещаме и у свeти Игнатий Богоносец и у свети Ириней Лионски, както и у свети Юстин Философ, свети Кирил Александрийски, блажени Августин и други.
Тайната на Кръста и Възкресението достига своя богослужебен връх във Велика събота. Според Синаксара на този ден Църквата възпоменава „боготелесното погребение на нашия Господ и Спасител Иисус Христос и Неговото слизане в ада, чрез което, бидейки призован от тление, нашият род преминава към вечен живот“. Това не е само навечерието на спасението, а самият ден на спасението – благословената събота, в която Единородният Божи Син „си е починал от всички Свои дела“. Слизането в ада вече съдържа в себе си победата на Възкресението, както свидетелства и православната иконографска традиция.
Във византийската иконография от края на VII век Христовото Възкресение се изобразява чрез сцената „Слизане в ада“, в която Господ извежда Адам и праведниците, разкъсвайки веригите на смъртта. Тази иконографска композиция се развива под прякото влияние на богослужебните текстове и представлява тяхно визуално претворяване. На изследователите прави впечатление, че в ранните изображения на Разпятието Христос не е представен като страдащ човек, а като Бог, Който тържествува чрез Своята доброволна жертва. Следователно иконографията се основава не върху човешката драма, а върху догматическото съдържание на събитието.
Кръстът, дарен от цар Борис III на Кръстова гора
Декорация над входа на средновековната църква в манастира „Свети Мелетий“, Атика, Гърция ИСТОРИЯ
Кръст на колона от ексонартекса на средновековната църква в манастира „Свети Мелетий“, Атика, Гърция
ИСТОРИЯТА НА НАМИРАНЕТО – ИЗВОРИ И ПРЕДАНИЕ
Преданието за Светия Кръст заема централно място в историята и духовния живот на християнската Църква. Според раннохристиянската традиция Кръстът, на който е бил разпнат Иисус Христос, е открит в Йерусалим по време на управлението на император Константин I Велики (306 – 337 година), като решаваща роля в това събитие има неговата майка – света Елена (около 246/248 – 330 година). Новозаветните текстове не съобщават каква е по-нататъшната съдба на Кръста след Разпятието, Погребението и Възкресението на Христос. Първите сведения за него се появяват едва през IV век. Според църковната традиция, засвидетелствана от автори като Евсевий Кесарийски, Сократ Схоластик, Созомен и блажен Теодорит Кирски, около 326 година, в края на своя живот (почти 80-годишна), света Елена, майката на император свети Константин Велики, предприема поклонническо пътешествие по Светите земи и открива Кръста при разкопки в Йерусалим – на мястото, където впоследствие е изграден храмът на Божи гроб. Макар това събитие да се превръща в една от най-значимите основи на християнското поклонничество и литургична традиция, съвременната историческа наука прави ясно разграничение между исторически установимите факти и последвалото развитие на църковното предание.
След откриването си реликвата е разделена: една част остава в Йерусалим, а други части са пренесени в Константинопол и Рим. През 614 година, при завладяването на Йерусалим от персите, тази част от Светия Кръст е отнесена като военен трофей. След победата на византийския император Ираклий през 628 – 629 година той е върнат тържествено в Йерусалим. Последното сигурно историческо сведение за голямата реликва е от 1187 година, когато след битката при Хатин тя попада в ръцете на войските на султан Саладин и следите ѝ се губят.
Още от IV век частици от Кръста започват да се разпространяват като реликви в различни християнски центрове. Днес такива се съхраняват и почитат в Йерусалим, Рим, на Света гора (Атон), в Испания, Франция, както и в редица православни манастири и храмове, включително в България. Историческата наука не може да потвърди автентичността на всяка отделна реликва, но разпространението им е добре документирано в писмени извори още от Късната античност и Средновековието.
Макар самото поклонение на света Елена да е добре засвидетелствано в античните извори, сведенията относно нейното участие в откриването на Светия Кръст се различават значително както по съдържание, така и по степен на историческа достоверност. От по-ранните източници Евсевий (Vita Constantini и Historia Ecclesiastica) подробно описва поклонничеството на света Елена, нейната благотворителна дейност в Палестина и строителството на храма „Възкресение Христово“ (храма на Божи гроб) по заповед на Константин. Но той не говори пряко за намирането на Кръста, за което вероятно има своите причини.
