НЯКОЛКО СПОМЕНА ОТ МИНАЛОТО
Разгръщайки първия брой на списание „Духовен път“, с вълнение видях на страниците му частици от моята половинвековна дейност в откриването на редица християнски храмове и манастири от ранновизантийската епоха и Средновековието. Ще спомена епископията Буково, за чието вероятно местоположение още през 2009 година изразих мнение в реномираното издание „Приноси към българската археология“. За база на това изследване послужиха проведените от мен разкопки край селата Искра, Новаково, Драгойново. Сред изброените нахии, подчине- ни на Пловдивската епархия към 1870 година, видях нахията Гьопса (между Клисура, Сопот, Карлово). Това ме върна към 80-те години на миналия век, когато извърших може би едни от най-мащабните археологически проучвания. Успях да локализирам цитаделата на средновековния град Копсис (крепостта замък Аневско кале край Сопот), откъдето произлиза името „Гьопса“. Разчиствах пластовете стенописи от крепостната църква, които бяха с лице към земята. Когато обърнах един фрагмент, пред очите ми се появи образ на неизвестен светец. Бях стъписан. Но изненадите не свършваха. Облегнат на вътрешната стена на църквата, невидима сила ме накара да се обърна. Изведнъж съзрях уникални примитивни рисунки графити. По-късно се оказа, че към онзи момент те са единствените от XIII – XIV век в България. Те, заедно с надпис: (…) потира и фиалата са на Монаха Илия, и бронзов кръстоенголпион, са доказателства за наличието на средновековен манастир от същото време в замъка. Спомените ме изпълват и с дълбоко преклонение към паметта на моя баща – старши научен сътрудник Христо Джамбов, който извършва оглед в основите на църквата „Свети свети Константин и Елена“ през 50-те години на миналия век. Спомням си и днес как той ми разказва за откритата там църковна утвар и свещенически одежди.

Започвам с лични спомени за открития, свързани с християнството, защото няма нищо случайно. Още като студент във Великотърновския университет „Свети свети Кирил и Методий“ през 60 – 70-те години на миналия век взех участие в разкопките на най-значимите църкви светини в средновековната столица Търновград – „Свети Четиридесет мъченици“ и „Свети Димитър“. От 1975 година, вече като самостоятелен изследовател, проведох проучвания на хълма Царевец. Сред намерените там многобройни находки са няколко стеатитови икони, метален нагръден кръст и други. От тези мои просветления от миналото хвърлям мост към откритията в последните десетилетия. Разкриването на християнски църкви и манастири продължи и през последните 20 години. Те заслужават специално внимание, защото се намират в Пловдивската епархия. Бил съм участник и проучвател в тях. Тези събития бяха във фокуса на вниманието на Пловдивския митрополит Николай. За разкритията, особено около село Искра, съобщи и радио „Ватикана“ в Рим в няколко интервюта. Някои свои наблюдения върху строителството на християнски храмове в пловдивския край съм публикувал в научни издания у нас и в чужбина. Да разкажа за тях тук, е мое морално задължение, продиктувано от професионалната ми подготовка по археология, по-специално църковна археология и християнско изкуство. Тази учебна дисциплина преподавах на студентите историци и на младежите от специалност „Теология“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ В ЗЕМЛИЩАТА НА СЕЛАТА ИСКРА, НОВАКОВО И ДРАГОЙНОВО В края на първото и началото на второто десетилетие на XXI век на територията на Пловдивската епархия се проведоха мащабни археологически проучвания в землищата на селата Искра, Новаково и Драгойново. Те доведоха до разкриването на останки на няколко църковни сгради от ранното християнство (V – VI век) до Средновековието (X – XIII век). Откритите останки са на еднокорабни църкви и една триконхална (село Драгойново). Някои от тях са били част от манастирски комплекси. Към две сгради е имало прилепени параклиси (село Искра и село Новаково), използвани са вероятно и като баптистерии.

Църквата „Свети Атанасий“ в село Новаково, Асеновградска духовна околия, представлява едноабсидна постройка с притвор и долепен до него малък параклис – баптистерий. Най-вероятно в едноименната местност са съществували средновековен манастир и некропол от XI – XII век.

Църквата „Свети Атанасий“ в село Новаково, Асеновградска духовна околия, представлява едноабсидна постройка с притвор и долепен до него малък параклис – баптистерий. Най-вероятно в едноименната местност са съществували средновековен манастир и некропол от XI – XII век.
МИТРОПОЛИТСКИТЕ ПОСЕЩЕНИЯ ПРИ РАЗКОПКИТЕ В СЕЛО ИСКРА
Археологическите разкопки край село Искра дадоха повод да се задълбочат връзките между Пловдивския университет и Пловдивската света митрополия. Беше възстановена музейната сбирка в село Искра, като тя бе открита през 2006 година в местното читалище „Иван Вазов“ от Пловдивския митрополит Арсений. През 2010 година беше организирана Национална научна конференция с международно участие на тема „Християнство, църква и култура през Високопреосвещенство Западно и Средноевропейският митрополит Антоний, Негово Преосвещенство Знеполският епископ Арсений (днес Сливенски митрополит Арсений), Ставрофорен свещеноиконом д-р Добромир Костов, ректорът на Пловдивската духовна семинария и други.

АСЕНОВАТА КРЕПОСТ КРАЙ АСЕНОВГРАД
Когато говорим за Асеновградската околия, се открояват няколко значими паметника на крепостното, църковното и манастирското строителство, което е преобладаващо през Средновековието. Често те са в своеобразна симбиоза, а други са съществували и съществуват и днес като самостоятелни обители. На първо място бих посочил известната в научните среди и популярна сред любителите на старини Асенова крепост.

Тя е била предмет на изследвания на много автори от по-далечното и по-близкото минало. Може би най-мащабните разкопки са извършени през 70-те години на миналия век. Най-продължително те са ръководени от тогавашния директор на Археологическия музей в Асеновград – Росица Морева. Участвах в тях още като студент стажант при разкриването на крепостните стени. Най-общо казано, се установи, че Асеновата крепост представлява средновековен феодален замък, съществувал през XI – XIII век. Свидетелство за това са откритата кула донжон (главна кула, служеща за последна защитна позиция), жилищни, стопански, складови помещения и работилници, оръжие и много други. В този архитектурен ансамбъл е доминирала крепостната църква. Тя е била вероятно двуетажна, а по план – едноабсидна. Вътрешното ѝ пространство е било изпъс- трено с разноцветни стенописи. Замъкът Асенова крепост е известен и в средновековните извори. Най-вече в Типика (Устава) на Бачковския манастир, съставен от основателя му Григорий Бакуриани през 1083 година.

