Монашеството не се поддава на наблюдение, само Бог може да чете душите ни – казва Нейно Всепреподобие монахиня Таисия, игумения на Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“. За смисъла на монашеския подвиг, за светлите примери в живота си и за духовното наследство на игумения Валентина с Майка Таисия разговаря Владислав Севов.
– Майко Таисия, хората се възхищават на прекрасния ма- настир, в който се подвизавате, но как протича ежедневието в обителта?
– Хората, които посещават манастира, се интересуват от историята му, търсят духовни съвети. Често питат за чудотворните икони и за мощите на светиите, които имаме най- вече за мощите на свети Нектарий Егински. Нашите дни преминават в молитва, сутрешно и вечерно правило, труд по поддържането на манастира. Четем акатисти, псалтир – обичайните неща за една монашеска обител.
– Мнозина се вълнуват от книжовното и просветно наследство на монахиня Валентина (Друмева). Какво е духовното значение на нейните трудове?
– Майка Валентина беше преди всичко изключителна монахиня. Обичаше канона и следеше за спазването му. Приносът ѝ към изследването на живота на свещениците, пострадали в ново време, е забележителен. Всички нейни книги с разкази за деца са ценни в преподаването на уроците по вероучение. В почти всички неделни училища в страната се работи по тях. Много от стиховете са нотирани и се изпълняват като песни. Творчеството на майка Валентина е богопросветено. Тя казваше: То не е мое – Бог ми го даде.
– Неделното училище в Калофер бе едно от първите, отворени след падането на комунизма. Как се развива школото през годините?
– Неделното училище с Божията помощ бе основано от майка Валентина и отец Иван Найденов през 1991 г. По нейна заръка всеки урок започва и завършва с молитва, тъй като с небесната закрила децата преуспяват. В началото се учели 25 деца. Постепенно броят им нараства. Върхът е към 2000 – 2005 г., когато има над 200 ученици. Десет от възпитаниците завършват Духовната семинария в Пловдив, а шестима – и Духовната академия. Заради намаляващото население в Калофер и околните села сега тук учат двадесет и пет деца. През лятната ваканция организираме поклоннически пътувания и лагери до свети места. Провеждаме срещи и празници заедно с други неделни училища от страната. Нашите деца участват в конкурсите на Пловдивската митрополия и на Светия Синод и редовно получават награди за старанието си. Духовното значение на трудовете на майка Валентина е огромно. Тя проправи пътя, даде примера, за да могат да се открият и на други места такива училища. Всичко това постигна с изключително смирение и кротост, осъзнавайки Божието благословение за това.
– Как започна Вашият духовен път към Бога?
– Родена съм по времето на комунизма и моите родители не бяха въцърковени хора. Кръстих се в една по-голяма възраст, но ние знаем, че пътищата Божии са неведоми. Години след това, както казваме, започнах да ходя на църква. Бог изпрати хора, които да ми помогнат в разбирането на вярата. И така стъпка по стъпка в мен узря решението да постъпя в манастир, мислейки за суетата на този свят и за спасението на душата си. Бях подкрепена от свещеника, при когото се изповядвах, и по негова препоръка дойдох в Калофер. Надявам се правилно да съм разбрала Божията воля за себе си.
В централния манастирски храм се пази чудотворна икона на свети Нектарий Егински с частица от мощите му
– Вие носите името на една от прочутите игумении на Калоферския манастир от миналия век – майка Таисия Габровска. Чувствате ли нейното небесно застъпничество? Какво от предишните игумении сте възприели като пример?
– Да, Бог така промисли. Всеки път, когато чета славната история на този манастир, написана от майка Валентина, се чувствам недостойна. Той е на повече от триста години – па-метник на българския верски и народностен дух, проникнат от висок смисъл. Мога да черпя вдъхновение от подвизите и богатия духовен опит на монахините, подвизавали се тук. Моля всички да ми помагат в служението и да ме напътстват да вземам верните решения.
От майка Таисия се уча на духовното „горене“, кое- то е било нейната стихия. Често е повтаряла (по думите на майка Валентина): Който не гори в монашеството, а тлее, той не е монах. Среден път за монаха тя не признавала. Горя- ла, когато е вършила най-обикновените си задължения, зато- ва с всяка изминала година духовният облик на обителта се е променял. За две десетилетия създава образцово монашеско общежитие, за да може един от най-изтъкнатите и прецизни в оценката си духовници – Левкийският епископ Партений – да го нарече „българското Дивеево“.
Разбира се, има на какво да се уча и от другите игумении. Игумения Евпраксия е била просветена и изтъкната в духовния подвиг. Игумения Макрина с присъщата ѝ енергия отдава всичките си сили за възстановяването на манастира след войната. Притежавала е силен и волеви характер. Строга към себе си и взискателна към монахините, правдива, принципна и праволинейна. Игумения Възкресия (Величкова) пък е била скромна, смирена и всеотдайна. Имам високи примери за подражание, което е още по-задължаващо.
– В България и по света има прочути духовни автори – Черноризец Храбър, светите Климент Охридски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и много други. Но доста хора мислят, че монашеството е като затвор, че монасите и монахините живеят твърде изолирано. Ние знаем обаче, че много монаси са станали известни проповедници и просветители на цели народи. Как се съвместяват двете представи за хората, отдали себе си на Бога?
– В някаква степен бихме могли да използваме думата „затвор“, но по-скоро в смисъла на ограниченията от светската суета, изкушенията, съблазните.
Посещавайки манастира, поклонниците виждат, че и ние сме като тях – имаме страсти и немощи. Стараем се с Божията помощ да се борим с тях. Не сме ангели. Майка Валентина често казваше: Миряните ще ни изпреварят. Монашеството е съкровен духовен живот, който не се поддава на наблюдение. В него трудно може да се проникне, защото в душата може да чете истински само нейният творец – Бог. Поради това светът съвсем не познава душевността на монаха, а се опитва да я тълкува.
Мнението на света за монаха е толкова по-превратно, колкото духовността в обществото е по-принизена. Монашеството не е самоцелно бягство от живота. Подтикът за него не се ражда в бедни души, нито е плод на ограничено мислене. Изборът идва като изява на дълбоко вглеждане в значението на земното битие и на неговото най-пълноцветно осмисляне. Монасите най-дълбоко осъзнават преходността на всичко земно и се устремяват към грижата за безсмъртната душа.
Пловдивският митрополит Николай в Калоферския манастир
