Малцина знаят, че близкият до Пловдив Кукленски манастир освен духовен център е бил сред най-прочутите книжовни средища по българските земи. Безценните ръкописни паметници от манастирската библиотека имали различна съдба. Разпръснати, заравяни в сандъци под земята и укрити на покрива на манастирската църква от незнайни родолюбиви монаси, днес тези светини са безценен извор за историята на нашия народ и светата ни православна църква.
Четириевангелие от третата четвърт на ХVI век
Преди сто години, през лятото на 1925 г., Пловдивското археологическо дружество организирало екскурзия до близкия на Пловдив Кукленски манастир. В това събитие взели участие множество български учени, сред които и тогавашният директор на пловдивската Народна библиотека и музей – археологът Борис Дякович. Той изнесъл пред участниците в събитието кратка беседа, която по-късно е публикувана във вестник „Юг“ (бр. 1972 от 14.07.1925 г.). Директорът започнал своето слово със следните думи: Намираме се в една многовековна старобългарска света обител, чиито съдбини, покрити в непрогледната тъма на миналото, са тясно свързани с преживелиците на българския народ. Основаването на манастира се губи в простора на вековете, датата на неговото съграждане остава и досега неуточнена; нам, на членовете на археологическото дружество и на нашето потомство се пада да сломим твърдата покривка на неизвестността и да дадем точната картина на тази старохристиянска светиня, на която днес се покланяме. Нека се опитаме да хвърлим един лъч от светлина върху нейното минало.
В унисон с думите на Дякович нека си припомним някои черти из славната история на християнската твърдина. За тази цел ще си послужа с редица сведения на изследователи на проблематиката, като някои вече съм публикувал още през 2008 г. по повод на друга годишнина, свързана с ръкописната сбирка от Кукленския манастир.
Постен Триод от XVI – XVII век
Кукленският манастир през вековете
За историята на манастира е писано много, но разбира се, няма как да не се припомнят някои любопитни факти. За пръв път за монашеско общежитие на това място се споменава още през XI в. в документ за имотите на Бачковската света обител. Това дава основание на Георгиос Цукалас да свърже основаването на манастира с имената на Григорий и Абасиос Бакуриан, основатели на Бачковската света обител и влиятелни византийски феодали в Родопите. Това съждение Цукалас прави в съчинението си „Ίστοριογεωγραφικη пεριγραφη της ‘Έπαρχιας Φιλιππουπόλεως…“ от 1856 г. Много преди Г. Цукалас обаче пловдивският грък Анастасиос Левкиас в съчинението си „Λοιμου Αφορισμου“ от 1795 г. свидетелства как станал очевидец на намирането на парчета от мраморни статуи и плоча на Херакъл, отрязващ главите на Хидра и Йолай, като тези разкопки се случили край манастира. За тези мраморни статуи и мраморна плоча с изображение на Херакъл, известен и като Херкулес, както и за лечебното аязмо, около което комплексът е изграден, говори големият познавач на ръкописната и старопечатната книга д-р М. Стоянов в своята статия „Един български културен център в Родопите през турската епоха“ от 1954 г. Посочените факти му дават основание да смята, че на това място e имало култово средище още от Античността.
Четириевангелие от третата четвърт на XVI век. Приписка на йеромонах Сидор
По време на Второто българско царство манастирът е в цветущо състояние. За това свидетелства и запазеният до днес „Тълковен Псалтир“, писан през 1337 г. най-вероятно по заповед на цар Иван Алек- сандър, тъй като на първо място съдържа похвала за него. В българската историопис този псалтир е известен като „Кукленски песнивец“, или както го нарича Б. Цонев – „Софийски Псалтир“.
Известно е, че цар Иван Александър е бил покровител на Бачковския манастир, тъй че подобни връзки и с Кукленския манастир не са изключени. За съжаление, освен този ръкопис днес други артефакти почти липсват, поради което знанията ни за манастира от онези времена остават крайно оскъдни.
