Манастирът в Бяла Черква – връстник на Бачковския, най-високият православен и действащ манастир у нас, на 40 километра от Пловдив. Това е той – позабравеният, непознатият, при все това близък, притегателен и предлагащ духовна благодат на потърсилите го в сърцето на западните Родопи.
От южния склон се открива величествена гледка към Хвойненската котловина и село Павелско
В скърбите си вярващият човек винаги се е обръщал към Бога като единствен и верен спасител и избавител от всяка трудност. Затова и Псалмопевецът повдига очите си към планината като към небеса (вж. Пс. 120: 1).
Родопите и днес за християните от Пловдивската епархия са тази планина, която говори за Бога, щом обърнем поглед към нея. Това не е случайно, най-малкото защото в родопските манастири отвеки за българския народ се молят техните обитатели – монасите.
Манастирите, свещените обители на най-отдадените Богу, принеслите живота си Нему – монашестващите – винаги са имали огромно значение за българския род и вяра, а личното съприкосновение с тях всеки път оставя нови духовни следи в сърцето на посетилия ги и приелия с вяра полученото там благословение. Един такъв стародавен манастир, разположен на по-малко от 40 километра и един час път от Пловдив по пътя след село Белащица и хижа „Здравец“, е мъжкият манастир „Свети свети Петър и Павел“ в местността Бяла черква, намираща се в едноименния планински рид на Северните Родопи, който се пада североизточно разклонение на рида Чернатица. С надморска височина от 1600 м това е най-високо разположеният манастир у нас, доколкото ни е известно.
Зад днешната манастирска църква са запазени останки от първия олтар на храма
ИСТОРИЧЕСКОМИНАЛО
Величествените Родопи всякога са благоприятствали всичко възвишено и духовно. Още с прекратяването на гоненията на християните с Медиоланския едикт от 313 г. започва християнизацията на региона, за което свидетелстват многото и днес видими свещени руини на изграждани базилики през вековете. Църковната история добре пази оскъдните сведения за покръстването на родопското население през тези ранни християнски векове. От факта, че родина на траките беси са Родопите и останалата поема на свети Павлин Нолански, в която той възхвалява тяхното просвещение във вярата от свети Никита Ремесиански в края на IV век сред другите останали свидетелства за неговата мисия, може да се разбере колко рано по тези земи е звучала и е била възприета и оделотворена Христовата проповед:
Нали бесите, ако и земята, и душата им да са сурови,… са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се струпват в кошарата на мира!… Нали златото, заради което претърсваха с ръце земята, сега го получават с душата си от небето. Непристъпните и кървави по-рано планини сега закрилят превърналите се в монаси разбойници – храненици на мира. Окървавената някога земя сега е земя на живота… Там, гдето някога е имало животински нрави, сега властва ангелски дух и в пещерите се подслонява като праведник този, който е живял в тях като разбойник… Хвала на тебе, Никита, добри рабе на Христос! (писмо на свети Павлин Нолански от 396 г., превод В. Каравълчев).
Бесите трайно остават с Христа и както пише В. Каравълчев, през VI век именно те с оръжие в ръка защитават православната вяра от Евтихиевата монофизитска ерес, налагана от византийския император Анастасий I (430 – 518).
ПЪРВИ ОСНОВИ. РОДОПСКАТА СВЕТА ГОРА
Преданието помни, че Белочерковски- ят манастир е основан през X или през XI век, когато е устроен и Бачковският манастир. Възможно е датировката да е от времето на Второто българско цар- ство, но липсата на документални из- вори (уви, това черно петно от нашата история) не позволява да се установи датата със сигурност.
В началото на миналия век поради историческото си минало местността между селата Добралък, Наречен и върховете Черни очи и Бяла черква била наречена Родопската света гора, като манастирите и черковищата наброявали 11 – „Света Троица“, „Свети Георги“ (два), „Свети Никола“, „Свети Дух“, „Свети Йоан Рилски“, „Свети Атанасий“, „Свети Илия“ (два), „Свети Прокопий“, „Свети Врач“ („Свети свети Козма и Дамян“). Основите на последния използвали през 1883 г. за построяването на настоящия католикон на името на светите първовърховни апостоли Петър и Павел, като от старата църква е останала видима само част от абсидата. Според преданието този стар манастир, посветен на светите Козма и Дамян, имал за свой метох сегашния Кукленски манастир със същото име.