В хрониките на Третия кръстоносен поход (1189 – 1191 година) се намира следният текст: (…) Имаше град недалеч от Пловдив на стръмна височина, на име Скрибенцион (Стенимахос или Станимак), здраво укрепен, както поради естественото положение на мястото, така и със стени и кули (…). За нас, като българи и християни, е особено важен каменният надпис на Иван Асен II от там, който гласи: В лето 6739 – 1231 индикт четвърти от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и на други страни, постави Алекса Севаста и изгради тази крепост. Алекси Аспиет е бил управител на средновековния Пловдив. А цар Иван Асен II, освен успешните си войни, възстановява Българската патриаршия през 1235 година. Напоследък е изказано мнение за вероятно присъствие на латинците там, по откритите монети – така наречените „латински имитации“. Възможно е Асеновата крепост замък да е била цитаделата или главното укрепено ядро на средновековния град Стенимахос. Според Типика на Бачковския манастир е имало и още няколко сателитни селища и крепости. Между тях се откроява тази край Горни Воден. За нея също има редица исторически и археологически изследвания. Изкушен съм да посоча, че един от добрите познавачи на Асеновградската духовна околия – Мина Христемова, придържайки се към сведенията на дъщерята на византийския император Алексий Комнин, в своето произведение „Алексиада“ споменава, че Воден принадлежи към владенията на Бачковския манастир, както и за вероятното отъждествяване на „станимашката крепост със селището Петрич“. Това име носи известната двуетажна църква Когато говорим за Асеновградската околия, се открояват няколко значими паметници на крепостното, църковното и манастирското строителство, което е преобладаващо през Средновековието. гробница „Света Богородица Петричка“ на Асеновата крепост. Друг ракурс за крепостта при Горни Воден дават археологическите проучвания. Извършените през 70-те години на миналия век от Росица Морева и Димитър Цончев разкопки свидетелстват за останки от крепостни съоръжения, основи на жилища, битови предмети и други. Те насочват изследователите към периода на ранното християнство (V – VI век) и Средновековието (XI – XII век). Открити са също основите на параклис, като се предполага, че е носил името на свети Димитър, както се нарича височината, на която е построен. С крепостта е свързана иконата на Света Богородица – Елеуса, наречена от някои автори „горниводенската“. Тя пък, от своя страна, се родее с чудотворната икона на Света Богородица с Младенеца със сребърен обков от Бачковския манастир.

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ХРАМ ПАРАКЛИС „СВЕТИ ЙОАН ПРЕДТЕЧА“ В АСЕНОВГРАД
Особено внимание заслужава и параклисът „Свети Йоан Предтеча“ в Асеновград. Изграден първоначално като крепостен храм от епохата на Второто българско царство на едноименната височина над Асеновград, той отдалеч привлича вниманието. Но като че ли най-внушителна е двуетажната гробищна църква „Света Богородица Петричка“, запазила до наши дни почти пълния си живописен блясък от Средновековието. Днес този храм се числи към енорията на църквата „Успение Богородично“ в град Асеновград.

ЗА ДРЕВНИЯ ДИОКЛЕЦИАНОПОЛИС
Първият автор, който локализира Диоклецианополис при хисарското термоминерално находище, е чешкият учен Константин Иречек. За това, че Диоклецианополис е идентичен с внушителните останки от римски градежи при Хисаря, мнение изказват и братята Херман и Карел Шкорпил – основоположници на научната археология и музейното дело в България. След братя Шкорпил, от началото на ХХ век, плеяда учени – историци, археолози, епиграфи и краеведи, отделят значително място в своите изследвания за локализацията на античния град Диоклецианополис в Тракия. В най-големи детайли въпросите за локализацията, топографията, укрепителната система, градоустройството и архитектурата на Диоклецианополис (днешния град Хисаря) са разработени от Костадин Маджаров – дългогодишен директор на Археологическия музей в град Хисаря. Своите изследвания авторът обнародва в монографичното си издание „Диоклецианопол Том І“, излязло от печат през 1993 година. Отреденото в списъка на Хиерокъл трето място на Диоклецианополис след градовете Филипополис и Берое показва, че той е бил и третият по големина град в тази провинция, за което свидетелства и

площта от 30 хектара, върху която той е застроен. Локализиран при хисарското термоминерално находище, Диоклецианополис още от създаването си се оформя и развива като един от най-значимите водолечебни центрове в Римската империя. Неслучайно през късната античност именно тук е изградена една от най-здравите и сигурни укрепителни системи в балканските римски провинции, която е трябвало да осигури спокойствието на аристократите, дошли за лечение и релакс в града В своята „История“ късноантичният автор Теофилакт Симоката, живял по времето на император Ираклий (610 – 641 година), дава конкретни сведения за обсадата на Диоклецианополис от аварите през 587 година: „След като не могли да превземат Берое, аварите тръгнали за Диоклецианополис. Този град бил толкова здраво укрепен, че успял да устои на модерните за времето си „градобойни машини“, с които аварите го атакували. Гражданите на Диоклецианополис издигнали на високите крепостни стени катапулти и други защитни машини, които не позволили на аварите да го превземат. След претърпения неуспех аварите се отправили за главния град на провинция Тракия – Филипополис. Този град аварите също не могли да превземат. От Филипополис те преминана Теофилакт Симоката се разбира, че Диоклецианополис е един от големите и привлекателни за нападение и грабежи градове в провинция Тракия, наред с градовете Филипополис и Берое.

Този факт по безспорен начин определя не само първостепенното значение на Диоклецианополис като епископски център в Тракия, но и неговата роля като едно от важните градски средища в тази провинция. Неслучайно още Хиерокъл нарежда града на трето място в провинция Тракия след градовете Филипополис и Берое.

Освен голям водолечебен център, Диоклецианополис е бил и важен християнски град – седалище на епископ в епархия Тракия. За това научаваме от епархийските списъци от VІІ – Х век, които отразяват по-ранен период от живота на късната римска империя. В тях категорично е посочен Диоклецианополис като едно от епископските седалища, подчинени на Филипополския митрополит. Според Псевдоепифановия списък (Pseudoepiphanii notitia), който е съставен в началото на VІІ век и отразява положението на църковната администрация от времето на император Юстиниан (527 – 565 година) до 733 година, в епархия Тракия митрополитът на Филипополис е имал на свое подчинение епископиите: Διοκλητιανουπόλεως, Σεβαστουπόλεως, Διοσπόλεως. В списъка от времето на Исаврийската династия (Notitia tempore Isaurorum scripta), съставен през VІІІ век, виждаме, че в епархия Тракия Филипополската митрополия е имала под свое ведомство седем епископии: Διοκλητιανουπόλεως, Σεβαστουπόλεως, Διοσπόλεως, Μαρκέλας, Λιθοπροσώπον, Δεκαστέρων, Λεβέδως. В тези списъци прави впечатление Διοκλητιανουπόλεως (Диоклецианополис) винаги е отбелязан на първо място сред останалите епископии. Този факт по безспорен начин определя не само първостепенното значение на Диоклецианополис като епископски център в Тракия, но и неговата роля като едно от важните градски средища в тази провинция. Неслучайно още Хиерокъл нарежда града на трето място в провинция Тракия след градовете Филипополис и Берое.

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Цялата статия и още много ексклузивни материали ви очакват на страниците на новия брой на „Духовен път“. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

Храмът „Свети великомъченик Пантелеймон“, град Хисаря

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ДРЕВНИЯ ДИОКЛЕЦИАНОПОЛИС

През 293 година римският император Диоклециан – един от най-жестоките императори гонители в християнската църква, установява град на това място заради лечебните му извори. Затова в негова чест градът се е именувал Диоклецианополис.
Този град първоначално е бил част от пределите на Римската империя, но по-късно е разрушен от нашествието на аварските и славянските племена.

