„Асеновградските християни всякога са били между първите със своето високо църковно съзнание и хрис- тиянско благочестие. Тук, в полите на тайнствените Родопи, прославени с мъченичество заради Христа и силна вяра, Божият Дух върши своето знамение.“
+ Патриарх Български Кирил
Когато заговорим за богохранимия Асеновград, винаги става дума и за един прекрасен храм, останал в съзнанието на хората с различни наи- менования: „Панагия Фенерумени“, Рибната църква, Бахчамахленската църква, „Богородица Балакли“ – всички имена на асеновградския храм „Света Богородица – Благовещение“.
Дълга и интересна е историята на тази християнска твърдина и настоящият текст няма претенцията да я проследи в детайли. Въпреки това ще кажем, че сред първите източници, в които се споменава църквата, е съчинението на Константин Иконом Εγχειρίδιον περί επαρχίας Φιλιππουπόλεως от 1819 година. Там пловдивският свещеник Константин нарича храма Φενερουμενη Παναγια („Света Богородица Бързоявяваща се“).
Впоследствие храмът става популярен с името на квартала, в който се е намирал, а по-късно като „Света Богородица Балакли“ или Рибната, както е наричана църквата и в протоколната книга на храма (днес съхранена в Държавния архив в Пловдив). Това наименование най-вероятно идва от аязмото към храма, в чийто олтарен ред от икони има прекрасна икона – „Света Богородица – Живоприемни източник“. Тя е рядка иконографска почит към Пресветата Владичица в шадраван, заобиколен от хора, търсещи изцеление, в който плуват и седем риби. Това изображение свързваме с Константинопол, където се съхранявал покровът на Пресвета Богородица, и с по-късния, наречен от османците квартал „Балък“, който по- лучил името си от храма и аязмото, където се извършвали тези чудеса.
Но историята на този храм не е обект на настоящата статия, а две събития от по-новата му история. Те се случили в далечната 1909 година и са свързани с енорийския свещеник, приснопаметния отец Иван Бухлев.
ПЪРВИЯТ СВЕЩЕНИК
Отец Иван, чиито тленни останки почиват в църковния двор, остава в историята на храма като първия български свещеник в тази енория. Той е родом от голямото и будно българско село Горно Броди в историко-географската област Мърваш, днешна Северна Гърция. Името му, като просветен деятел на Българската екзархия в серския край, откриваме в съчинението на Атанас Шопов Из живота и положението на българите във вилаетите.
За учителската и обществената си дейност сред местните българи отец Иван е наклеветен и осъден от османски военен съд на каторга в Солун и Диарбекир. По-късно имигрира със семейството си в Станимака, където през 1892 година става и първият български свещеник в храм „Света Богородица – Благовещение“.
Отец Иван Бухлев остава верен на своите убеждения за духо- вен и просветен подем на народа. Няколко години след пристигането си участва в учредяването на „Станимашкото македоно-одринско дружество“. Заедно с това е и един от основните членове на околийското свещеническо братство „Свети Йоан Златоуст“ – Станимака, което под- писва на 21 юли 1900 година протокол до Министерството на народното просвещение с 9 точки срещу упадъка и безобразията в българското образование.
С неговото име свързваме местния празник Пендакущи (Преполовение), който според някои изследователи възникнал през 1896 година във връзка с антигръцките борби в града. Гърците правели литийни шествия до Асеновата – крепостната – църква, а българите се противопоставили, като организирали свое шествие от вече българската църква „Света Богородица – Рибната“ до Бачковския манастир. Според други такова шествие започнало едва след 1909 година след съновидение на съпругата на отец Иван, като впоследствие било учредено и християнското дружество „Свето Благовещение“.
Ще обърна внимание именно на годината 1909-а. В края ѝ се случват две събития, които предизвикват вълнения и оставят ярка сле- да в историята на Асеновград.
РЪКОПИСИТЕ ОТ РИБНАТА ЦЪРКВА
Два старинни ръкописни паметника са открити в една от постройките в църковния двор на „Света Богородица – Рибната“. Данни за това откриваме в две публикации на сп. Родопски напредък от началото на 1910 година. В първата статия – Един новонамерен среднобългарски писмен паметник, от Васил Ставрев, е направен езиков анализ на единия от откритите стари ръкописи.
А за самото откритие информация намираме в допълнението Бележка от редакцията – без автор, но най-вероятно писана от Стою Шишков. От тази бележка научаваме за историята на храма и че в двора му имало три постройки. Едната била училище, в другата живеел свещеникът, а в третата се пазели овехтели църковни принадлежности и служела за жилище на клисарите. Именно там през есента на 1909 година клисарка, която приела послушание да извади всички стари и ненужни медни съдове от един килер, за да послужат при направата на нов купел, между вехториите открила старовремски дървен сандък, който нацепила на трески. В него имало две книги с дъсчени корици, които тя първоначално се подвоумила да изгори, но после предала на свещеника. Това се случило на 15 ноември 1909 година.
