Разрушаван и съграждан наново през вековете, катедралният храм на Пловдив е свидетел на най-драматичните събития на църковно-националните борби за Освобождението на България пр е з XIX век . И днес той е център на духовния живот на Пловдивската епархия.
Красивата базилика в подножието на Таксим тепе примамва поклонника с тихата си романтика. Възкачвайки се по стъпалата, малцина се досещат за буреносните събития, случили се зад стените на храма и увенчали Българското възраждане.
Първото споменаване на храма„Успение Богородично“ дължим на византийския книжовник Никита Хониат, който за кратко е и управител на Филипопол. Той се възхищава от благолепието на новопостроения „голям и прекрасен“, „блестящ от красота“ дом Божи в своя реч през 1189 г. към Филипополския митрополит Константин Пантехни. „Ликовете на светците и на самия Бог, въплътил се в човек заради нас, огряват разумното в душата, а тяхната видима красота и прецизна изработка със своята достоверност надминават всяка хармония“ – отбелязва летописецът (според превода на Ани Данчева-Василева).
Изглед към несъществуващия днес Куршум хан и Катедралния храм в началото на ХХ век
Храмът в летописите на историята
В края на XII век нахлули кръстоносците от Третия кръстоносен поход. Градът бил плячкосан, а красивият му храм – ограбен. След тези събития църквата на Таксим тепе била възобновена и установена като катедрален храм, а около храма възникнал манастир, който станал духовно средище. По време на османските нашествия по българските земи и след завладяването на града през 1371 г. манастирът край църквата бил напълно унищожен.
Пътешественикът Антон Вранчич, прекосил Тракия през 1553 г., пише: „Когато Пловдив е минал под властта на турците, без намесата на някаква буря или земетресение се появила на самия връх (на едното от тепетата на Трихълмието) пукнатина и погълнала манастира. И сега там се подава пукнатина и се виждат върховете на потънали стени. Самият манастир е бил посветен на света Дева Мария. Пребиваващите вътре монаси се спасили от гибел“.
„Пресвятая Панагия“ е посочен от немския богослов и пътешественик Стефан Герлах като втори по значение храм след митрополитския „Св. Марина“, когато посещава Филипопол през 1578 г. Той указва местонахождението му в непосредствена близост до Античния стадион на Джумаята и древния Акропол.
Църквата през Възраждането
Следващото обновление на храма настъпва през 1680 г. Тогава сградата е изографисана със средства на ритора Андроник, изображението на когото е било запазено в нартиката до 1844 г., когато църквата е съборена и изградена наново.
Преломните събития през XIX век превръщат Пловдив в център на Българското възраждане, а „Св. Богородица“ – в самото сърце на борбите за духовно и национално освобождение. След столетия на запустение разцветът започва след Одринския мир през 1829 г., когато в Османската империя пада забраната за строителство на християнски храмове.
В следващите десетилетия българската търговска буржоазия начело с копривщенските бегликчии Стоян и Вълко Чалъкови заедно с духовенството и интелигенцията възстановяват позападналите светини в Стария Пловдив – „Св. Неделя“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. Марина“, „Св. Димитър“, „Св. Петка“, „Св. Николай“ и „Успение Богородично“. Катедралата на Пловдив е издигната от брациговски майстори през 1844 – 1845 г., но за довършването ѝ са нужни още няколко години. „И като в онова време най-богатите бяха в оная махла, можеха, ако не стига влогът, да съберат спомоществование, както и стана, за доправа на зданието и така се свърши и стана прекрасна черквата на 1852 г.“, пише Константин Моравенов в „Паметник на пловдивското християнско население“.
Епархийското училище и бурният деветнадесети век
Междувременно в прегръдката на храма възраства и българското Епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“: „Училището се намира в най-добрата част на града, в двора на църквата „Успение на Пресвета Богородица“ – място, откъдето през обширна долина се виждат балканските хребети на 150 – 200 версти“, отбелязва главният учител Найден Геров. Заедно с Йоаким Груев през следващите години те предават факела на плеяда възрожденци и национални революционери: йеродякон Игнатий – Васил Левски, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Иван Евстатиев Гешов, Петър Бонев, Найден поп Стоянов, Христо Търнев, Пере Тошев и много други.
В училището започва да се отбелязва празникът на славянобългарските просветители, а особено тържествено с богослужба в „Св. Богородица“ и голямо литийно шествие светите Кирил и Методий са почетени през 1860 г. Така се положило началото на всенародния празник на българската азбука, който честваме днес.