Каменното лице на Диоклециан, гонителят на вярата, ни напомня, че Христовата истина надживява всяка власт

В своята история Диоклецианополис е попадал в пределите на Българските царства, на Османската империя и след Освобождението от османско владичество до днес е отново част от родна България. Най-ранните археологически сведения сочат, че от IX век възниква и първото българско селище, което по-късно през вековете се установява с името Хисаря.
С въвеждането на християнството
като равноправна религия в Римската империя през 313 година сведенията на археолози, като Димитър Маджаров, казват, че тук се заформя здрава християнска община, която е била значима за Филипополската митрополия и със седалище на епископ. В пределите на града са разкрити 10 раннохристиянски базилики, които датират от IV – VI век.
Като част от ансамбъла на раннохристиянското верово присъствие в този край е църквата „Свети великомъченик Пантелеймон“ в град Хисаря. Именуването на храма несъмнено е свързано с почитта на християните към целителя мъченик, който загива през 303 година в Никомидия по заповед на император Максимиан. Същият император заедно с Диоклециан (основателя на Диоклецианополис), Галерий и Констанций са сред най-жестоките гонители на християнската вяра.

Свети Пантелеймон – целител на телата и душите, образ на милост и жива вяра

ИЗГРАЖДАНЕ НА ЦЪРКВАТА „СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ПАНТЕЛЕЙМОН“

Историята на храм „Свети великомъченик Пантелеймон“ в град Хисаря започва в началото на миналия век. Не са запазени стари разрешителни за строеж и не е известно да е имало от по-ранно време султански ферман за построяване на храм.

Иконографски сцени от живота на свети Пантелеймон

Според записаните сведения в
църковната кондика основните дейци, инициатори за построяването на храма, са: Ганчо Иванов Ганчев от Чирпан, Пенчо Стоянов от Клисура, Матьо Матев от Сопот и Иван Матеев Тодоров – преселници в град Хисаря.
Храмът „Свети великомъченик Пантелеймон“ в град Хисаря е трикорабна базилика с дължина 18,25 метра и широчина 11,25 метра, с купол. Построена е от дялан камък и хоросан. Църквата е изградена от майсторите Коста, брат му Петър и сина му Христо Дебрелии от Македония. Един от основните участници в градежа на дома Господен е бил и църковният певец при храма и настоятел Иван Марков Иванов.
Към храма, на централния вход, е изградена и църковната камбанария Градежът е започнат през месец
април 1887 година и е завършен за две години през 1889 година.
От запазения свети Антиминс се
чете, че храмът е осветен от епископ Партений Велички (по-късно Софийски митрополит) на 19 август 1890 година, който по това време е бил управляващ Пловдивската епархия.
Храм „Свети великомъченик Пантелеймон” в град Хисаря е обявен за паметник на културата с протокол № 27 от 26 септември 1989 г. и спада към Археологически резерват – град Хисаря.

Китният двор на храма е място за вдъхновение на вярващите

СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ ПРИ ХРАМА

Първоначално храмът е бил обгрижван от енорийските свещеници от съседните села, като Горна Махала, село Веригово (днес квартал на Хисаря) и други.
От 1894 година до март 1899 година в енорията служи свещеник Илия Маринов, родом от Македония.
От април 1899 година до месец
юли 1915 година енорийски свещеник е Иван Петров от село Веригово. Следващият свещенослужител при храма е Никола Петров Павурджиев от Клисура.
Той свещенодейства от месец юли 1915 година до 1922 г.

Митрополит Николай отличава с офикия свещеноиконом отец Александър Палазов

За кратко в храма служи и свещеник Сухоруков, емигрант от Русия. Шестият свещеник при храма е Илия Стайков, родом от село Богдан, Карловско, който в ученическите си години учи в Самоковската духовна семинария заедно с Негово Блаженство Екзарх Стефан I. Той служи през периода: септември 1922 година до 1933 година.
Следващият свещенослужител е вериговският свещеник Никола Петров, който е завършил III клас на Пловдивската духовна семинария.
От началото на 1934 година до август 1939 година е бил ръкоположен за свещеник Симеон Нанков, родом от село Паничери, от приснопаметния Пловдивски митрополит Максим. Същият свещенослужител изгражда и параклис „Възнесение Господне“ през 1938 година при градските стени на град Хисаря при „Камилите“, но по-късно е разрушен заради археологически разкопки. По негово време е изградена и църковната ограда при храма.
В рамките на една календарна година (1939 година) храмът е временно завеждан от свещеника при село Момина баня – Атанас Петров Сивов. Десетият свещеник при църквата е ставрофорният иконом Илия поп Гавраилов Петков, който е родом от град Скопие, квартал „Мирковци“, Северна Македония. Той е възпитаник и на Пловдивската духовна семинария, която е завършил през 1932 година. Този свещеник е бил член в управата на Българския Червен кръст и на читалище „Иван Вазов“. Ставрофорният свещеноиконом Илия Петков взима участие и в градежа на язовир „Копринка“ край Казанлък и в други инициативи.
В храма е свещенодействал свещеник Васил Величков Георгиев от град Ямбол от 1 ноември 1977 година до 24 август 1978 година.
От 24 август 1978 година до днес в храма свещенодейства свещеноиконом Александър Палазов, който почти половин век обгрижва духовните нужди на населението в град Хисаря.

Храмът възкръсва в красота и духовно вдъхновение чрез багрите на своите стенописи

ИЗОГРАФИСВАНЕ НА СТЕНОПИСИТЕ В ЦЪРКВАТА

От построяването на църквата до идването на сегашния енорийски свещеник Александър Палазов храмът не е бил изографисван, с изключение на купола на храма. Несъмнено църковната зография в църквата „Свети великомъченик Пантелеймон“ в град Хисаря е пример за съвременното майсторство на ръката на зографа. Стенописите, които са дело на Мирослав и Таня Асенови, изпълват очите на всеки поклонник, прекрачил прага на този дом Господен. Изписването на храма продължава цели десет години, като включва общо шейсет сцени с приблизително четиристотин образа – от сътворението на света до книга Откровение. Стилистиката на стенописите е повлияна силно от Самоковската школа в лицето на Захарий Зограф и Димитър Зограф. Една от най-интересните сцени е тази на свети Йоан Предтеча, като на западната стена е изписано неговото Рождество, светият Йоан Кръстител в затвора и отсичането на честната му глава. Друго интересно иконографско решение е образът на свети Пантелеймон с шест житийни сцени, изписани под църковния амвон.

Църковната зография в църквата „Свети великомъченик Пантелеймон“ в Хисаря е пример за съвременното
майсторство на зографите Мирослав и Таня Асенови.
Изписването на храма продължава цели десет години, като включва общо 60 сцени с приблизително 400 образа.

Първа национална учителска конференция на учителите по „Религия – Православие“ през 2012 година

Това се случва в периода 1999 – 2009 година, по време на светителстването на Пловдивския митрополит Арсений (до 2006 година) и нинездравстващия митрополит Николай, който извършва и чина на обновлението на храма, като освещава стенописите на църквата на храмовия празник – 27 юли през 2009 година.

КТИТОРИ

В своята сто и трийсет и осма годишнина църквата има много дарители, които допринасят за облагородяването на дома Господен. Както се спомена, първите записани ктитори са и самите инициатори за построяването на храм „Свети великомъченик Пантелеймон“.
В летописа на храма е записано
името на пловдивския търговец Мардас, който подарява църковната камбана на църквата по случай неговото венчание в храма. Същата е изработена в Москва.
Значима част от стенописите на
църквата са изографисани с иждивленията на миряните от град Хисаря, а така също и на поклонници от съседните православни страни. Много от тях, които идват да посетят древния Диоклецианополис, за да се запознаят с историята му, и са посещавали и храма, са изявявали желание той да бъде завършен.

