Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът. Ще вложа във вас моя дух и ще направя да ходите по моите заповеди, да пазите и изпълнявате моите наредби. И ще живеете на замята, която дадох на отците ви, и ще бъдете мой народ, и аз ще бъда ваш Бог (И Е З . 36 :23 – 28 ).
Мулдавски манастир „Света Петка“
Монасите в Православната църква – това са духовните стражи, крепителите и молитвениците на вярата, които непрестанно измолват Божията милост както за самите себе си, така и за всички човеци.
В първите векове след Рождество Христово християнството е било преследвано и забранено в пределите на Римската империя. Множество императори, управители и мъчители са „велики гонители“ на Христовите последователи, но с обявяването на Миланския едикт през 313 г. от император свети Константин Велики гоненията са прекратени. С този акт изповеданието в името на Господ Иисус Христос получава равноправие с останалите религии до окончателното постановяване християнската вяра да бъде държавна религия в пределите на Римската империя чрез Солунския едикт през 380 г.
Така, с началото на четвъртото столетие, започват в различни краища на империята да се подвизават подвижници на вярата – т.нар. анахорети, избрали усамотения начин на живот далеч от „света“ чрез аскеза, в молитвено уединение. Те следвали примера на най-великия човек, роден от жена – Предтечата Господен свети Йоан Кръстител. Постепенно при тези „отшелници” прииждат множество техни последователи, като така се основават и първите монашески общности, известни с името манастири или киновии, т.е. общежитийни (със съвместен начин на живот).
Такива първоначални примери са отците „пустинници“, подвизавали се в Древен Египет, като свети Антоний Велики (основоположника на монашеския живот), свети Евтимий Велики, свети Теодосий Киновиарх, преподобни Герасим Йордански, свети Пахомий Велики и много други. Техният образец е основополагащ за развитието на монашеските общности, като такива центрове се създават и в много населени места и достигат до самата столица на Източната Римска империя – Константинопол.
Монашеско пострижение в манастира „Свети великомъченик Пантелеймон“, Пампорово
От родната история е известно, че религиозната християнска култура е навлязла устремено по българските земи много преди покръстването на нашия народ през 865 г., когато на много места вече са били устроени християнски общини още от времето на светите апостоли и техните приемници. Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде на почит навсякъде, ще се издигат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог – това са пророческите думи на първия български мъченик – свети княз Боян Енравота (833 г.), които той изрича пред мъчителите си.
В следващите редове ще бъдат изложени сведения за част от различните свети обители, съществували от миналото и днес в Пловдивската епархия. Тук ще се засегнат и част от най-важните моменти от тяхната история.
Но какво е манастир и кои са неговите населници? Каква е задачата и предназначението им в нашето общество?
Монашеско пострижение в Калоферския девически манастир
Какво представлява манастирът?
Думата манастир (μοναστήριον) е гръцка и идва от думата μόνος („сам“), т.е. манастирът е усамотено място, на което човек или няколко души се събират, за да живеят и да се отдадат на пост, молитва и отшелнически живот. От същата дума произлиза и монах (от гр. μοναχός) – човек, който практикува религиозен аскетизъм чрез монашески живот, киновиен (общежитиен) в манастири или уединено в т.нар. скитове (от гр. Σκήτη, Σκῆτης) или в монашески килии (от гр. Κελλίον). В Светите земи и на Света гора е прието големите многолюдни манастири да се наричат лаври.
Днес в България за монашеските обители се използва думата манастир, а по-старата архаична дума е монастир, която е и по-правилна (така се изписва и в много други езици).
Мигове след извършване на монашеското пострижение
Пътят на монашестващите
Населници на светите обители са монасите и монахините. Техният живот е свидетелство на Христовите слова: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота (Йоан 8:12). Тези следовници на Евангелската истина са чули думите на Спасителя: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Марк 8:34), и така добро волно отдават живота си в служение на Църквата, за да достигнат венеца на правдата и живот вечен в Царството Небесно. И всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен (Мат. 19:29).