Месец по-късно Стою Шишков, Борис Дякович – директор на Пловдивската библиотека и музей, и господин Костов – уредник в Етнографския музей в София, който случайно минавал през Пловдив, посетили и Станимака, където „добрият отец“ Иван Бухлев разказал за находката и предоставил на редакцията и на учителя във Втора мъжка гимназия Васил Ставрев материал за анализ. Редакторът Стою Шишков изказал публична благодарност към отец Иван Бухлев и го призовал да предаде книгите за съхранение в Народната библиотека в Пловдив.
Какво и как се е случило впоследствие, не знаем, но двата ръкописа са заведени в инвентарната книга на Пловдивското книгохранилище през 1910 година. Те са описани години по-късно от професор Беньо Цонев и поместени в описа Славянски ръкописи и старопечатни книги на Народна библиотека Пловдив. Използвайки обширното описание на професора, даваме тук съкратена версия.
Първата ръкописна книга е Осмогласник, с номер 34 (126), от XV век. Българска редакция. Листовете са 193, с размер 22 х 15,5 см, с полууставно писмо без украса. Книгата е подвързана с кожа и дърво, но с липсващи листове. Първи, втори и трети глас от Осмогласника липсват, както и началото на трети.
В ръкописа има малко приписки, но с историческо значение. На лист 33б отдолу се чете: „Сия книга купи пωпъ Тωдωръ ѿ Столпикъ“, а на предната дъска друга приписка гласи: „Поновиха сия книга Драле и подрɣже Груда да слɣжи оу црква. Багъ да хи прости и родители ихъ бога да хи прости, и повновиха книга въ лето 1645 за 65 аспри.“
Езиковите особености дават основание на професор Борис Цонев да предполага, че авторите са от родопските краища или от Станимака. На същото мнение е Стою Шишков, който изтъква, че споменатото име Груда е често срещано в Родопите, а Драле вероятно е форма на мъжкото име Дралю.
Професор Цонев не споменава за един изписан лист на гръцки език (л. 78б), който и до днес не е разчетен, както и няколко наивистични рисунки на животни. Втората ръкописна книга отново е Осмогласник, с номер 39 (127), от XVII век. Сръбска редакция, ресовски правопис с неправилни ударения. Листовете са 148, с размери 29 х 20,5 см. Книгата е без начало и край, полууставно писмо с малки червени и черни заставки. Българ- ски препис.
Към Осмогласника, след лист 143, следват четири листа от същата ръка и същата книга с различно съдържание. Първи: „Слово св. отц. Нашего Елиферия“ – сръбска редакция, както и основният текст, но с много българизми. А втората част: „Слово о Варлаама и ωасафа“ – новобългарски текст с объркан правопис и ударения.
Има много приписки с исторически и етнографски характер. На лист 20: „Книгописания село Татарво рɣка грѣшна Гwргw, герги, Димɣ“. На лист 21б, от същата ръка: „Аще ли би въ понеделникъ бгЃɣ рождествɣ гɣдина дɣбра пролате добро даждова жита много вино много лата добро хɣда морь има“. На лист 55а, подобно писмо: „Да знаиш попе Стою, щɣ пиша на село Шатарво, щɣ си ɣчил граматика Гɣрга, ɣтиде на влахь“. На задна корица, друга ръка: Сїя кнїга на Бwича граматикь ω Каратерзилере.
В книгата има и интересни рисунки с животински сюжети и на човешки фигури. На лист 147б е изобразен „цар Фараон“, а на лист 59б – мъж с книга в ръка и благославяща десница с нимб и два ангела, поставящи корона на главата му. Фигурата е с облекло с орар, повит както на царско одеяние.
Откриването на двата старинни ръкописа предизвикало вни- манието на научните среди и обществеността. Този интерес обаче преминал, след като в същия храм няколко седмици по-късно станало друго събитие – „Чудото в Станимака“.
„АНГЕЛСКАТА СЛУЖБА“
Така наречената „Ангелска служба“ в Рибната църква се случила на 28 декември 1909 година. Има множество градски легенди за нея, а различни автори ги тълкуват посвоему. Професор Михаил Арнаудов излиза с публикация в Периодическото списание, с която отхвърля случилото се и го определя като масова психоза.
Почти никой не взема под внимание написаното в софийския вестник „Вечерна поща“ от 3 януари 1910 година. Там е поместена статията на асеновградския духовник отец Ной Ангелов, който проучва случая и анкетира очевидци. Пълният ѝ текст гласи:
Чудото в Станимака. Тайнствено шествие. Нощна литургия. От няколко дни станимъкчани се намират в голямо недоумение вслед- ствие на едно тайнствено видение на няколко жени, момичета и мъже. Ходилите в Станимака знаят, че от десния край на река Чая в махалата Бахча махала се намира черквата „Св. Богородица“, в двора на която се намира къщата на енорийския свещеник Иван Бухлев.