На 30 ноември 1859 г. учениците от „Св. св. Кирил и Методий“ за пръв път се осмелили да прочетат Апостола на български език в църквата, след спречкване с гръцките енориаши. Месец по-късно, на Рождество Христово, тогавашният Пловдивски митрополит – Паисий, заедно с председателя на храма – поп Златан, за пръв път отслужили на български език тържествена света Литургия в „Св. Богородица“. Това било първото голямо постижение на българите от Пловдив в борбата за църковна независимост. След службата митрополитът официално оповестил, че неговото паство се отрича от Цариградския патриарх, поради което избухнал скандал в града, а митрополит Паисий бил заточен на Света гора, после в Чанаккале и накрая – на остров Халки.
На 30 април 1871 г. бил проведен Първият църковно-народен събор в Цариград, на който, освен 60 свещеници, участвали и 200 миряни. Изпратена била и делегация до Високата порта с официални искания за църковна независимост и тогава бил подписан акт за отделянето на Пловдивската епархия от Цариградската патриаршия. През 1870 г. бил издаден султански ферман за учредяване на Българската екзархия, с което Високата порта официално признала автономията на Българската църква, а оттам и на българската нация. През 1872 г. в катедралния храм на град Пловдив бил посрещнат първият Пловдивски екзархийски митрополит – Панарет. Така в Пловдив до 1906 г. съществували две митрополии – гръцка (при старата митрополитска църква „Св. Марина“) и българска (при църквата „Св. Богородица“).
Храмът между Освобождението и Новото време
На паметния 5 януари 1878 г. катедралният храм посрещнал руските освободители с благодарствен молебен, отслужен от епископ Синесия. „Генерал Гурко се изправя пред олтара, прекръства се и обявява Пловдив за освободен от петвековното иго“, разказва сладкодумният летописец на града Никола Алваджиев в книгата си за старинните черкви на Пловдив.
Три години по-късно трикорабната базилика е украсена с велелепна камбанария, издържана в стила на руския класицизъм. Звънарницата е дело на чешкия архитект Йосиф Шнитер, свързал името си с редица забележителни сгради в Пловдив, сред които и храм „Св. св. Кирил и Методий“. Четирите камбани са отлети от прочутия майстор Лазар Велеганов от Банско. Иконостасът е изработен от дебърските майстори резбари Андон и Димитър Станишеви в стил ампир.
Иконите на иконостаса са излезли изпод четката на Никола Одринчанин. Под царските икони в медальони са изписани свещени образи и библейски събития. Станислав Доспевски пък е автор на царската икона на Пресвета Богородица с Младенеца Иисус от иконостаса, която нарисувал през 1875 г.
Църквата днес
През 1952 – 1953 г. по инициатива и с благословението на тогавашния Пловдивски митрополит Кирил, по-късно Български патриарх, църквата „Св. Богородица“ била изографисана от професорите Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и Васил Захариев. Заедно с тях работил и пловдивският майстор Златю Бояджиев. Стенописите разказват величавата история на родната ни Църква от покръстването, създаването на азбуката и просвещаването на народа ни, та чак до Възраждането, борбите за независи мост и Освобождението през XIX век.
В чест на 2000-та годишнина от Рождество Христово храмът е цялостно реставриран и възстановен. И днес „Успение Богородично“ привлича хиляди поклонници, а с най-голям трепет стъпалата към него изкачват любещите българската история. В двора му ги посреща паметникът на големия възрожденец и държавник Гаврил Кръстевич, открит по почина и с благословението на Високопреосвещения Пловдивски мит рополит Николай през 2021 г.
Св. Богородица Божигробска
В храма ни посреща благодатното копие на една от големите светини на Йерусалим – чудотворната икона „Пресвета Богородица на отците от Божи гроб“. Оригиналната икона бе донесена за поклонение през юли 2010 г. Светинята тогава дойде по покана на Пловдивския митрополит Николай и бе донесена от архиепископа на Йопия Дамаскин. Това събитие стана символ на голямата любов на Йерусалимския патриарх Теофил III към българския народ.
Вече 180 години храмът се извисява гордо над Стария град и разказва за събитията от своята бурна история, пренасяйки паметта за хиляди хора, вложили част от душата си в съграждането на Божия дом.
Катедралният храм през 50-те години на ХХ век
Увлекателна е историята на иконата: някъде към XVIII в. отците при Божи гроб изпаднали в тежка криза. Преживявали голямо изпитание, поради което помолили Пресветата Дева да им помогне. Обещали ѝ, че в замяна, когато тя им се притече на помощ и успешно преминат изпитанието, те ще ѝ сътворят една великолепна икона. Божигробските отци дали обет на Пресвета Богородица и когато Божията Майка се отзовала и желаното от отците се изпълнило по най-чуден начин, цялото божигробско братство – и архиереи, и йереи, и дякони – всички заедно събрали нужното и направили тази изключително красива икона.