Приемащият монашески постриг (малка схима) дава обети за целомъдрие (девство), нестяжание (доброволна нищета) и послушание. Монашеският начин на живот е подвиг, който псалмопевецът оприличава така: Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен. Блажени, които пазят откровенията на Бога и от все сърце Го търсят (Пс. 118:1 – 2). За този начин на живот говори и свети Йоан Златоуст с думите: Не очаквай друг учител. Ти имаш словото Божие – никой не ще те научи така, както то!. Следователно пътеводител на монаха, а и на самия християнин следва да бъде Свещеното Писание (Словото Божие), което е пътят и истината и животът (срв. Йоан 14:6).
Монасите, които напредват в равноангелния живот чрез усилен духовен и физически труд, приемат т. нар. велика (голяма) схима. Това е повторно пострижение, с което монахът или монахинята дава обет за исихазъм (безмълвие) и уединен начин на живот в постоянна молитва и висши монашески подвизи.
Свети Йоан Рилски Чудотворец
От любов всички монашестващи всекидневно отправят молитви за целия свят както в частното, така и в общественото богослужебно правило.
Устройството и управлението на всеки манастир се осъществяват от братство или сестринство, манастирски събор (избрани населници на светата обител, които участват в управлението на манастирските дела) и игумен или игуменка. Всеки манастир се ръководи от игумен или игуменка, които управляват монашеската общност чрез устав. Всички облекли се в „ризата на спасението“ в Българската православна църква помнят думите на Отеца и покровител на българския народ (основата и пример на равноангелния (монашеския) живот у нас), който е казал: И преди всичко ви завещавам да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво злословие, както приехме от светите отци, без да я примесвате с чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но по царския път ходете. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света, и заради що презряхте света и което е в света (из „Завет на преподобни Йоан Рилски“).
Снимка на монах със стадо пред Араповския манастир „Света великомъченица Неделя“ край Асеновград, ок. 1915 г. Снимка: Крум Савов ДА – Смолян, фонд 480К, оп. 1, а.е. 97, л.
Значимост на православните манастири в България
Ст. Станимиров в „Старовремските манастири и значението им за развитието на писмеността ни“ пише: Манастирите се появили в България, едновременно с покръстването на българите. Тъй, Борис построил манастир „Св. Пантелеймон” недалеч от Преслав и го направил не само място за благочестиви монашески подвизи, а и културен център, от който лъчите на просвещението се пръскали едва ли не по цялата българска държава. От това именно време манастирите в България са и културни центрове, които много допринесли за просветата на народа и за запазване вярата и народността му. Манастири в България били въздигани и в царуването на Симеон, във времето на когото, както се предполага, е бил построен и Зографският манастир на Св. Гора. Този манастир по-после, редом с манастира на св. Йоан Рилски, станал център на българското монашество и църковната книжнина. Когато на престола се възкачил Петър […] в църковно отношение проявил усилена и обширна дейност. В това време в България били построени твърде много манастири, между които на първо място требва да отбележим толкова много заслужилия на българския народ изобщо и частно за българското просвещение Рилски манастир.
Образоваността на монашестващите съгласно манастирските устави е била задължителен фактор за всеки, който желае да поеме по пътя на равноангелния живот. Всеки „калугер“ е трябвало да знае наизуст Псалтира и да е добре запознат с реда на богослужението. Този ключов елемент – на образоваността – сам по себе си показва, че в манастирите е имало учени обитатели, които са създавали библиотеки.
Манастир „Свети Йоан Предтеча“
За съдържанието на библиотеките в нашите манастири може да се каже, че не е имало само старобългарски (славянски) ръкописи, но и гръцки (византийски). Тяхното четене и изучаване, а така също и преписване, се е смятало за задължителен подвиг на всеки монах. По-заможните монашески центрове основават и калиграфски школи, в които са създадени ненадминати и до днес ръкописни произведения. Ярък пример за това са Зографският, Рилският, Кукленския манастир и други.