ХРАМЪТ

Църквата „Свети великомъченик Пантелеймон“ в град Хисаря днес е духовният оазис, който посреща всички посетители в пределите на древния Диоклецианополис. През 2008 година в списание „Идеалната градина“, брой 9, е публикуван кратък текст за двора на църквата, именуван Райската градина.
В този храм са засадени най-различни растения и дървета, които придават усещането за Божията благодат в пределите на енорийския храм.
Този храм отбелязва със златни
букви част от съвременната история на Българска православна църква – Българска патриаршия, когато по предложение на Пловдивския митрополит Николай и с благословението на блаженопочиналия Български патриарх Максим Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия реши в град Хисаря да се организира Първата национална учителска конференция на учителите по Религия – Православие, която се състоя през 2012 година в градовете Пловдив и Хисаря.
На първото по рода си събитие у нас освен синодалните архиереи с доклад в подкрепа на изучаването на вероучение се включи и митрополитът на Лангада, Йоан, от Гръцката православна църква. Други важни участници в тази конференция бяха и господин Герман Демидов от сектор „Религия, образование и катехизация“ към отдела при Московската патриаршия, професор Ивица Живкович от Сръбската православна църква и други. Тържествата се състояха в дните от 28 до 30 септември, като богослуженията бяха извършени в храм „Свети великомъченик Пантелеймон“ в град Хисаря.

С грижа и мъдрост църквата води децата по пътя на светлината

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

Словото, което времето не заличава

Проведените множество проучвания и анализи не успяват да
установят точното време на построяване на храм „Света Фотиния“, затова се предполага, че е съграден преди 1709 година, ниско в земята на метър и половина, без звънарница и купол, тъй като по време на робството е било забранено култовите сгради да бъдат по-високи от къщите на раята. За това свидетелства единственото запазено писмено сведение, скъсано старо Евангелие, подарено на църквата през 1709 година от свещеник Димитрий от село Върлово (старо име на село Първенец).

СТЕНИ, КОИТО РАЗКАЗВАТ ИСТОРИЯ

Храмът е типичен представител на църквите от XVII век – еднокорабна църква, полувкопана, с двускатен покрив, дълга е 22 метра, широка 8 метра, висока 5 метра. Подпокривната конструкция е изпълнена с каменен корниз от плочи в три реда „вълчи зъб“. Проучванията на архитект Маркова установяват три периода в изграждането на храм „Света Фотиния“. Първият период – изграждане на малка църква, състояща се от олтарна абсида и наос, с прозоречни отвори, с каменни обрамчвания и дървени капаци. Входът на църквата е от запад и се влиза по три стъпала, покрита е с полуцилиндричен свод, подът е с мраморни плочи. Втори период – църквата се удължава с притвор (нартекс). В него се влиза от запад, от нивото на терена и с две стъпала по-ниско в наоса. Притворът и наосът са разделени с дървена преграда, като по две стъпала се влиза в централния кораб на храма. Трети период – доизгражда се западният вход на открита галерия портик, която по всяка вероятност е служила за трапезария.

ВРЪЩАНЕ НА КЛЮЧА

Църквата е построена от българи, но по-късно е иззета от гърците и в нея се е служило на гръцки език. В селото имало доста гърци, а и влиянието на Гюмюшгердан е било чувствително.
В свое изследване митрополит Кирил Пловдивски споделя, че Пловдивският митрополит Панарет през 1872 година искал да вземе някои храмове в Пловдив и селата, в които се служи не на гръцки, а на български. Направил опит и в село Дермендере (днешно село Първенец), което било летовище на пловдивски първенци и чорбаджии. Той подава такрил до правителството, да иска храма. Патриаршията издава заповед храмът да се затвори и до есента на 1873 година не е бил отворен, въпреки молбата на митрополита и населението, които на 5 септември отново подават молба. Гърците са принудени от българските християни да напуснат храма, а гръцкият свещеник е отпратен. Църковните настоятели – Георги Циморийката, Иван Татаров, Константин Мазгара, Атанас Григоров, както и Петър Воденичаров, Филип Воденичаров, Рангел и Георги Митьоолу – вземат ключа на храма, поставят българския свещеник Атанас Дяков и богослуженията започват да се провеждат на български език.

Икона на Свети Николай с житйни сцени

ГОДИНИ НА ИЗПИТАНИЯ

В свое изследване госпожа Надежда Маламова споделя, че по устни данни на свещеник Тодор Тодоров, записани от господин Клисаров, е отразена последващата история на храма.
Той е ремонтиран през 1914 година от свещеник Атанас Даков, а основен ремонт със замазване на пукнатините на свода и боядисване на стените е направен през 1938 година от свещеник Тодор Д. Тодоров. През 1962 година се извършва ремонт от Димитър Н. Георгиев, като се поставят железни обтегачи с кръстосани шини по фасадата на църквата на юг и север, тъй като има опасност от срутване. До 1969 година църковната камбана е поставяна на бряст, но след време се построява нова камбанария от метална конструкция до оградата, за която до днес свидетелстват основите. Днес камбаната бие над входа на храма и звънът ѝ се спуска като златен дъжд над селото, пробуждайки всяка душа, жадна за молитва. Храмът е действащ до 1994 година, когато е опожарен и ограбен. Това се случва на 18 ноември 1994 година.
Нощта е страховита – пороен дъжд, светкавици, силна буря. Осигуреният за ремонт дървен материал гори с пълна сила и подклажда изгарянето на старите дървени прегради, столове, маси, иконостас и др.
Благодарение на бързата намеса на населението от пожара са спасени големите икони от царския ред на иконостаса, запазва се и малка част от олтара и стени от него. Запазени са, макар и силно обгорени, дверите на иконостаса, рисувани през XIX век, на които е изобразена сцената „Благовещение на Пресвета Богородица“ в цял ръст. Започва се разчистване на пепелищата, открита е старата плащаница, която се е запазила благодарение на това, че се е съхранявала в метална тръба.

Светото Евангелие, запазено през вековете

СЛЕД РУИНИ И НАДЕЖДА

През 1995 година се създава Инициативен комитет за възстановяване на храма, като председател е Камен Станоев (кмет на селото), заместник-председател – свещеник Тодор Тодоров (енорийски свещеник), касиер – Бонка Воденичарова, секретар – Надежда Маламова, членове – Йордан Шишков, Василка Белева, Петър Ставрев, Атанас Янакиев. Взето е решение да се открие сметка, за да се набират средства за възстановяването на храма. Настъпват години на безработица и промени, което възпрепятства дейността на инициативния комитет. През 1999 година е избран е нов кмет на селото – Мария Татарева, която продължава започнатото.
Организираните от кмета срещи
със специалисти установяват, че стените и покривът на храма са рухнали и всички планове за реставрация са неизпълними, което налага започването на строителството на храма от основи.
Населението и местният бизнес подпомагат начинанието, организират се бригади в помощ на строителството, едни доставят камъни, други дървен материал, трети помагат с труда си за изграждането на храма.
Заинтересован от бъдещето на рушащата се църквата и разбиращ огромното ѝ културно-историческо наследство, Атанас Вергов, роден, живеещ и работещ в село Първенец, се заема активно с нейното изграждане, като сътрудник в делото намира в лицето на госпожа Анка Тагарева, жителка на село Първенец и настояща клисарка в храма, отдала живота и силите си за благолепието на дома Божий. Изографисването на храма – стени и таван, е осъществено от художничката от Благоевград Аксиния Милева, но трудът е заплатен от средствата на населението и Атанас Вергов. През 2009 година художниците-реставратори Димитър и Велемир Карабашеви, баща и син, по покана на свещеник Димитър Карналов и с благословението на Пловдивския митрополит Николай, под пластовете от замазка, с хоросан и бои, откриват и реставрират стенописите в Светия Олтар, нарисувани от неизвестен народен художник, но със запазени естествени цветове.
Това са образите „Покров на Света Богородица“, вдясно от нея Свети Василий Велики, а отляво Свети Йоан Златоуст.
В Проскомидийната ниша е реставриран стенопис на Господ Иисус Христос в цял ръст, от двете му страни ангели, които държат чаши за свето Причастие.
Не се знае кога точно е изографисана за първи път църквата. Но в Иконната галерия в Пловдив е изложена икона „Свети Никола с житийни сцени“ от 1786 година. Тя е нарисувана от даскал Вълко от Дермендере. Това насочва към вероятността той да е сред зографите, изрисували иконите в храма.

