Първите монаси се появяват по нашите земи в раннохристиянската епоха, когато съвременната територия на България все още е била част от Римската империя, а самото монашество е било рядко явление в християнския свят.
През 344 г. близо до Филипопол, днешния град Пловдив, свети Атанасий Велики основава първия манастир в Европа. Сега този манастир е в пределите на Старозагорска епархия и се нарича Златоливадски манастир „Свети Атанасий Александрийски“. Защо избира това място в Тракия и при какви обстоятелства светителят на далечна Александрия посява семето на аскетическата традиция по тези земи?
Неслучайно свети Атанасий се озовава тук. Той е изгонен от Египет от еретиците ариани и се мести от епархия в епархия, докато не бил поканен на Сердикийския събор, който се състоял в днешна София. Повечето от отците на този значим в християнската история събор, който включва представители на всички основни църкви на империята, изповядват Православието, но значителен брой се придържат и към арианството. Епископите ариани напуснали Сердика, свиквайки свой отделен събор във Филипопол – днешния град Пловдив. Възникналото разделение представлявало голяма опасност за Вселенската църква, тъй като участниците във Филипополския събор продължавали да разпространят заблудите на арианската ерес. Този древен град, особено важен за империята, се превърнал в убежище за ариа-ните. Именно това подтикнало свети Атанасий да създаде манастир по тези места.
Тази негова стъпка била обусловена от личния му духовен опит. Той разбирал, че причината за разпространението на арианските заблуди е теоретичният подход към въпросите на християнското учение, внесен в Църквата от огромен брой бивши езичници, кръстени след Миланския едикт, но те невинаги намирали истинската вяра в Христос. Затова в противовес на разрастващата се ерес в нейния център той основава монашеска общност като място за духовна практика, чиято основа, наред с ежедневния труд в уединение, става постоянната молитва. Скоро Евагрий Понтийски ще изрази много точно значението на тази идея: „Ако си богослов, значи се молиш истински, а ако се молиш истински, ти си богослов“!
Така в началото на IV век на територията на съвременна България се появява първият манастир, който става наследник на традициите на съвсем младото, наскоро възникнало египетско монашество. Много скоро той се превръща в средище на църковния живот, тъй като успява да даде жив и ефективен отговор на предизвикателствата на онова време.
Липсата на конкретни исторически данни не ни позволява да проследим развитието на монашеството от първите манастири до манастирите от епохата на утвърждаване на българската държавност. Но можем да кажем с увереност, че въпреки всички превратности навремето, монашеският подвиг по българските земи не само никога не е угасвал, но е оказал и огромно влияние върху формирането на българската народност. До такава степен, че най-значимата фигура на Първото българско царство – равноапостолният княз Борис-Михаил – приел монашество.
Както през IV, така и през IX век разцветът на монашеството идва след преустановяването на гоненията срещу християните. След покръстването на България през 865 г. в различни части на обширната държава били основани десетки манастири. Въпреки променящите се епохи, българското монашество поддържа традиция, основана на молитва и труд. Като под труд на този етап се разбира не само грижа-та за самата монашеска общност, но и просветителската дейност. От Първото българско царство и през вековете нататък манастирите ни се превръщат в огнища на славянската книжнина и култура, допри-насяйки за распространението на Словото Божие не само в България, но и далеч отвъд нейните предели.
Както в древността, така и днес българският манастир не е просто дом на монаха, където той се моли и работи. Манастирът е много повече от просто четири стени. Манастирът е среда, където чрез общи усилия се създават най-благоприятните условия за живот според Евангелието.
