В разговор с Димитър Кръстанов, ученик в Пловдивската духовна семинария, Негово Високопреподобие Архимандрит Йоан (Филипов) разговаря за пътя на монаха през XXI век и за историята на Белочерковския манастир „Свети свети Петър и Павел“, за мястото на свещеното предание, в църквата и за духовната литература като важен стълб в живота на християнина.
– Ваше Високопреподобие, радвам се, че се намираме в дворите на средновековния Белочерковски манастир, който свидетелства за духовния градеж на нашия народ. Каква е неговата история?
– За историята на Белочерковския манастир, за съжаление, са запазени малко сведения. Според надпис на западната стена на храма манастирът е основан през Х век, бил е опожарен през ХVІ век, а сегашният манастирски храм е построен след Освобождението. Първоначалното името на манастира е било „Свети свети Козма и Дамян“ и негов метох е бил едноименният Кукленски манастир. През 1882 г. е построен сегашният храм „Свети свети Петър и Павел“. Пак тогава е била построена жилищна сграда с двадесетина стаи за поклонници и с малък параклис „Успение Богородично“. На около 150 м юго- източно от манастира се е намирало аязмото, от което сега са останали само руини. По времето на Пловдивския митрополит Кирил е построена още една сграда, в която той е живеел през лятото – след празника на света Марина.
През 1975 г., по времето на Пловдивския митрополит Варлаам, водата на аязмото е била каптирана и е бил направен хидрофор за водоснабдяване на манастира. Направено е изографисването на храма през 1979 – 1981 г. През февруари 2002 г. в манастира е станал пожар и е изгоряло цялото жилищно крило. Възстановяването му започва по времето на Пловдивския митрополит Арсений и е продължено от Плов- дивския митрополит Николай.
С благословението на Пловдивския митрополит Николай богослуженията в манастира се извършват по Юлианския календар
– Да си монах в XXI век, е предизвикателство. Как решихте да поемете по този път?
– Монашеството не само през ХХІ век, но и винаги е било ненапълно разбрано и ненапълно прието от т. нар. светски християни. Повечето от тях не разбират защо е нужно човек да отива в манастир, при положение че всеки може да се спаси и в света с помощта на Божията благодат, която действа навсякъде. Но светите отци на Църквата премъдро и боговдъхновено са установили монашеството като по-кратък и по-удобен път към спасението.
Християнинът може да се спаси и в света, но в света има твърде много препятствия и съблазни, които пречат на спасението. А в манастира голяма част от тези пречки са отстранени и целенасочено са създадени благоприятни условия за спасението. Ако трябва да сме обективни, повечето хора в света нито за- белязват греховните си страсти, нито се борят с тях, нито вни- мават над душите си, нито знаят как да отхвърлят греховните помисли. Съвършеното очистване от страстите е възможно, разбира се, и в света, но твърде малко миряни се стремят към него.
Ако мога така да кажа, в света хората живеят като в мъгла и не виждат нито нападенията на духовния враг, нито своите падения. А в манастира мъглата я няма и страстите на монаха стават явни, както става явно и това дали той ги побеждава, или бива победен. Затова именно светите отци са установили монашеството като по-удобен и по-бърз път към спасението.
Монашеският подвиг е непрестанен стремеж към примиряване на творението с Твореца
– Съвремието налага ли промени в духовния път на монаха?
– В словото Божие е казано, че „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13: 8). Каква е разликата между миналите векове и съвремието? Разликата е само външна. Грехопадението е от Адам и Ева. Оттогава и до днес то е все такова. Който обича Бога, той се бори с греха. Както светиите са се борили с греха в древност и са го победили с помощта на Божията благодат, така и съвременните светии са се борили с греха и също са го победили с помощта на Божията благодат. Същността на духовната борба днес е такава, каквато е била и в древност. Разликата е само във формата.
Подвигът на монашеството днес е същият, какъвто е бил и в древност. Има обаче някои външни разлики. Първата е, че днес ние нямаме в такова изобилие живи примери на святост, каквито са имали монасите в древност, а това е от значение за духовния живот. Едно е да се прочете житието на светец, а друго е да се живее редом със светец. Живите примери на святост днес са крайно редки. Затова днешните монаси трябва да възпълват недостига на живи примери на святост с повече четене и изучаване творенията на светите отци на Църквата, за да могат да се научат да водят правилен духовен живот и да не изпаднат в духовна прелест, тоест заблуда.
Втората причина е нашата физическа и духовна слабост. Древните монаси са били много по-издръжливи и по-силни духом и телом от нас. Те например са се хранели крайно оскъдно, по веднъж на ден или на няколко дни, или на седмица, колкото едва ли някой днес би могъл да постигне. Стояли са на молитва по цели нощи и по няколко денонощия подред, което днес никой не прави. Затваряли са се в тесни пещери и килии и там в непрестанна молитва са прекарвали целия си живот, какъвто подвиг днес не виждаме да има. Но всичко това все пак са външните подвизи, физическата страна на монашеството, неговата форма. Цялата тази форма обаче никога не е била самоцел. Целта на подвизите на древните монаси е била същата, каквато е целта на значително по-слабите подвизи на днешните монаси, а именно покаянието и очистването от греха. Затова същината на монашеството, или целта му, е същата и в древност, и днес.
Манастирът на светите първовърховни апостоли в пролетна премяна
– Какво бихте посъветвали християните, които мислят да поемат по монашеския път. Какво ще споделите от своя духовен опит за стъпките към него?