За съдбата на манастира в периода на нахлуване на османските турци съществуват спорни данни. Според М. Стоянов манастирът е бил пощаден, въпреки че липсват изрични сведения за това, а според авторския колектив на голямото научно издание „Български манастири“ с водещ проф. Ив. Божилов манастирът е бил унищожен напълно, но още през следващия XV в. е бил възстановен от местните родопчани. Божилов намира основание за това твърдение в начина на градеж на днешната църква и източния корпус на манастирското крило. Това общежитийно монашеско крило според него е единствената в България запазена монашеска сграда от XV век.
Кукленският манастир се запазва и от голямата беда, сполетяла севернородопските манастири през 1657 г. За този погром йерей Методий Драгинов пише в своя летопис: „… Асан оджа за кешмер натера потурнаците та разсипаха сите църкви от Костенец до Станимъка, 33 манастира и 218 църкви”. Това сведение за пръв път е публикувано от Стефан Захариев в книгата „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза“ (Виена, 1870). От този период е и една съхранявана в манастира плоча на аязмото с дата 6 август 1696 г., надписана на български език, което показва, че до края на XVII столе тие манастирът е бил в български ръце.
Постен Триод от XVI – XVII век. Приписка на преден коричен лист от 1632 г. за църковните съдове и одежди по времето на игумена Никодим
Манастирът като важен духовен и книжовен център на българите от Южна България
От онези времена са и първите български писмени сведения за манастира. Днес благодарение на съхраняваните в Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив ръкописи от тъй нареченото „Кукленско ръкописно находище“ ние можем да установим дори имената на много от игумените от периода на XVII в. и началото на XVIII в. В един много добре запазен Постен Триод от ХVI – XVII в. неизвестен монах оставя прелюбопитни приписки, свързани както с имената на различни игумени и духовници, така също и с броя на църковните одежди, сребърните и позлатените съсъди, налични в манастира през 1632 г.
Наистина в онези времена манастирът е бил действащ български културен център. Обителта била толкова известна, че често е посещавана от монаси от Западните Балкани. Така например в книгата Миней за месец ноември от 1695 г. се споменава името на сръбския йеромонах Макарий от град Прокопие (дн. Прокупле), който в онези години посетил манастира напът за Цариград.
Безспорно имената на повечето книжовни труженици днес са неизвестни, въпреки това благодарение на някои паметни записки научаваме, че в манастира са пребивавали и творили йеромонах Ананий от Станимака, йеромонах Сидор от Горноводенския манастир „Свети Кирик и Юлита“ и много други. Според М. Стоянов тук освен книжовници монаси са се подвизавали и творили и светски лица. В резултат на това през XVII в. се оформя Кукленската калиграфско-художествена школа, в която се пишат и преписват предимно богословски книги. Има данни, че за известен период в манастира е пребивавал и видният средногорски книжовник Аврам Димитриевич от село Сушица (дн. гр. Карлово). Освен че допринася за умножаването на книжовното богатство на манастира, той обучава и редица млади книжовници, сред които е и един от най-забележителните книжовници на онова време – неговият ученик Кръстьо Граматик. Такова предположение изказват редица български специалисти. Сравнявайки стила на работа на двамата книжовници, проф. Боню Ст. Ангелов установява изключително голяма прилика между тях. Подобна връзка не е случайна, като вземем под внимание факта, че един Миней на Аврам Димитриевич, писан през 1660 г. в Сопотския манастир „Свети Спас“, и един сборник с богословски четива от 1674 г. са употребявани продължително време именно в Кукленската света обител.
Безспорно най-известният преписвач, свързан с манастира, е Кръстьо Граматик. От него засега са известни пет ръкописа. Само през 1695 г. той пише Минеи за март, юни и ноември. През 1696 г. написва Миней за септември, а в сбирката е наличен и един откъс от Миней от края на XVII в. с неуточнена датировка. Ведно с известните пет Кръстьови минея има данни в нашата библиотека да се съхраняват ръкописни добавки към две старопечатни книги, за които се смята, че също са негово дело. Тази теза лансира проф. Красимир Станчев в книгата си „Опис на славянските ръкописи в Пловдивската Народна библиотека“, постъпили след 1920 г., издадена в София през 1982 г. Въпросните кни- ги са: Лвовски Апостол от 1574 г. и един Псалтир, печатан във Вилно през 1576 г. Разглеждайки ръкописните добавки в тези книги, Красимир Станчев установява сходства с работата на Кръстьо Граматик или на неговия „книжовен кръг“. Тук е мястото да се спомене, че по приписките към няколко други старопечатни книги – венециански издания на Божидар Вукович от началото на ХVI в., става ясно, че са били част от библиотеката на манастира.