ЖИВИЯТ ИЗВОР ДНЕС

Днес храмът „Света Фотиния“ стои
възроден и благолепен – малък светилник, който излъчва духовна светлина над село Първенец. Неговите обновени стени пазят паметта на отминалите времена, а неговият олтар отново е място на молитва и благодат. В него редовно се извършват богослужения, които събират вярващите в единство и надежда. Тук хората идват да утолят духовната си жажда, да споделят радости и скърби, да потърсят сила и утеха. Така храмът „Света Фотиния“ и днес продължава да бъде онзи извор на жива вода, който Господ Иисус Христос напоява с вяра и светлина идните поколения.

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

Перущица – храмове и памет, в които историята и вярата се срещат

ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ ЗА ХРАМА

В историческите извори няма податки кога е построен храмът. Предполага се, че е възстановен след последните кърджалийски нападения над Перущица, при които е ограбен и изгорен манастирът „Свети свети Теодор Стратилат и Теодор Тирон“ през 1793–1797 година.
Църквата е изградена на възвишението „Мовроги“ на края на селото от преселилите се тук българи от Костурско, Егейска Македония (днешна Гърция).
Ниската „стара черква“ се е виждала отдалеч, както разбираме от спомените на Христо Груев Данов от неговото учителстване в Перущица.

Част от иконостаса на храм „Свети Атанасий“

СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИТЕ ПРИ ЦЪРКВАТА

Първият известен ни свещеник е Костадин Рачев, който служи в църквата „Свети Атанасий Велики“ през втората половина на XVIII век. Помни се, че той пръв започва да събира перущенските деца в своя дом, да ги възпитава в страх Божи и да ги учи на четмо и писмо, „за да запази на перущенци матерния им език и писменост“. Отец Костадин не вземал никакво възнаграждение за труда си, а едничката утеха намирал в работенето за пробуждането и подкрепата на народния дух. Нападението и разорението на селото от кърджалийските банди на Мехмед Синап през есента
на 1794 година прекъсва неговата богоугодна и народополезна дейност.
През 1796 година за свещеник е избран неговият ученик Стоян Рипчев, който служи в храма само две години до 1798 година, когато внезапно умира. На негово място в манастира „Свети свети Теодор Стратилат и Теодор Тирон“ е ръкоположен друг ученик на първия будител на перущенци Никола Иванов.
Отец Никола обгрижва духовно и просветно перущенци до 1815 година, когато умира. През следващата 1816 година духовното и просветителско поприще поема неговият прилежен помощник
Кръстьо Ненчев, родом от Етрополе. За перущенци отец Кръстьо се оказва подходящият човек с доброто си образование (учил се е в Копривщица, вероятно в килийното училище на Хаджи Геро
Добрович-Мушек, баща на известния български книжовник и учител Найден Геров) и любов към духовността. Цели десет години до 1826 година свещеник Кръстьо Ненчев съвместява и двете богоугодни и народополезни длъжности – свещенството и учителството, но поради преумора и заболяване е принуден да се откаже от преподаването и се отдава изцяло на църковното си служение.
В продължение на четири години до
1830 година за просвещението на перущенските деца се грижи даром игуменът на манастира „Свети свети Теодор Стратилат и Теодор Тирон“. Тогава за учител е назначен синът на отец Кръстьо – Петър, подготвен добре от баща си. Под негово ръководство броят на децата се увеличава и училището се разраства, но през 1834 година „болестта на баща му се усилила дотолкова, че не бил вече в състояние да свещенодейства“ и се налага да бъде избран нов свещеник. Естествено изборът пада върху младия и старателен учител. Въпреки младостта, желанието и начетеността си, новоръкоположеният отец Петър Ненчев поради нарасналото население на Перущица не е в състояние да носи сам двойния товар на свещенството и учителството. Това налага нов избор и през 1835 година в Рилския манастир е ръкоположен Тодор Михайлов, който изиграва огромна роля за духовното пробуждане на перущенци. При завръщането си от светата Рилска обител отец Тодор донася препис от „История славянобългарска“ на преподобни Паисий Хилендарски, от която чете на своето паство по време на проповедите си.
За съжаление, добрият пастир не успява да продължи дълго своята будителска дейност. През 1838 годна на връщане от венчавка в близкото село Чурен той е убит от засада от чуренските помаци. Страшната вест покъртила и потопила в скръб и сълзи мало и голямо. Огорчени, перущенци погребват своя духовен наставник и будител в двора на църквата си „Свети Атанасий“. Така те губят един млад, но много уважаван, начетен и надежден свещеник, който служи само три години и не успява да отдаде всичките си сили на своето паство.

Кръстът, пред който перущенските възтаници полагат клетва за свобода

ИЗГРАЖДАНЕ НА ВТОРИ ХРАМ В ГРАД ПЕРУЩИЦА

След трагедията, за да не страдат църковните и училищните работи, е избран и ръкоположен доста възрастният син на отец Стоян Рипчев – Петър Попстоянов Рипчев, който приема служението в памет на своя баща. Страхът от посегателствата на устинските и чуренските мохамедани възпрепятства силно църковния живот в храма „Свети Атанасий“. Според историците на Перущица, Иван Кепов и Константин Гълъбов – енориашите се страхуват да посещават богослуженията, особено сутрин рано за утренята и за окъсняващите вечерни служби. Това и увеличеното население са факторите, които принуждават перущенци да построят нова църква вътре в градеца.
Строежът трае две години от 1847 година до 8 ноември 1849 година, когато новият храм е тържествено осветен от тогавашния Пловдивски митрополит Никифор.
От тази дата може да се приеме, че „горната“ църква „Свети Атанасий“ престава да се използва и служението изцяло преминава в долната, голямата, изградена в центъра на града църква „Свети Архангел Михаил“, до която година по-късно през 1850 година е построено и училището, наречено на светите равноапостолни братя Кирил и Методий.