– Както казах, светите отци са установили монашеството като по-кратък, по-удобен и по-целенасочен път към спасение от светския християнски живот. Който иска да му е по-леко по пътя на спасението, мисля, че е добре да поеме по монашеския път. Така поне ще носи само едно бреме – грижата за изпълняване на Божиите заповеди. И няма да носи бремето на семейния живот. „Няма нищо по-хубаво от монашеството“ – е казал преподобни Серафим Саровски. Само че който тръгне по този път, няма право да се връща назад. Който иска да стане монах, трябва да има твърда решимост да служи на Бога в този ангелски чин и да претърпи всички трудности докрай с Божията помощ. Затова, когато някой дойде при мен и ме попита как мисля, дали е Божията воля да стане монах, то като видя, че няма голяма решимост, му казвам: „Мисля, че за тебе е по-добре да се ожениш и да се спасяваш в света“. А ако някой дойде и с твърда решимост каже: „Отче, искам да стана монах“, на него му казвам: „Бог да те благослови да станеш монах!“, тъй като той има решимост и с Божията помощ може да поеме този път.
– С благословението на Пловдивския митрополит Николай в светата обител служите по стария календар, т.нар. стар стил. Как това се отразява на живота в манастира?
– Да, ние сме благодарни на нашия владика Николай за всички негови архипастирски грижи, също и за благословението му да служим по светоотеческия календар, наричан стар стил, за разлика от Григорианския календар и еднаквия с него т. нар. „поправен юлиански“ календар, наричани с общото име нов стил. Светоотеческият календар е част от Свещеното Пре- дание на Църквата. Богослужението по него ни дава духовната радост, че следваме тази важна част от Преданието. По същата причина монасите на Света гора също служат по светоотеческия календар. Днес по стар стил служат Йерусалимската, Руската, Украинската, Сръбската, Грузинската и Полската поместна православна църква, докато останалите – Еладската, Румънската, Българската, Константинополската, Антиохийската, Кипърската, Албанската и Александрийската църква, Православната църква в Америка и Църквата на Чешките земи и Словакия – следват новия стил.
Фреска над храмовата врата разказва накратко за съдбата на обителта
– Тази практика на поверения Ви манастир показва единството на вярващите в рамките на каноните. Вие сте част от каноничната Българска православна църква по същия начин, както и Света гора, която следва стария стил, е част от Константинополската патриаршия, както и старостилните поместни църкви са в канонично единство с новостилните поместни църкви.
– Да, така е. Както казах, старият стил е част от Свещеното Предание на Църквата. Но не е въпрос на догматите на вярата. Новият стил е измислен от папа Григорий ХІІІ за уж астрономически по-точното празнуване на Пасха, а пък в новостилните църкви тъкмо Пасхата е оставена по стар стил, защото по нов стил влиза в явно нарушение на каноните. Затова и в Българската православна църква по нов стил се празнуват само неподвижните празници, а по стар стил – подвижните. Трябва да приемем добрия пример на Света гора, който ни показва колко е важно да следваме Свещеното Предание на Църквата. Но нека сме наясно обаче, че нито календарът, нито друго някое нарушение на Свещеното Предание на Църквата не бива да се взема като повод за отделяне от нея и за съставяне на разколнически общности. Защото отделянето от Църквата е гибелно. А за спазването на Свещеното Предание мисля, че който има решимост и желание да го спазва, ще намери начин и Господ ще му помогне да го стори.
Свещеното Предание е важно. Това е православната традиция. Част от тази традиция е например това, че свещениците и монасите носят брада, а не се бръснат. Част от нея е също, че светците на иконите се изобразяват с кръгли ореоли, а не например с квадратни. Част от нея е и начинът, по който се прекръстваме, от дясно наляво, а не например обратно или с две ръце или по друг начин. „Всичко, каквото е приела и прегърнала Светата Църква – казва преподобни Серафим Саровски – трябва да бъде скъпо за сърцето на християнина… Каквото е постановила Църквата на Седемте вселенски събора – изпълнявай! Горко на този, който прибави или отнеме една дума от това!“.
Не бива да се създават разколнически общности и човек да се отделя от Църквата само защото някои са нарушили нещо. Трябва да се направят усилия такива нарушения да се поправят, доколкото е възможно. Така винаги е било в историята на Църквата. Тя е Тяло Христово и спасението е само в нея.
В двора на Белочерковския манастир
– Вие пишете книги на духовна тематика. Кой е Вашият любим автор в духовната литература?
– Ние не бива да пишем от себе си. Трябва да се учим от светиите, да възприемем техния дух, техния начин на мислене, техния светоглед. Тогава, както е казано, ще придобием „ум Христов“ (1 Кор. 2: 16). Светиите са нашият пример, образецът на вярата, гласът на Христовата истина, те ни показват верния път на спасението, правилния начин на невидимата борба, живота в духовна трезвост, пътя на добродетелта, на богоугождението, на отхвърлянето на греха, на различаването на истинското добро от истинското зло, на правилната духовна разсъдителност.
Любимите ми автори са именно носителите на този дух, на светоотеческия дух на трезвостта и спасителното смирение. От древните духовни писатели мога да кажа, че този дух го носят всички свети отци, които са съставили творения – вселенските учители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст, преподобните авва Доротей, Варсануфий Велики, Йоан Пророк, Йоан Лествичник, Йоан Дамаскин, съставителите на „Добротолюбието“ и много други свети отци, а от духовните автори от по-ново време – светите Оптински старци, светителите Игнатий Брянчанинов и Теофан Затворник, игумен Никон Воробьов, преподобни Юстин Попович, преподобни Серафим Платински, светител Йоан (Максимович), светител Серафим Софийски. По техните свети молитви и по молитвите на всички светии да ни даде Господ и ние да сме носители на същия като тях светоотечески дух на разбиране на вярата и на християнски подвиг! Амин!