Заради духовността, книжовността и просветата, която манастирите разпространяват в България, са били и остават ония духовни кандила, осветявали житейския път на нашия народ. Те са скалите, на които се е запазвал и укрепвал живият български дух.
Старинните манастири в Пловдивска епархия
В първия брой на настоящото списание се спомена за териториалния състав на Пловдивската епархия през вековете и бе отбелязано, че тя не винаги е била в тези свои духовни граници. Следователно на първо място подобава да се спомене за най-стария действащ манастир в Европа – Златоливадският манастир „Свети Атанасий Александрийски“. В издадената книжка от манастира акад. д-р Росен Милев пише, че е основан през 344 г. от Александрийския първойерарх Атанасий, който е участвал в Сердикийския събор. Към манастира в околните скали се намира и постница, в която се предполага, че е живял александрийският светец. През 2003 г. Александрийският патриарх Петър VII посещава тази света обител, като ѝ дарява икона на свети Атанасий Велики. Днес манастирът в Златна ливада е в каноничната територия на Старозагорската епархия.
В пределите на най-голямата епархия в Българската православна църква съществуват от Средновековието десетки манастирски обители. Значителен брой монашески центрове са пръснати из цяла Южна България от Стара планина, през Тракия и до самите Родопи.
От летописа на йерей Методи Драгинов е известно, че само в Родопите са унищожени тридесет и три манастира, като много от тях в по-късно време не са възстановени, докато други са издигнати отново. В своето изследване за манастирите в Пловдивска епархия Звезделин Цонев пише: В подножието на Родопите, на изток от река Марица, при село Костенец и Сестримо, се намират седем запустели манастири. Край Костенец са останките на манастира, за който говори поп Методий Драганов от с. Корова (днешното с. Драгиново), в една своя приписка в требника си в 1657 г.: в тази приписка пише: „Хасанъ Ходжа за кашмер натера потурнаците, та расипаха сите църкви от Костенец до Станимака, 33 манастири и 218 църкви.
Омофорът и свитъкът от гроба на свети Евтимий Търновски
Ярък пример, който от VI век все още стои гордо в планинските възвишения над град Белово, е базиликата „Възнесение Господне“. От изследванията на проф. Мутафчиев разбираме, че това е раннохристиянски епископски център с обособен по-късно през Средновекови ето манастирски комплекс около него, известен с името Голямобеловски манастир. Той просъществува до XVII век, когато е унищожен от поробителите. За него З. Цонев споменава, че е бил царски манастир, който съгласно преданието е построен през 1040 г. от княз Георги, брат на цар Петър II Делян.
Най-големият съвременен манастир на територията на Пловдивската епархия е Бачковският, който през вековете е бил под наблюдението на Пловдивските (Филипополските) митрополити като ставропигиален и царски манастир. Той датира от XI век, като сведения за него черпим от Типика на неговия основател и пръв ктитор – Доместика на Запада Григорий Бакурянин. Българска следа от Второто българско царство е стенописът на цар Иван Александър в костницата, намираща се на 500 м източно от манастира. В тази света обител завършва и животът на последния български патриарх от Второто българско царство и архиепископ на Великия Търновград – свети Евтимий. През 1905 г. по инициатива на тогавашния игумен на Бачковския манастир – йеромонах Паисий (Пастирев) – се извършват разкопки, при които е открит епископски гроб. Намерените инсигнии в гроба са омофор, архиерейска мантия, сандали и два епитрахила. При последващите разкрития в съседния гроб с кости е открит и свитък, който е разчетен от проф. Златарски: „СВ[етие] МОЩИ ЕВТИМИУ ПРЕОС[в]Е[щ] ЕННОМУ АРХ[иепископу] В[еликаго]ГР[ада] ТРЪН [ова] и БЛЪГАРО[мъ] ПАТРИАР[ху]“. От наредените букви в акростих се разчита думата „сирота“, а годината е „1404 4 АП[рил]“.