Семейна реликва с изящен обков – дар от Олга Скобелева

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗАБРАВЕНАТА ЦЪРКВА

Близо 15 години храмът на възвишението е изоставен и запуснат. Тогава към 1867 година събудените и замогнали се перущенци вземат решение да възстановят забравената черква. Само за една година тя е обновена и повторно осветена на „ 27 октомврий 1868 година“, както свидетелства писмото – покана на Перущенската църковна община до „уважавания от всички ни г.-н. Н. Герову“, открито в архива на големия ни възрожденец и народен будител от известните пловдивски историци Александър Пижев и Свобода Запрянова.
Иконописецът Атанас Гюдженов
пише в спомените си, че заедно със своя учител и братовчед Стефан Андонов изписват иконостаса на „Свети Атанасий“.
Така в Перущица действащите църкви стават две с трима вече ръкоположени свещеници, обгрижващи духовно около 3000 души, без да се има предвид манастирът „Свети свети Теодор Стратилат и Теодор Тирон“. Свещеник Георги хаджи Тилев, бъдещият архимандрит Теофилакт, който съвместява свещенството с учителските си задължения, през 1872 година е избран за архиерейски наместник на Пловдивския митрополит
Паисий в Татар Пазарджик и напуска родния си град. Свещеник Стоимен Атанасов става предстоятел на обновения храм „Свети Атанасий“, служи в него до 27 април 1876 година, когато при опита за преговори с башибозуците в село Устина е немилостиво съсечен с „дете (Владо) в ръце“.
Свещеник Петър Велчев поема изцяло служението в „централната църква“ „Свети Архангел Михаил“. Той освещава клетвата на перущенските съзаклятници на 23 февруари 1876 година в присъствието на Георги Бенковски. Отец Петър успява да опази и съхрани по време на въстанието напрестолния кръст на черквата „Свети Атанасий“, датиран от 1810 година. С този кръст са заклети всички въстаници, обрекли се в името на свободата на своята Перущица и на България.
Застъпничеството на чуждите консули и дадената от османското правителство, под натиска на Великите сили, амнистия, спасяват единствения оцелял от въстанието свещенослужител на Перущица от обесване. След завръщането си от затвора, през август 1876 година, добрият пастир отново е на духовния си пост. Обикаля оцелелите си енориаши в схлупените им колиби и съставя списък на загиналите им роднини, за да не избледнее след време паметта за тях. Помага, утешава и вдъхва надежда на всички, носейки със себе си светият напрестолен кръст. Умира в края на годината, покосен от тиф, като предава кръста на своите близки заедно с неговата Библия. Дълги години двете реликви са съхранявани от внучка му в град Варна и след това са предадени в Исторически музей – Перущица, където са реставрирани и могат да бъдат видени от всички.

Напрестолно Четвертоевангелие – живото слово, дарено на Перущица

ХРАМЪТ КАТО ЦЕНТЪР НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ КОМИТЕТ

Революционният комитет, под ръководството на Петър Бонев, избира черквата за една от четирите главни позиции (IV) за отбрана на Перущица, която да защитава и контролира от стратегическата си височина цялото селище. Тук на 23 април е взето решението за обявяване на въстанието. Уповавайки се на каменната й ограда, в която са пробити бойници за стрелба, и на стабилната масивна сграда, комитетът решава Божият дом да бъде място за убежище и продоволствие. В двора са съхранени хранителните припаси и водата на въстанниците. Именно стратегическото местоположение на храма предопределя и съдбата му. Първото нападение на редовния турски аскер над Перущица на 30 април сутринта е насочено срещу горната черква „Свети Атанасий“. При първите оръдейни изстрели поддава арката на църквата. Следващите попадения отчасти я разрушават, заедно с оградния ѝ зид. В резултат на тежкия артилерийски огън, на който въстаниците нямат никаква възможност да противостоят, е предприето изтегляне към „Свети Архангел Михаил“ и къщите от двете страни на улицата между двете църкви. Така неприятелят овладява командната височина „Мовроги“ и от двора на „Свети Атанасий“ започва да обстрелва централната черква и цяла Перущица. В книгата си „Под Балкана.
Бележки за посещение в Пловдивска област през 1876 година“ англичанинът Робърт Джаспър Мор публикува гравюра, направена по фотография, в която на преден план се вижда оцелялата фасада на разрушената църква „Свети Архангел Михаил“, а на втори план на височината стърчат оцелелите външни стени, олтарът и притворът на „Свети Атанасий“. Гравюрата ни говори за добре замислена, построена и поддържана църква, разрушена от снарядите на турската артилерия и доразрушена от башибозушките орди. Участ, сполетяла всички православни храмове от въстаналите краища на отчеството. В архива на американския мисионер Джеймс Франклин Кларк четем, че на 3 август 1876 година „…всичките 320 къщи и двете църкви са разрушени … Когато аз бях, бяха вдигнати няколко сламени колиби за подслон“.

Иконата на Възкресение, която краси храма,дело на художника Мильо Балтов

ХРАМЪТ „СВЕТИ АТАНАСИЙ“ СЛЕД 1876 ГОДИНА

След погрома на Априлското въстание в края на 1876 година в двора на храма са построени 7 дъсчени шифосани бараки от благодетелката на българите лейди Емили Странгфорд, където са пренесени болните от тиф, като една от тях е определена за временна църква.
Още на следващата 1877 година, въпреки окаяното си положение, перущенци пристъпват към възстановяване на своята черква „Свети Атанасий“. Дарителството за храма върви успоредно със строителните работи, които продължават до 1880 година. При посещението си в Перущица майката на генерал Скобелев – Олга Скобелева, трогната от миналото и съдбата на перущенци, дарява семейната си реликва Напрестолно Четвероевангелие и 12 минеи, съдържащи службите на светците за всеки месец от годината.
През това време от завърналия се
за втори път иконописец Атанас Гюдженов са изписани иконите на иконостаса, като всички носят неговия подпис, имената на дарителите и датата на изографисване от 1878 до 1879 година.
Възобновената църква представлява
трикорабна базилика по плана на ранновизантийския християнски стил. На изток е традиционната шестограмна абсида. Снабдена е със засводени прозорци, по три на южната и северната стена.
Така след Освобождението храмът
„Свети Атанасий“ възкръсва от пепелищата на Априлското въстание и изправя отново снагата си на възвишението „Мовроги“. Поставя се началото на нова общност, на една нова надежда за хората от Перущица. Сега те имат църква, в която да се молят, да славят Бога и да останат българи, изповядващи православната вяра.
Първи свещеници към новообразуваните две енории са Костадин Пенов и Стоян Н. Божков. Отец Костадин служи до началото на 20-те години на ХХ век, като оставя спомени за историята на Перущица. Заместен е от свещеник Василий Липчев. Отец Стоян Божков служи до 1932 година, като съвместява и касиерската длъжност в основания на 19 февруари 1896 година Комитет „27 априлий“.
На учредения от първите свещеници след Освобождението комитет с пръв председател архимандрит Теофилакт (Георги хаджи Тилев), дължим запазването и съхранението на полуразрушената църква „Свети Архангел Михаил“, където на 27 април 1911 година в присъствието на хиляди хора от Перущица и гости от всички краища на страната тържествено са пренесени костите на загиналите за свободата перущенци. Тяхното служение приема първоначално свещеник Стефан поп Василев, който свещенодейства от 1932 година до 22 септември 1944 година, когато е арестуван от комунистите и отведен в местността „Симеонов мост“ в дефилето на река Въча, над град Кричим, където е разстрелян и после изгорен. През 1937 година започва да му помага младият свещеник Рангел Донев, който свещенодейства в храм „Свети Атанасий“ до 1980 година. Цели 43 години отец Рангел се труди на Божията нива за своето паство по време на войнстващия атеизъм, като през 70-те години остава единственият свещеник в град Перущица. По време на съвместното служение на тези двама достойни Христови съработници с дарителството на Атанас Кънев е изградена допълнителна пристройка към храма. Тя е във формата на параклис, отварящ се на изток. Стенописите са изпълнени от големия художник Мильо Балтов през 1934 година.
Композиционно са пресъздадени Раждането на Спасителя, смъртта Му и особено величествено и мащабно Възкресението.
Освен пристройката Балтов изписва и иконите: „Възкресение“, „Рождество Христово“ и „Възнесение Христово“.