Преди няколко дена при семейството на свещеник Иван Бухлев дошли някои жени да помагат на попадията в домашни работи. Точно в един след полунощ събралите се чули силен шум от гласове, а когато излезли всички в салона на къщата, чули да се бие желязно клепало по шосето от цар Асеновата крепост. Звучащото клепало се движело към града и когато стигнало до черквата „Св. Богородица“, издал се един вик от гласове, изсвири- ла една тревожна военна тръба и внезапно се осветила църквата, аязмото и камбанарията, след което започнало общо (хорово) пеене в самата черква.
След малко тръбата изсвирила втори път, камбаната започнала да бие още веднъж и зрителите от салона на свещеника – жени и момичета – видели, че в насрещната махала всички параклиси били осветени. След това чули в черквата да се произнася от едно лице „Бла- гословенно царство“, на което множество от възрастни гласове съвкуп- но отговаряли, и все така се отслужила цялата литургия с всичките ѝ подробности. Като завършила литургията, светлината се прекъснала и настанала обикновената нощна светлина.
След два дни аз се научих за това тайнствено събитие и отидох в къщата на свещеник Бухлев да го проверя. Свещеникът ми отговори утвърдително и изказа съжаление, че не са го събудили през това време. Попади- ята Фанка ми разказа, че слушала всичките подробности, и после повика едно гръцко момиче, Хрисица Георгиева, което също било на седянката им. Момичето ми разказа, че не знаело добре български, но запомнило само две думи от пението преди втората камбана – „Царю Небесний“.
Изложението потвърдиха и другите зрителки: Василка Хилипова с двете си дъщери – Хрисица и Мария, както и дъщерите на свещеник Бухлев – Райна и Мария. През време на тайнствената литургия съседът на черквата Никола Дяков излязъл да си наточи вода от аязмото и видял, че черквата била осветена, а вътре в нея чул някакво богослужение. Помислил, че това трябва да е някакво нощно венчаване и почакал да види кой се венча- ва, но като се забавили, си отишъл. Също така г-жа хаджи Георгиева, съседка на черквата, чула като бие камбаната и събудила синовете си Щерьо и Митко, но те ѝ отговорили, че трябва да има пожар, и пак заспали. Осветлението на черквата видели и всички граждани, които си отивали дома след един часа, но и те помислили, че има нощно богослужение; обаче такова не е имало нито в една църква, даже и в тези, в които служа аз.
След публикуването на това съобщение светски учени се захващат да го оспорят. Тъй като през годините това чудно събитие остава не добре проучено и разяснено, редица автори продължават да го ин- терпретират и да конструират погрешни твърдения. Това се отнася и до гражданството, сред което и днес битуват различни версии. Пример е написаното в списание „Български фолклор“, книга 5 – 6, от 1997 годи- на, от доцент Вихра Баева. Тя интервюира местни асеновградчани, според които чудното събитие станало причина за основаването на местно църковно дружество и традиционното вече празнуване на Преполовение с тържествено шествие и носене на чудотворната икона на Богородица от Асеновград до Бачковския манастир и обратно.
Тъй като настоящата статия няма за цел да навлиза подробно в тематиката, по-скоро е уместно да обобщим, че за начало на Преполовенското шествие е редно да сметнем 1896 година, а основаване- то на женското дружество „Свето Благовещение“ от съпругата на отец Иван Бухлев да търсим след 1909 година.
Където и да е истината, е важно да се каже, че през април 1942 година в Асеновград се случва нещо голямо в историята на Българска- та православна църква – съборът на православните християнски братства в Пловдивската епархия. Събитието, на което се отзовават 15 000 души, съвпада с Преполовение. Ето как е описано през същата година в книгата Едно църковно тържество: Около 15,000 души потеглиха като могъща вълна, заглушавайки с молитвени песни ека на буйната река. На чело на шествието биеше клепало, следваха братствените и национални знамена и хоругви, подире вървяха в епитрахили над 200 свещеници, като непосредно пред Св. Икона пристъпяха двамата архиереи (Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Кирил и Негово Пре- освещенство Стобийски епископ Никодим – б. а.).
Припомних тези събития от историята на Асеновград и един от най-красивите му храмове, към който имам лично отношение – към енорията му се числят моята съпруга и нейните прадеди, чиито домове са били на няколкостотин метра от църквата.
Изпъкват два акцента, свързани с българския език. Първият е, че в описаното от отец Ной чудно събитие се набляга върху българския език на среднощното богослужение. То било извършено от идещи от Асеновата крепост хора – крепостта, от която преди години гърците извършвали своите литийни шествия. А вторият е, че тази случка станала след намирането на два стари български ръкописа, което пък е основание Николай Хайтов години по-късно да заключи, че на това място е имало стара българска църква. За тези две много любопитни събития из миналото на Асеновград все още трябва много подробен и дълбок анализ.