По решение на Светия Синод на БПЦ – БП, протокол № 4 от 07.06.2023 г. пълен състав, в именития манастир на 22 октомври се състоя прославление на светите мощи на светия патриарх Евтимий, а най-голям дарител на саркофага, в който са положени нетленните му останки, е покойният Български патриарх Неофит (лично дарени от него са и посохът, кръстът и панагията, положени при светеца).
Днес в Бачковския манастир последните новопостригани монаси, възпитаници на Пловдивската духовна семинария, са йеромонах Евтимий (Жгумов), приел името на светия Търновски патриарх, и йеромонах Паисий (Латинов), приел името на свети Паисий Велики и на покойния игумен архимандрит Паисий (Пастирев). Двамата са възведени в мал ката схима и ръкоположени в свещен сан от Величкия епископ Сионий.
Сведения от „Типика на Бачковския манастир“ срещаме и за съществуващ манастир над Асеновград, който е носил името на свети Николай Чудотворец, но по-късно е бил разрушен.
Църковно прославление на светите мощи на свети Евтимий, патриарх Български и архиепископ Търновски, 22 октомври 2022 г
Други обители, които днес не са възстановени, но историята помни, се намират в околностите на с. Лилково, Пловдивско. Там днес са развалините на някога съществувалите манастири „Свети Спас“, „Свети Илия“ и „Свети Георги“; в близост до с. Шейтаново (днешното с. Косово) са били манастирите „Свети Атанасий“, „Свети Йоан Предтеча“ и „Свети Илия“; в района на Бяла Черква – „Свети Врачове“, „Свети апостоли Петър и Павел“; около Нареченски бани –„Света Троица“, „Свети Георги“, „Свети Николай“, „Свети Дух“ и др. – пише Георги Чавръков в историята на българските манастири.
Близо до гр. Пловдив се намират руините на манастира „Свети Теодори“ край Перущица, който след опожаряването от поробителя не е възстановен. Такава е съдбата и на манастира „Свети Безсребреници“ около Кричим, а посветеният на Света Богородица (също опожарен и дълго време изоставен) е възстановен, когато Пловдивският митрополит Арсений изпраща йеромонах Антим, за да въздигне духовния живот. Днес манастирът е действащ и се посещава от множество поклонници. Според изследванията на Венцислав Каравълчев този манастир е имал метоси в град Кричим и село Козарско. Същият автор описва и базиликата в местността „Гергевец“, където се предполага, че са били Драговитийската епископия и древното селище Драговец. Потвърждение на тази теза е титулът на Пловдивския митрополит в миналото – екзарх на Тракия и Драговития и съответно екзарх на Европа и Драговития, спомената от арменските пътешественици през ХVІІ век. Сведения за трети кричимски манастир – „Свети архангел Михаил“ – получаваме от Павел Делирадев, но съдбата на обителта остава неизвестна.
Важен книжовен център за Пловдивската епархия е Кукленският манастир, от който днес имаме запазени ценни ръкописи. Южно от престолния за епархията Пловдив се намира Белащинският манастир „Свети великомъченик Георги“, който през 2020 г. чества 1000 г. от основаването си. Друга значима обител на „Свети свети Кирик и Юлита“, който в своята история е бил както убежище за руски бежанци, така и използван за частни цели (във времето на атеизма). От 2014 г. светата обител е отново владение на Църквата, като в нея над 500 деца, изучаващи вероучение, ежегодно я посещават за провеждане на ученически детски лагери. На мястото на сегашния манастир в по-старо време е имало два манастира, които са разрушени. Преди десетилетия храмът „Света Богородица“ в кв. „Горни Воден“, където се пази чудотворната икона на Божията Майка „Златна ябълка“, е бил метох на манастира „Свети свети Кирик и Юлита“.