Образи на Спасителя и Неговата ПречистаМайка, дело на зографа Мильо Балтов

ИКОНОСТАСЪТ НА ХРАМ „СВЕТИ АТАНАСИЙ“

След мъченическата смърт на отец Стефан тежкият кръст на свещенослужител в онова атеистично време е поет от свещеник Славчо Савов, който служи до 1965 година редом с отец Рангел Донев.
От 1965 до 1967 година втори свещеник е Серафим Митрев. По това време енориите се сливат в една. Отец Георги Мързев поема служението в храма от 1978 година до 1995 година. Мястото на енорийски свещеник от септември същата година заема отец Недялко Димитров, който чрез основаното от него енорийско издателство към църквата „Свети Атанасий“ и с помощта на възродения Комитет „27 Априлий“ редактира и издава второ преработено и допълнено издание на книгата на Иван Кепов „Въстанието в Перущица през 1876 година“ за „поука и назидание на младите перущенски поколения“. Той продължава служението си до месец май 2005 година, когато постът му е временно поет от отец Георги Славчев от църквата „Света Троица“ в град Пловдив. От месец юли 2005 година до днес с голяма любов към вярата и всеотдайност енорията и храма обгрижва отец Симеон Матев. По негов почин и със съдействието на църковното настоятелство през 2011 година са събрани средства за реставрация на всички икони в църквата „Свети Атанасий“, които след реставрацията красят храма и радват очите и сърцата на богомолците. Именно тогава се открива в пълнота уникалната икона на свети Николай Мирликийски Чудотворец, пострадала тежко в дните на въстанието. Образът на светеца е насечен с ятаган, очите са избодени, а одеждата му с изображенията на Бог Отец и свети Архангел Михаил са издрани от турците. След приключването консервационно-реставрационните работи голямата и красива икона с всичкия блясък е върната тържествено в храма на 6 декември 2011 година в деня на свети Николай Мирликийски Чудотворец и заема мястото сред останалите свети изображения при всеобщото възхищение на боголюбивите перущенци. На 22 октомври 2023 година по инициатива на протойерей Симеон Матев, с помощта на тогавашния кмет на община Перущица – Мария Вълканова, и с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския
митрополит Николай е открито неделно училище за деца от 7 до 16 години под ръководството на Анна Спасова, в което се обучават над 30 деца. През 2024 година църквата получава найголямата си светиня – копие на чудотворната икона на Бачковската света Богородица. Изработена е от същия майстор, който е направил като дар и копието за Бачковската обител. Иконата е поставена на достойно място в храма в закупен за целта проскинитарий и е достъпна за поклонение от верния Божи народ.

Заупокойна молитва пред тленните останки на героите от Перущенското въстание

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

Древните стенописи на Червената църква – поглед през вековете

На 11 август 2019 година Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай
отслужи вечерното богослужение с Молебен канон към Пресвета Богородица в перущинската Червена църква.
Неделната служба, част от вечерните по време на Богородичния пост, се отличаваше с изключителна тържественост и беше може би първото подобно богослужение под открито небе от поне шест века насам.

„НЕДЕЙСТВАЩА“ ИЛИ ДЕЙСТВАЩА Е ЧЕРВЕНАТА ЦЪРКВА

За избора място на събитието да станат руините на един древен храм могат да се посочат много причини. Част от тях митрополит Николай спомена в проповедта си след богослужението в онази паметна за всички присъствали неделя.

Червената църква днес

Един от доводите беше, че Молебният канон към Пресвета Богородица се отслужва в църква, която поне през последните два века е наричана „Света Богородица“.
Очевидно обстоятелството, че храмът е в руини вероятно още от XIV – XV век, не го прави автоматично „недействащ“, като какъвто се споменава в справочниците.
Факт е, че Червената църква от незапомнено време е място за многолюдни тържества около Великден за жителите от околността. До нея още преди Освобождението е водело факелното шествие на Мъртвия празник (9 май), пазещ паметта на загиналите в Априлското въстание местни християни, а през последните десетилетия храмът е предпочитано място за венчавки и кръщенета, дори за български семейства, които живеят в чужбина. Накратко, Червената църква е едновременно и формално недействаща, доколкото състоянието на руините ѝ не позволява нормален храмов живот, и действаща, понеже в нея се извършват основни християнски богослужения и тайнства. Червената църква е „действаща“ и на едно различно, нека го наречем „научно“ ниво, което постоянно опреснява паметта за древния храм при Перущица. Едва ли може да се намери сериозно изследване върху раннохристиянската архитектура или изкуство, което да не отдава заслужено внимание на Червена църква. Тя
е представяна едновременно като един от най-ранните образци в градежа и изписването на храма и като архитектурен и иконографски шедьовър. Накратко, макар доста своеобразно, Червената църква не е спирала да бъде място на интензивен християнски духовен и ритуален живот около 16 века. За разлика от малкото други храмове със сходна дълговечност (като ротондата „Свети Георги“ в София), тя е била може би умишлено изоставена да се руши, но никога не е служела за култово място на друга религия.
Запазените в църквата допреди стотина години многобройни стенописи от V и
XI век, за които ще стане дума след малко, свидетелстват повече в полза на предположението, че храмът е бил изоставен на волята на стихиите, отколкото че е бил разрушен при османското нашествие.
В българската народна практика, за да бъде „скрит“ от врага свещеният храм, се е прибягвало не само до небезизвестното „засипване с пръст на църквите“ (като „Свeти Димитър“ в Паталеница), а и до отклоняване на вниманието от светинята чрез умишленото ѝ избягване.

План на „Червената църква“ по Дора Панайотова

СТРОИТЕЛНИ ЕТАПИ

Интересът към Червената църква у нас и в чужбина е много широк, но и много едностранен. Причината е изследването ѝ изключително като пример на раннохристиянската архитектура и византийското изкуство. Очевидно от този зрителен ъгъл се губи автентичният исторически контекст, в който е действал храмът. Така въпроси от типа на: „Защо е било издигнатo на мястото му първото светилище?“ или: „Кога църквата престава да функционира?“ придобиват второстепенно значение.
Отговорите на тези въпроси се съобразяват изключително с големите периоди в развитието на храмовото строителство в Източната Римска империя (Византия) и с най-утвърдените научни интерпретации за характера и датировките на тези периоди. Подобен подход обяснява иначе доста озадачаващото датиране на строежа на първоначалното светилище в широкия период от IV до IX век. Разликата от пет века е особеност в изследванията на храма, която е подчертана още в средата на миналия век от Дора Панайотова в първата (и засега единствена) монография за Червената църква.
Авторката е доста резервирана
към датировките на Андрей Грабар, най-добрия познавач на византийските мартириуми (сгради, издигнати да приютят мощите на християнски мъченици или да напомнят за мястото на подвига им). Тя отнася изграждането на храма към края на V и началото на VI век, т.е. не приема както късното му изграждане (IX или VII век, според Грабар), така и функционирането му като мартириум. Фактът, че във въпросния „мартириум“ не са намерени саркофази или места за реликви, не пречи учените масово да възприемат мнението на Грабар, макар да са убедени в много по-ранното изграждане на „мартириума“ – в края на IV век. Някои изследователи (Стефан Бояджиев, Маргарита Ваклинова) са склонни да предположат, че предвид мащабите на сградата тук би трябвало да почиват няколко светци. Георги Атанасов с голям ентусиазъм се залавя дори да уточни кои са били тези светци – мъченици свети Теодот, света Асклепиода и свети Максим, и съответно датира първия строителен етап на Червената църква в началото на IV век. Той се обляга както на археологически данни, така и на убедителното заключение на Велизар Велков, че житието на свети Теодот, света Асклепиода и свети Максим е писано от местен тракийски жител, съвременник на мъченичеството им. При всички положения Църквата до днес е запазила не един, а два празника, посветени на интересуващите ни мъченици, пострадали около 307 година – 17 септември, когато се честват светите Максим, Теодот, и Асклепиодота, и 19 февруари, посветен на Максим, Теодот, Хесихий и Асклепиодота (по византийския Менологий на император Василий II).
Независимо от разминаванията в датите на най-ранния период в историята на храма, всички учени са единодушни, че той е бил обект на реконструкция през VI и XI век. Тези заключения се основават предимно върху изследване на запазените два живописни слоя в църквата.