Стенопис в манастирския храм разказва в образи житието на свети апостол Павел
МЪЧЕНИЧЕСТВО И МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ
През 1667 г., при последното геноцидно потурчване на българите в Чепино и Родопите, и този манастир бил разорен заедно с останалите 218 черкви и 32 манастира в територията между Костенец и Асеновград. На 15 август 1883 г. по инициативата на Пловдивския викарий епископ Гервасий (после Сливенски митрополит), К. Губеров, син на Т. Губер от Хвойна, и пловдивския градоначалник К. Пеев и при светителстването на Пловдивския митрополит Панарет е възстановена и осветена манастирската църква с прилежащите параклис „Успение Богородично“, 20 стаи и аязмо. В онези години манастирът се намирал край пътя Пловдив – Хвойна – Чепеларе – Смолян – Ксанти, стария тракийски и римски път. Гледката от него е величествена.
„От южния склон на Бяла черква се открива чудесна панорама. Като се обърнете с лице към юг, пред вас се изпречва красивата долина на Чепеларската река, Хвойненската котловина (Ропката със с. Павелско, като с. Хвойна не се вижда, защото се закрива от върха Черни-очи) и склоновете на Гюндюзица планина. Надясно погледът ви среща високите върхове на Персенк, а наляво – дълбоката живописна долина на Шейтаново (Косово) и в. Кълвачица, на запад от с. Югово. На изток се вижда острото шило на Черния връх, а далеко в небосклона се чернеят върховете Явор и Червената стена, дето се образува долината на речката Клувия и върха Безово над с. Бачково.“ (И. И. С., сп. „Родопски напредък“, март 1904)
МАНАСТИРСКОТО БРАТСТВО В НОВО ВРЕМЕ И НОВИ ГОНЕНИЯ
По данни на К. Глушков пръв игумен в ново време е йеромонах Арсений. Към 1924 г. в манастира пребивава един монах, а десет години по-късно, при светителстването на Пловдивския митрополит Максим, манастирската сграда е основно ремонтирана и подобрена, а комплексът разполага с 40 стаи, 338 декара ниви, ливади и гори.
След 1938 г. към манастира е причислен руският белоемигрант йеромо- нах Авксентий Приходко, който участвал в гражданската война в Русия срещу болшевиките до 1921 г., когато намерил прибежище в България и се установил от 1925 г. в Горноводенския манастир „Свети свети Кирик и Юлита“, където бил домакин.
След идването на богоборческата власт и у нас със злощастния 9 септември 1944 г. с благословението на Пловдивския митрополит Кирил в манастира пребивава атонският йеромонах Стефан поради невъзможност да се върне на Атон. Погребан е в Белащинския манастир „Свети великомъченик Георги“. През 1963 г. е преустановено и всенародното отбелязване и на храмовия празник на Петровден. При светителстването на Пловдивския митрополит Варлаам храмът е изписан от художника М. Минков (1979 – 1981 г.).
МАНАСТИРЪТ ПРЕЗ XXI ВЕК
Началото на XXI век поставя ново изпитание пред светата обител, която изгаря през 2002 г., но църквата остава непокътната. Пловдивският митрополит Арсений възстановява жилищния корпус до етап груб строеж в следващите няколко години. След заемането на Пловдивската катедра от нинездравстващия митрополит Николай е ремонтиран изцяло покривът и се започва довършването на жилищната сграда. През годините се възстановява отбелязването на храмовия празник, като се отслужват празнични и архиерейски богослужения. На 12 юли 2015 г. викарият на Пловдивския митрополит – Знеполският епископ Арсений (днес Сливенски митрополит) – отслужва архиерейска света Литургия в манастирския храм, като в последващите години се запазва възстановената традиция да се чества тържествено манастирският празник на светите първовърховни апостоли Петър и Павел по стар стил.
Манастирът се поддържа и до днес от неговия игумен – архимандрит Йоан (Филипов).