Югоизточно от Асеновград се намира и Мулдавският манастир „Света Петка“ (XIV век), който в многовековната си история претърпява множество разорения. По време на Възраждането е важен център на убежище и книжовност. В него често е отсядал Васил Левски (йеродякон Игнатий). Съществуват сведения за манастир, посветен на „Свети Йоан Богослов“, в местността „Линовете“, който е бил към Мулдавския манастир. Източно от Асеновград се намира и най-големият манастир в равнината – Араповският манастир „Света великомъченица Неделя“. Той играе важна роля за местната революционна дейност на околията в борбите за Освобождението на България.
Араповски манастир „Света великомъченица Неделя“
За част от споменатите монашески общности през 1784 г. в кондиката на пловдивския абаджийски еснаф четем, че майсторите решават да посещават манастирите около Пловдив в определен ред. Най-напред гилдията на майсторите посещава Кукленския (1784 г.), а през следващата година (1785 г.) – Бачковския, на третата година – „Свети Кирик“, на четвъртата година – „Света Петка“ (Мулдавска) и на петата година – манастира „Свети Георги“ (Белащица). Същият еснаф прави и дарение на светите обители в различни години, както следва: „През 1792 г., на 17 април на Мулдавския от касата – 50 гр.; за манастира „Свети Теодори“ (Перущица) – 50 гр.; (1803 г.) За Калоферския асл – 10; (1808 г., 3 май) за Баткунския, дето го строят асл. – 25; на Калоферския (женски) асл. – 2; (1810 г., 12 юли) на х. Антим в манастир „Свети Кирик“ асл. 40; (18 май); за Сопотския асл. 25; Кирия за манастирите 15“.
Разрушен от нашествието на турците през XIV век е манастирът „Света Богородица“, с. Красново, Пловдивска околия, т.нар. Кръстецки манастир, намиращ се в местността „Манастира“. Предполага се, че мощите на всебългарския светец и покровител преподобни Йоан Рилски са престояли в него.
Друга невъзстановена света обител е Брестовичкият манастир „Свети Николай“. Предполага се, че произходът на постъпилите ръкописи в библиотеката на Пловдивска митрополия, предадени от църквата в село Брестовица, са от него. Те са: Месецослов с избрани тропари и кондаци и с типикарски указания от края на XV век, Четвероевангелие от втората четвърт на XVII век и Миней за месец август от втората половина на XVII век.
Владимир Балчев в публикацията си „Родопската Света Гора“ и Перущинския манастир „Св. св. Теодор Стратилат и Теодор Тирон“ отбелязва за манастир „Свети Георги“ до с. Устина. Авторът описва, че според турски документи от 1515 – 1524 г. в района на Храбрино, Перущица, Брестовица, Пещера, Голямо Белово е имало манастири „Свети Йоан“, „Свети Апостол“, „Свети Костадин“ и други, които днес трудно могат да се локализират.
В Пловдив е имало манастир, който се е намирал на мястото на сегашния пловдивски катедрален храм „Успение Богородично“. Той е съществувал до края на Второто българско царство.
В „Не забравяй, Пловдив“ В. Балчев разказва, че към XIX век в Пловдив са се помещавали девет метоха на различни манастири: 1. Божигробски метох (намиращ се близо до храм „Свети свети Константин и Елена“); 2. Синайски метох (над магазиите за брашно при Ункапан); 3. Бачковски метох (на част от ул. „Железарска“); 4. Перущински и 5. Кричимски метох (на манастира „Свети Врач“) в кв. „Мараша“; 6. Светогорски метох на манастир „Свети Павел“ (до Етнографския музей); 7. Светогорски метох на Ватопед, 8. Лавриотски метох (край параклиса „Свети Николай“ в Стария град (на Великата Лавра); 9. Рилски метох на Таксим тепе, под канарите, на които е Дановата къща. В Рилския метох се взимат едни от най-съдбоносните решения за българския народ и създаването на Българската екзархия. Днес, за съжаление, няма и следа от тях. Рилският метох е изгорял при стихиен пожар в края на XIX в., като днес е останало само името на улицата, на която се е намирал.
