Весела Станчева разговаря с Негово Високоблагоговейнство Ставрофорен иконом Георги Славчев, председател на храм „Св. Троица“, за проблемите и радостите на миряните в храма и за изграждането на енорията през десетилетията, за предизвикателствата пред свещеника и пред обикновения християнин през ХХI век.
– Отец Георги, Вие сте председател на енорията от 1993 г. В предварителния разговор споменахте, че в началото дори сам сте разлепяли съобщения из квартала, за да приканите хората в храма. Било е трудно начало?
– Всяко начало е трудно, но плодовете след време носят радост. Така се стигна до днес, когато смятам, че се радваме на добри плодове. Започнах с беседи през 1993 г., като първоначално съгласувах темите с хората: питах ги за какво искат да си говорим, какво им е интересно. На сбирките, които се провеждаха два пъти месечно, започнаха да идват все повече хора. Така се оформи братството, защото това е братството, както и Църквата – сбор от вярващи. А когато се положи начало на нещо, след това започват да идват и помощници.
– В онези години сте водили и борба с многото секти, които тогава изведнъж се появиха.
– Според действащия през деветдесетте години Закон за вероизповеданията всички вероизповедания можеха да се регистрират без значение какви са. Поради това тогава бяха регистрирани и всевъзможни секти. Правеха си техни устави и се опитваха да привлекат душите на вярващите. Тогава сформирахме един комитет от няколко лектори – аз се занимавах с религиозната част, друг се занимаваше с обществено-политическото значение на сектите и как разбиват държавата. Лектор беше и проф. Роглев, професор по психиатрия, който разказваше за вредното влияние на сектите върху психиката на хората, за нервното неразположение на човек, попаднал под подобно влияние. Обикаляхме из областта, по читалищата, ходехме навсякъде, където ни канеха за разговор. Това продължи няколко години.
Храмовата икона от царския ред на иконостаса
– В Пловдив в момента има шест неделни училища и едното е към Вашия храм. Каква е историята на неделното училище?
– Официално неделното училище беше открито през 2007 г.След като положихме началото с беседите към братството, се присъединиха две млади богословки, завършили Духовната академия, които изявиха желание да помагат. Едната – Албена Димитрова, пое обучението на децата, а другата лекторка и учителка – Гинка Жечева, започна да работи с възрастните. И до момента е така. Сега в училището се обучават двадесетина дечица на възраст от 7 до 13 години. Имаме самостоятелни помещения и за децата, и за възрастните. Най-малките ни енориаши си имат компютър, рисуват, оцветяват различни библейски сцени, защото така по-лесно ги запомнят, учат стихотворения, молитви. Не е много, но такива са силите ни. Ако има повече хора, сигурно ще е по-различно, но поне поддържаме огъня – огъня на вярата. И им е интересно, щом идват.
От нашето училище е излязъл един йеромонах в Зографския манастир на Света гора и двама младежи, които станаха свещеници – семената дадоха плод, тук се събраха, видяха.
– Какво е значението на храма за квартала?
– Средище. От най-различни места и от други квартали хората тук се срещат, след служба се уговарят, виждат се на кафе. По-възрастните се събират в едно съседно помещение, до детската градина, и празнуват при повод, има телевизор – гледат църковна телевизия. Имаме и неделното училище, за което говорихме. Опитахме се да създадем условия на хората да бъдат тук: лятото се срещат навън, под дърветата, пият кафе, черпят се с курабийки, говорят си. Правим програма за Рождество, има подаръци за децата. По традиция в края на учебната година – през юни, се връчват грамоти по случай завършването на учебните занятия, а след службата отиваме с децата и родителите в някой от манастирите (най-вече в Араповския манастир), където правим общ обяд. Това е накратко за духовния живот.
При нас винаги е имало хубава служба, така, както би трябвало да е по канон. Църковният ни хор е много добър – съставен е от студенти, които се обучават в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. Това са млади гласове, които се учат хем на хорово, хем на църковно пеене. Така едни идват заради хубавото пеене, други идват заради службата. Трети идват заради проповедта след службата и така през тези години, откакто съм тук, църквата се напълни и има духовен живот.
Отделно и много деца се събират. Както виждате, имаме хубава и поддържана градина и майките с деца предпочитат да идват тук, защото е като оазис – оградено е, няма коли, тихо е. И особено лятото, когато е много топло, се събират тук, под дърветата, на сянка и децата свикват по този начин с църквата и я търсят, когато пораснат, приобщават се. Познаваме децата, правим водосвет на празника на детската градина, който е в деня на светите Вяра, Надежда и Любов. Изградихме енорията и храма постепенно, малко по малко, като реденето на мозайка. Има една мисъл (не си спомням чия е): пътеките се получават с ходене.
Пловдивският митрополит Николай с ученици и преподаватели в неделното училище
– Има ли светини, които пазите в църквата?
– Не, защото църквата е на сто години. Единственото, което имаме, е това, което преселниците след Балканската война са донесли със себе си – две икони (на Иисус Христос и на св. Стефан). Пренесени са от с. Габрово (Ксантийско) едно сребърно евангелие, потир, дарохранителница, сребърен кръст. Хората са се преселили с цялата си покъщнина тогава, преди стотина години, и са взели със себе си и църковната утвар от храма с идеята да построят храм на новото място, на което ще се заселят – това е било част от живота им.
– Живеем в забързано и объркано време. Какви трудности срещате в ежедневието?
– Първо, трябва да има повече свещеници, повече певци, повече клисари – съставът, който е в църквата, трябва да бъде повече. Има нужда от всякакви кадри – от свещенослужители и от църковнослужители. Но това зависи от хората, от обществото. Ние все се надяваме да идват повече хора в църквата. Те и сега идват, но се надяваме и да остават. Има нужда от служители в църквата, които да посрещат хората, да им е приятно. След служба трябва да се почисти, да се подготви храмът за следващата служба. Хората отиват там, където им харесва. Трябва повече работа по всички храмове – не само в Пловдив, а и в цяла България. Защото в другите православни страни не е така – там църквите са пълни и с хора, и със свещенослужители, и с църковнослужители, а в манастирите – с монаси и монахини.
Вижте как е сега: на един свещеник му се налага да обгрижва няколко енории, искрицата трябва да се поддържа жива.
– А какви са предизвикателствата на съвременния живот, на това, което се случва около нас?
– Всичко, което се случва сега, е следствие от липсата на вяра. Липсата на вяра е основното. И много трудно ще успеем да върнем нещата – пясъкът в пясъчния часовник изтича, вече сме в дванайсет без пет, но надеждата умира последна.
В деня на Петдесетница църквата „Света Троица“ отбелязва своя храмов празник
– Какво е духовният път за Вас?
– Духовният път е падане и ставане. И пак ходене. Човек не е в живота, за да го хване някой и да го поведе нанякъде. Човекът сам избира духовния си път. Дадена ни е свободна воля да избираме и трябва да извървим духовния път, който води нагоре – към вечното царство на живия Бог.
Завършвам интервюто с отец Георги в красивия двор на църквата. Сам е посадил преди около петнадесет години трите кипариса, извисяващи се почти до самия връх на църквата. Има и магнолии, индийски люляк, декоративен нар и току-що поникнали есенни жълти минзухари. Красиво е. По зеления тревен килим играят няколко дечица.
На изпроводяк отец Георги отново казва: „Пътеките се получават с ходене…“.