Кръст върху стела от църквата „Света Богородица Стовратна“, остров Парос, Гърция
Средновековният кръстокуполен храм „Свети Апостоли“, остров Наксос, Гърция
Молитва пред Светия Кръст
Кипърският манастир Ставровуни, чието име означава „Планината на Кръста“
След него първото косвено свидетелство се среща в словата на свети Кирил Йерусалимски, който около 348 година свидетелства, че частици от Светия Кръст вече се намират в различни области на християнския свят и се почитат като свещени реликви. Това показва, че към средата на IV век култът към Светия Кръст вече е широко разпространен. Първият автор, който не само ясно свързва откриването на Светия Кръст със света Елена, но и чрез него утвърждаването на императорската власт, е свети Амвросий Медиолански, който през февруари 395 година произнася надгробното слово за император Теодосий I (De Obitu Theodosii). В него той най-подробно разказва за пътуването на света Елена до Йерусалим, разкопките, откриването на трите кръста, разпознаването на Кръста Христов чрез извършено чудо, също така намирането на надписа, поставен над главата на Христос при Разпятието, както и пироните. Именно това повествование се превръща в основа на по-късната, както западна, така и източна традиция за намирането на Кръста.
Малко по-късно Руфин Аквилейски развива този разказ в своето продължение на Църковната история на Евсевий. Според него били открити три кръста, а истинският Кръст бил разпознат благодарение на чудотворното изцеление на тежко болна жена. Руфин разказва още, че света Елена разделила намерената реликва – една част останала в Йерусалим, а друга изпратила на император Константин. Именно тази версия оказва особено силно влияние върху византийската и средновековната християнска литература. През V век църковните историци Сократ Схоластик, Созомен и Теодорит Кирски възпроизвеждат и разширяват разказа. В техните произведения историята вече е получила своя класически вид. Към нея се добавят множество чудотворни елементи – чудотворни изцеления, възкресяване на починал човек чрез допира до Кръста, Божествени знамения, чрез които бил разпознат Кръстът Христов.
От гледна точка на съвременната историческа наука поклонническото пътуване на света Елена до Йерусалим представлява събитие, което е надеждно засвидетелствано в съвременните на него извори. Разказът за откриването на Светия Кръст се появява в писмени свидетелства, съставени няколко десетилетия след предполагаемото събитие, като с течение на времето претърпява значително развитие и обогатяване в рамките на късноантичната християнска историография. Според нидерландския историк Ян Вилем Драйверс, един от най-авторитетните изследователи на живота на света Елена (Jan Willem Drijvers, Helena Augusta: The Mother of Constantine the Great and the Legend of Her Finding of the True Cross (1992)), преданието за откриването на Светия Кръст вероятно се оформя в църковната общност на Йерусалим през втората половина на IV век, като постепенно се свързва с поклонението на света Елена.
Поради тази причина преобладаващата част от съвременните изследователи разглеждат преданието за откриването на Светия Кръст като резултат от взаимодействието между историческата памет, богословската интерпретация и утвърждаването на култа към светите мощи и реликви през IV век. Независимо от това историческата и духовната значимост на това предание е безспорна. То оказва дълбоко влияние върху развитието на християнската литургия, поклонничеството, религиозното изкуство и политическата идеология както на Източната, така и на Западната Римска империя. В този смисъл традицията за откриването на Светия Кръст следва да бъде разглеждана не само като предмет на историческо изследване, но и като ключов елемент от формирането на християнската духовна и културна идентичност през Късната античност и Средновековието.
Църквата „Света Богородица Стовратна“, остров Парос, Гърция
ПОКЛОННИЧЕСКИ ЩРИХИ
В християнския свят има много места, свързани с почитта и поклонението към Светия Кръст и неговото намиране. Избираме три места в православни страни, за да илюстрираме разнообразието на почитта и поклонението. Първото е свързано с пътуването на света Елена в Светите земи, за да открие реликви, свързани с християнството. Второто – с най-голямата част от Кръстното дърво, оставено от света Елена. Третото е свързано със съвременната почит към Светия Кръст в България.
„СВЕТА БОГОРОДИЦА СТОВРАТНА“, ОСТРОВ ПАРОС
Преданието за остров Парос и света Елена принадлежи към групата на ктиторските предания в раннохристиянската традиция. То свързва произхода на храма „Панагия Екатондапилиани“ („Богородица Стовратна“) с поклонническото пътуване на света Елена до Йерусалим през 326 – 328 година.