Ктиторски стенопис на Вълко Чалъков (Големия) в Рилския манастир
Връзката на пловдивчани с най-големия манастир в България – Рилския – е увековечена чрез изографисания образ на Вълко Чалъков (Големия) и на съпругата му Рада чрез ктиторския стенопис на западната стена в параклиса зад гроба на българския цар Борис III. Така е запаметена и връзката с Бачковския манастир – със зографията на брат му Стоян Чалъков (Големия) заедно с митрополит Никифор Пловдивски) на южната стена на манастирското крило (вдясно от сцената за литийното шествие с иконата на Божията майка). Други копривщенци, изобразени в съборния храм на Рилския манастир, са Теодор Х. Дуган, майка му Рада и съпругата му Теодора и Стойчо Каравела и съпругата му Неделя (1844 г., на южния прозорец при дясната певница) и Петко Хр. Дуган и съпругата му Рада (1844 г., на северния прозорец при лявата певница). Във втория прозорец на южния кораб съществува още един ктиторски надпис, който не е реставриран – на копривщенеца Лулчо Т. Стефляк и съпругата му Гена. В северната част на екзонартекса, над прозореца, се споменават чорбаджи Димитраки Кирякович Мицора – зет на Стоян Чалъков, съпругата му Мария и техните родители (1846 г.). В южната част на екзонартекса, над входа на храма, се споменават множество дарители от Копривщица с годината 1847 г.
Ктиторски стенопис на копривщенци на южния прозорец при дясната певница в храма на Рилския манастир
След края на Първата световна война в София, Видин, Русе и Пловдив се даряват сгради на Зографския манастир „Свети Георги Зограф“, като в Пловдив днес се намират Зографското подворие и храмът „Свети княз Борис I Покръстител“ (строено в периода 1931 – 1935 г. на мястото на Хункяр хамам). Друга важна информация за националната и църковната ни история, свързана със Света гора – Атон, е краят на земния път на свети Паисий Хилендарски. Предполага се, че той се е представил пред Господа през 1773 г. в кв. „Амбелино“ – Асеновград, напът за Света гора.
Г. Чавръков споменава в свое изследване, че в околностите на Панагюрище (пример за това е манастирът „Свети Димитър“ край с. Бъта), в Средногорието и по южните склонове на Стара планина (край Сопот, в подножието на Аневското кале, има разкрития на средновековен манастир от археолога доц. Иван Джамбов), Карлово, Калофер и Казанлък – град, който понастоящем е към Старозагорска епархия), са съществували много манастири. Предполага се, че те са унищожени от турците при завладяването на българските територии през XIV век. Днес част от тях са възстановени, а други не. Ярък пример е възстановеният девически манастир „Въведение Богородично“, който бил най-голям от съществуващите и опожарени калоферски обители. В тази обител са първите духовни стъпки на нинездравстващия Сливенски митрополит Арсений, който близо 10 години бе пръв викарен епископ на Пловдивския митрополит Николай. През 2007 г. той приема монашество, когато е постриган в малка схима от митрополит Николай с името на свети Арсений Велики, в памет на покойния митрополит Арсений. В околностите на Калофер днес се намира и мъжкият манастир „Рождество Богородично“, а към него е скитът „Покров Богородичен“, известен с името „Малкото манастирче“.
Икона на свети цар Борис в Зографското подворие в Пловдив
Друга света обител е Аджарският манастир „Свети Георги“, който през 1877 г. е унищожен. Към този манастир е имало книжовна школа, от която има запазени ръкописи от XVII век. През 1665 г. е основан в Сопот девическият метох „Въведение Богородично“ от схимонахиня Сусана. През XVIII век в него монахините са били осемдесет, а през 1768 г. в него е направен препис на „История славянобългарска“ от монахиня Евпраксия.