Откъде е дошъл Кръстьо Граматик и докога е стоял в манастира, не е известно. „По сръбската редакция на книгите му може да се предполага, че е бил от Западна България“ казва Маньо Стоянов. Разбира се, подобно твърдение не е лишено от основания, като се имат предвид известността и професионалният подход на изтъкнатия ни учен М. Стоянов. Според него книжовникът Кръстьо не е бил духовно лице, защото в книгите си се подписва навсякъде като „Кръстьо Граматик“ без означение на духовен сан. Безспорно е бил образован мъж с добри познания по гръцки език, както личи от някои негови бележки из ръкописите.
Най-ценното в книгите на Кръстьо Граматик са тяхното изпълнение и украса. Мнозина автори го определят като „най-добрия български калиграф“ от епохата на Османското владичество, голям майстор на декоративни букви, плетенична орнаментика и изящна миниатюра. За художественото майсторство на Кръстьо Граматик говори и Маньо Стоянов: „Той е майстор преди всичко на буквата – в редовния текст и като закачалка. Писмото му е обикновено полуустав – красиво и правилно изписани и добре подредени букви. Закачалките са винаги украсени и то по няколко начина: с декоративно удължаване на линиите и с прибавки на допълнителни декоративни елементи, с плетеници и с вписване на човешки и животински елементи. Изобщо Кръстьо Граматик е голям майстор на плетеницата и я употребява много сполучливо. Почти всички негови минеи са украсени с множество плетени заставки, в някои по-тесни и опростени, в други плетениците са с много сложна структура и разнообразно оцветяване“.
Уникалността на Кръстьовите минеи е забелязана от известния писател и художник Николай Райнов, който през 1925 г. ги описва в книгата си „Орнаментика и букви в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“.
Старателно изписаните Кръстьови ръкописи, богато орнаментовани и благоукрасени, са много идентични с книжовните плодове, излезли изпод перото на други граматици и книжовници, като даскал Недялко и даскал Филип от с. Аджар. Оформлението, орнаментите, дори подвързията на техните книги говорят за общ книжовен кръг, включващ Средногорието и северните склонове на Родопите. Нещо повече, мнозина авторитетни познавачи на ръкописната книга, като проф. Боряна Христова, проф. Елисавета Мусакова, доц. Елена Коцева, свързват карловско-аджарските и кукленските ръкописи с Етрополската калиграфско-художествена школа, което говори за голям подем на българската ръкописна книга в онзи период.
Българо-гръцката църковна разпра и съдбата на манастирската библиотека
За културния живот и книжовната дейност в манастира през XVIII в. сведенията са съвсем оскъдни. В този период манастирът е под гръцка духовна власт и тогава е унищожена голяма част от книжовното богатство на светата обител. Без да навлизаме в проблематичното поле на многовековната българо-гръцка културна и църковна разпра, тук ще споменем само някои важни моменти от историята на обителта.
През 1830 г. начело на манастира застанал игуменът Никодим, който заповядал да се заличат всички български надписи и стенописи и да бъдат подновени с гръцки. За личността на игумена Никодим научаваме от ръкописа на Константин Моравенов от 1869 г., отпечатан първо от д-р Александър Пеев през 1930 г. Стремежът на новото манастирско братство очевидно бил да се заличи всичко българско, което се прехвърлило и върху библиотеката – тя била разтурена и само малка част от книгите били скрити на тавана на манастирската черква. По този повод Моравенов дава любопитно сведение за манастирската библиотека:
Преди 50 години в тоя манастир бил Игумен Йосиф на Мавродия бояджията сина му. След смъртта му минал един друг не помня му име то, а след него Никодим.… Той колкото български книги имало в съхранителницата като ся яви българският въпрос, събрал ги и тъкмо тогава правещи манастирските стени, та в един сандък хвърлил ги в темела. Това чух от Прима Караачлията, който е бил тесен (близък) на Никодима приятел, но и той не знае под коя стена са закопани.