Според преданието по пътя си към Светите земи света Елена спира на остров Парос, където се моли в раннохристиянски малък параклис и дава обет, че ако открие Честния Кръст, ще издигне на това място храм в чест на Пресвета Богородица. След успешното изпълнение на мисията си тя, или според други версии нейният син – император свети Константин Велики, осъществява този обет чрез построяването на църквата. Археологическите изследвания потвърждават съществуването на раннохристиянска базилика на това място още през IV век, а значителното ѝ преустройство през VI век се свързва с управлението на император Юстиниан I.
В научната литература това предание се разглежда като пример за сакрална топография, чрез която паметта за личности от Константиновата епоха се свързва с конкретни свещени места, утвърждавайки тяхната древност и духовен авторитет. Самото название Екатондапилиани („Стоте врати“) е предмет на по-късна народна традиция, според която храмът има деветдесет и девет видими и една скрита врата. Изследователите обаче приемат, че първоначалното име вероятно е било Катаполиани („храмът край града“), а съвременната форма е резултат от по-късно символично преосмисляне.
Преданието за света Елена и храма на Света Богородица на остров Парос следва да се разглежда не като строго историческо свидетелство, а като ценен паметник на ранновизантийската църковна традиция, съчетаващ историческа памет, богословска символика и местна християнска идентичност.
МАНАСТИР СТАВРОВУНИ, КИПЪР
Манастирът Ставровуни (на гръцки Σταυροβούνι, „Планината на Кръста“) е сред най-ранните паметници на източното християнско монашество и се приема за най-древния действащ манастир в Кипър. Според църковното предание неговото основаване се отнася към 327 – 329 година и се свързва със света равноапостолна Елена. Манастирът е разположен на едноименния планински връх и е посветен на Честния и Животворящ Кръст Господен.
Преданието свързва възникването на манастира с откриването на Светия Кръст в Йерусалим. Съгласно християнското предание на връщане от поклонническото пътуване на света Елена корабът ѝ спира в Кипър, където, според местната традиция, частица от Светия Кръст по чудодеен начин се озовава на върха на планината Ставровуни. Това събитие е възприето като израз на Божия промисъл, вследствие на което света Елена разпорежда изграждането на храм и оставя на това място частица от Светия Кръст, която се превръща в основната реликва на бъдещата монашеска обител. В хода на своето историческо развитие манастирът нееднократно претърпява разрушения вследствие на арабски нашествия, земетресения и политически сътресения, но неизменно запазва значението си като духовен и поклоннически център на Кипърската православна църква.
КРЪСТОВА ГОРА В РОДОПИТЕ
Кръстова гора е един от значимите православни поклоннически центрове в България, разположен в Централните Родопи, в землището на община Лъки, област Пловдив. Днес мястото обединява манастирски комплекс, храмове и параклиси, а всяка година, особено на празника Въздвижение на Светия Кръст Господен (14 септември), привлича хиляди поклонници от страната и чужбина.
Историческите корени го свързват с разширяването на християнската духовна мрежа в Родопите след основаването на Бачковския манастир през 1083 година. Районът на днешната Кръстова гора е принадлежал към неговите владения, като според църковната традиция тук е съществувал манастир или метох. Макар писмените свидетелства да са ограничени, археологически и исторически данни потвърждават значението на района като част от средновековното манастирско землище. Според утвърденото местно предание при османското завоевание манастирът е разрушен, а монасите укриват частица от Животворящия Кръст Господен, която остава неоткрита.
Съвременното развитие на Кръстова гора започва през първата половина на XX век. През 1939 година на върха е издигнат голям метален кръст – събитие, което поставя началото на оформянето на днешния поклоннически център. След период на ограничения през социалистическата епоха от края на 80-те години започва активно изграждане на манастирския комплекс, който постепенно придобива съвременния си облик.
Днес Кръстова гора е не само важно средище на православното поклонничество, но и място, в което историческата памет, народните предания и живата религиозна традиция се преплитат. Именно това съчетание на историческо наследство и духовна приемственост определя нейното особено място в културния и религиозния пейзаж на България.
Манастир „Света Троица“, Кръстова гора