В околностите на Пазарджик се намират два манастира – Баткунският, посветен на първовърховните апостоли Петър и Павел (XIII век) и основан по врмето на византийския император Михаил VIII Палеолог, и Калугеровският манастир„Свети Николай“ (XI – XIII век), който е бил средище на книжовност и център на комитетна революционна дейност, оглавявана от игумена йеромонах Кирил (Слепов). Според сведения, получени от архиерейския наместник на Пазарджик – свещеноиконом Боян Кочев – в околията се е намирал и Дебръщенският манастир „Свети мъченици Флор и Лавър“ (XII век), на мястото на който е възстановен като параклис през 1908 г. и отново по-късно – през 1994 г. Подобна е и съдбата на Еленския манастир „Света Троица“ (V – XI век), който се е намирал край с. Малко Белово. Разрушен е през 1795 г. и по-късно е възстановяван през 1970 – 1971 и 2004 – 2005 г.
От двора на Калоферския мъжки манастир се вижда скитът, издигнат над обителта
Дълги години в Пазарджишка духовна околия като втори викарен епис коп на Пловдивския митрополит Николай е служил и нинездравстващият Доростолски митрополит Яков. Той, като игумен на Баткунския манастир, създава монашеско братство в светата обител. Друг важен духовник, който следва да се спомене от този край, е Агатоникийският епископ Дионисий (роден около 1730 г., умира през 1827 г.). По негова инициатива се възстановява на два пъти църквата „Успение Богородично“ в Пазарджик.
По предание от местното население от град Брацигово архиерейският наместник на Пещерската духовна околия свещеноиконом Любомир Траянов разказа за древни монашески обители: „Свето Възнесение“ край гр. Пещера и „Свети свети Константин и Елена“ на летовището на Пещера; в Брацигово – „Света Троица“, в с. Равногор „Свети пророк Илия“. Днес в гр. Пещера като манастир е възстановен единствено „Свето Възнесение“. Друго предание за съществуващ манастир срещаме от думите на баташкия свещеник отец Димитър Семерджиев. По думите му в местността Манастирището на гр. Батак е имало света обител в местността „Латинската света Богородица“ от XIII – XV век. По предание, записано от Андрей Тошков, на баташката височина, където се събират реките Карлъшка и Стара река, се е намирал манастир „Свети Николай“. В изследването „Бог, планината и хората (За християнското наследство в Баташко – църкви, манастири и параклиси)“ на Екатерина Пейчинова се споменава за останки наманастир „Свети Андрей Първозвани“ край язовир „Батак“ и др.
В южните предели на Пловдивската епархия днес са възстановени няколко манастира. Първият е средновековни- ят манастир „Свети Йоан Предтеча“ в Кърджали. Друго духовно средище, което е изградено в края на 90-те години от покойния свещеник Боян Саръев, е кърджа- лийският манастир „Успение Богородич- но“ в кв. „Гледка“. Днес и двете обители са обгрижвани от свещеници и приемат поклоннически групи. Край село Резбарци (Кърджалийско) се намира параклисът „Свето Възнесение“, който и днес е известен с името „Манастирчето“.
Пловдивският митрополит Николай оглавява богослужението за празника Въздвижение на Честния Кръст Господен в манастира „Света Троица“ на Кръстова гора
В околностите на Димитровград от края на миналия век са възстановени два манастира, които по предание на местното население са унищожени от поробителя. Те са манастирът „Успение Богородично“ (с. Добрич) и манастирът „Свети великомъченик Мина“ в местността Дурхана. Понастоящем обителите се доизграждат с доброволни пожертвования. Според местни сведения – разказва архиерейският наместник на Хасковска духовна околия, ставрофорен свещеноиконом Георги Тодев – край с. Воден е съществувал параклис, който е наричан „манастирчето“. Други местни предания говорят за намерени манастирски основи край село Брод, наричания „манастирчето“ храм „Свети свети Константин и Елена“ до с. Бодрово и за параклиса „Свети Илия“ между селата Върбица, Бодрово и Бяла река, именуван също „манастирчето“. Не на последно място, в този регион се предполага, че в окол- нос-тите на с. Черногорово е съществувал манастир, посветен на „Свети Атанасий“ от XI век – заключава за местните предания отец Георги. В покрайнините на Ивайловградска околия се намират и манастирът „Свети свети Константин и Елена“, кв. „Лъджа“, и Лютицката епископия.