Разбира се, в изпълнение на 68. правило от светия Пето-шести вселенски събор на игумена на манастира било забранено да унищожи богослужебни книги, а в желанието си да изтрие спомена за тях, ритуално ги погребал, като и до днес най-вероятно са в темелите на манастира.
След Освобождението на България манастирът остава под опеката на Вселенската патриаршия. По време на българо-гръцките разпри от началото на ХХ в. е напуснат от братството и преминава в български ръце. От това време са и придобитите в библиотеката стари- ни, което останало по следния начин: На 20 того (юни 1906 г.) селяните от Яворово, Ново село, Караачь и българите от селото ни (Куклен), оти- доха да превземат манастира „Св. Врач“. Но там не са намерили никого. Игумена Константи напуснал манастира с някой от слугите. Селяните, събрани съставиха протокол, избраха настоятелство и на 21 того представиха протокола в Пловдивската Митрополия, длъжност на която е да се назначи час по-скоро игумен, който да приеме управлението на манастира.
Това свидетелство е споменато във вестник „Нова Марица“ от 23 юни 1906 г. От същия вестник научаваме, че през август същата година в манастира вече има новоназначен игумен и действащо настоятелство. Отново през 1906 г. манастирът е посетен и от познавача на миналото – историка Георги Баласчев. От неговата статия „Новозавзетият манастир „Св. Врач“, публикувана в кн. 6 на сп. „Родопски напредък“ от същата година, научаваме, че намерените на тавана на манастирската черква ръкописи и стари книги са предадени от манастирското настоятелство на околийския началник на Станимака, който ги предал, от своя страна, на пловдивския окръжен управител, а оттам били дадени за съхранение на Пловдивската Народна библиотека и музей, където са заведени в инвентара през 1908 г. По повод стогодишнината от това събитие през 2008 г. в библиотеката бе организирана нарочна изложба, включваща всички старини, като заедно с това се отпечата и каталог.
Октоих от XV – XVI век, съхраняван в Пловдивската народна библиотека
Кукленското ръкописно находище и пловдивската библиотека
В началото споменахме за статията на Б. Дякович във в-к „Юг“ от 1925 г., която специално посветил на Кукленската света обител и на нейното ръкописно богатство. Този материал излиза в два последователни броя на вестника и втората част разглежда изцяло книгите. Дякович обръща внимание на читателите върху заклинанията и проклятията над по- хитителите на манастирската библиотека. Наистина в миналото това е бил чест маниер на преписвачите и граматиците, които ведно с изящните боговдъхновени текстове не пропускали да помолят светиите покровители на обителта да накажат всеки, който изнесе, открадне или унищожи техния калиграфски труд. По този повод директорът пише: В числото на прокълнатите от Светите Безсребърници се намирам и аз, защото от всичките 18 писмени паметници на манастира, които днес се съхраняват в Пловдивската народна библиотека, 11 са прибрани от мене. Върху многото ми грехове нека се прибави и този.
Както вече стана ясно, книгите, открити през 1906 г., били единадесет – десет български и един силно повреден гръцки пергаментен фрагмент от края на Х в. Дълбоко религиозният Б. Дякович моли публично за прошка светите безсребърници, но той придобил тези дарове в качеството си на длъжностно лице на българската държава. Друг е въпросът, че от основаването на библиотеката през 1879 г. в сбирките ѝ има множество старопечатни книги и ръкописи, свързани с Кукленската книжовна школа. Как и по какви пътища са постъпили тези старини, не знаем, но днес в институцията се съхраняват двадесет ръкописа и седем старопечатни книги, свързани с Кукленския манастир, което го прави едно от най-сериозните и важни ръкописни находища на България.