Сливенският митрополит Арсений благославя с частицата от светия Кръст Господен, съхранявана на Кръстова гора
В книгата си „Кръстовата планина“ К. Глушков споменава за няколко чепеларски манастира сред родопските възвишения: „Свети Тодор“, „Света Неделя“ и „Свети Илия“ до с. Зорница, както и за манастир „Света Варвара“, с. Богутево. Сведения намираме и за съществуващ християнски манастирски център в с. Гела, в местността Манастира. При разкопки през 1967 – 1971 г. е открита трикорабна християнска базилика от края на IV – началото на V век. Разкопките са довършени през 2010 г. При първоначалните разкрития в съседство до храма се предполага, че е открито и седалището на епископ. К. Глушков пише: През 1897 г. С. Балабанов открил при оран вертикален гроб (седящо погребение), с икони, кръст фрагмент от златотъкан епитрахил и костен накрайник на жезъл…, и цитира Д. Каров, зъболекар краевед от Широка Лъка: У мене този скиптър попадна преди 1930 г. от сина на поп Никола – Синапя. Скиптърът представлява две кокалени змийски глави с очички, идеално изработени от хубава бяла кост, свързани в основата с кръгла цилиндрична костна връзка… Един ден показах скиптъра на двора ми на екзарх Стефан I, който след оглеждането му, казал: „Това е патриаршески жезъл!. Според същия автор около с. Брезе, община Девин, също е съществувал манастир.
На връх „Кръстов“ днес стои издигнат манастирът „Света Троица“, който е известен с името манастирът на Кръстова гора. На него лично Българският цар Борис III дарява кръст, който е положен източно от манастирския храм. В светата обител се съхранява частица от светия Кръст Господен, дарена от министър-председателя на Република България Бойко Борисов.
В околностите на град Смолян се намира и Райковският манастир „Свети Атанасий“, в който през 1912 г. е бил разположен щабът на 21. Средногорски полк с командир полковник Серафимов – защитника на Родопите.
И не на последно място между тези редове трябва да се спомене и за светия свещеномъченик Висарион, епископ Смоленски, който загива мъченически на 29 юли 1670 г. – образец на добрия пастир, който полага душата си за своите чеда!
Пловдивската епархийска църква е една наистина богата на монашеска история епархия. Въпреки тежките следи от белезите на времето и трудностите, които народът ни среща с множеството невъзстановени монашески обители, то историята, местното население помни подвига и труда на нашите предшественици и почита тези неиздигнати здания.
Приелият в монашество името на светия свещеномъченик Висарион от Пловдивския митрополит Арсений е сегашният втори викарен епископ на Пловдивския митрополит Николай – Смолянският епископ Висарион, който обгрижва Смолянската духовна околия. В годините назад духовният виноград в Смолянско бе обгрижван от сегашния Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний в битността му на Константийски епископ и викарий на Пловдивския митрополит Николай.
Пловдивската епархийска църква е една наистина богата на монашеска история епархия. Въпреки тежките следи от белезите на времето и трудностите, които народът ни среща с множеството невъзстановени монашески обители, то историята, местното население помни подвига и труда на нашите предшественици и почита тези възстановени и невъзстановени здания. Всички тези монашески центрове нямаше да бъдат ключов фактор в опазването на България, ако не бяха техните населници – монасите и монахините – и тяхната самоотверженост за род и Родина! Монашеството и манастирите изиграха ключова роля в опазване на българското самосъзнание в годините на 1160-годишната християнска история на България, и най-вече в тежките години на робството, като бяха и духовен пристан, и училище, и убежище, и дом за всеки, който е потърсил закрилата на светата Църква.
Позволявам си да завърша следните редове с думите на Видинския митрополит Неофит, който в своя реч от 1917 г. казва: Ако днес съществува България, това тя дължи главно на манастирите, където се запазиха нравите ни и искрата на чистото национално съзнание и в чиито килии се появиха първите български училища!