Червената църва от птичи поглед – свидетелство за раното християнство

ГОЛЯМАТА СЛАВА НА ЧЕРВЕНАТА ЦЪРКВА – СТЕНОПИСИТЕ

В архитектурно отношение Червената църква има достатъчно паралели дори само на Балканите. Сходни по древност и план са например раннохристиянските тетраконхални храмове в Августа Траяна (Стара Загара), Залдапа (при Добррич), Лихнида (Охрид), Адрианопол (Одрин), Клисекьой (при Пирдоп), Атина (в Адриановата Стоа). Тези храмове, както и фактът, че соченият за найдревен подобен монумент е днешната църква „Сан Лоренцо“ в Милано (датирана около 370 година), категорично доказват, че тетраконхата, от която ще се развие бъдещата кръстокуполна църква, е местна европейска, ако не и балканска архитектурна традиция. Местна е и строителната техника, която според всички изследователи е наложила името Червената църква. Става дума за зидария с тухли, отделени от пластове хоросан, смесен със счукани тухли и керемиди, по-широки от тухлите. Тази практика може да се види не само в Червената църква или Еленската базилика при Пирдоп, но и в по-ранни строежи с различен характер (например в Кухата могила до Поморие). Огромният световен интерес към Червената църква са нейните стенописи. Те привличат много рано най-добрите специалисти по раннохристиянско изкуство (като Андрей Грабар), сред които има личности, които не само описват, датират и популяризират безценните изображения, а се погрижват и за съхраняването им. Сред тях на първо място трябва да се посочи американският професор (пътуващ като журналист) Томас Уитмор. По негова идея Олга Белокопитова прави акварели на оцелелите до 1921 година стенописи.
Отново на изследванията на Уитмор
се основава и фундаменталната студия на Анатол Фролов за Червената църква.
Така столетия след първото изографисване на храма днес знаем, че по стените и арките му са оживявали найдраматичните сцени от живота на свети Захарий и света Елисавета (в това число Раждането на свети Йоан Кръстител, Мъченическата смърт на Захарий, Бягството на Елисавета в планината, Поклонението и завръщането на влъхвите след Разговора им с Ирод, Избиването на Младенците, Сънят на Йосиф, Изпитанието с горчива вода, живописните разкази за Детството и Чудесата на Иисус Христос, Ангелските чинове и други, особено любими на първите християнски творци сюжети. Разбира се, трудът на първите изследователи на Червената църква не би дал същите плодове, ако след усилията в периода 1915 – 1921 година не бяха последвали нови укрепителни и спасителни работи.
В техния ход са реставрирани оцелелите стенописи, част от които са пренесени и изложени в Историческия музей на град Перущица.
От няколко години там се намират
и копията на акварелите, направени от Олга Белокопитова. Така музеят, заедно с Информационния център, изграден
по последния много мащабен проект за укрепване и реставрация на храма в началото на XXI век, става пазител на шедьоври с неоценимо значение за християнското изкуство и по-конкретно – за християнството в българските земи в първите векове на Христовата ера.
През XI век стенописите са били обновени, като голяма част от тях повтаряли сюжетната схема на предходните.
До края на Средновековието църквата очевидно се е радвала не само на почит, а и не периодично обновяване.

Запазен стенипис – свидетелство за ранното християнско изкуство по българските земи

ЗАЩО Е „ЧЕРВЕНА“ ЧЕРВЕНАТА ЦЪРКВА

Както стана дума, строителната техника на Червената църква далеч не е уникална, тя не е нито най-старата, нито найголямата подобна сграда. Обаче например нито Еленската базилика, която също е издигната в изолирана среда (обстоятелство със сигурност подчертаващо цвета ѝ, както е при перущенския храм), нито изградените с червени тухли „Старата митрополия“ в Несебър или „Света Софѝя“ в София, никога не са наричани „червена църква“. Ето защо не би било излишно да завършим краткото представяне на знаменитата Червена църква с опит да вникнем чрез името ѝ в нейната особена значимост сред десетките много значими храмове в Пловдивска област.

Акварел на Олга Белокопитова съсстенописи от църквата, изложен в Исторически музей, Перущица

Интерпретацията на храма като издигнат над мартириум би могъл да обясни неговото необичайно име – Червената църква. В ранното християнство червеният цвят се свързва неизменно и изключително с кръвта на Христос и на Неговите мъченици. Доколкото в Тракия гоненията и колективните мъченичества през IV век не са характерни, името на църквата, в която е превърнат мартирумът, може да е отдавало почит на подвига на светите Максим, Теодот, и Асклепиодота. Друга възможност е да приемем епитета „червен“ като „красен“, т.е. красив. Великолепието на храма (голям приблизително 33x26x14 м), с неговата мраморна вътрешна облицовка и мозаечен под, с едновременно ярките и галещо меки цветове на многобройните фрески, със сигурност е давало основания за определението „Красивата църква“. По сходна логика са получили името си у нас много местности и селища, или например скалният комплекс край Варна е бил наречен „Аладжа (пъстрият) манастир“.
„Червена/красна“ може да означава и „наш/истински“ (красиво е, защото е истина). Оттук името и ролята на храма могат да се тълкуват в контекста на бурните събития в Тракия в последното десетилетие на Константиновото управление (326 – 337 година) и веднага след смъртта на свети Константин, около Сердикийски събор (343 година) или в хода на Виталиановия бунт срещу императора монофизит Анастасий
(491 – 518 година). За да се прозре толкова далеч в миналото, са необходими още много упорити изследвания. Историята и бъдещето на християнството в България ги заслужават.

Реставриран и съхранен на място стенопис в Червената църква

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

Кръстът на храм „Свети Атанасий“
е украсен с ветропоказател, надупчен от куршуми. „При комунизма
местните партийци така са се забавлявали“, махва с ръка отец Наско Атанасов, енорийският свещеник на град Съединение.
Стрелбата не е първото светотатство срещу историческата църква, в която през 1885 година се е разиграла една от най-вълнуващите сцени на Съединението. На 5 септември протойерей Тодор Райков и свещеник Иван Генов заклеват Голямоконарската чета на Продан Тишков – Чардафон над Кръста и Евангелието, осветяват бойните знамена и поръсват четниците със светена вода. 326 опълченци тръгват към Пловдив, където заедно с военните части под командването на майор Данаил Николаев още през нощта превземат града и обявяват Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Четници от Голямоконарската чета полагат клетва, 5 септември 1885 година

ПОХИЩЕНИЕТО НА КАМБАНАТА

Няколко седмици преди съдбоносните събития румелийската власт се втурнала да преследва бунтовниците в Голямо Конаре. „При всичкото си старание да арестува и откара в Старосел гореспоменатите лица, полицията не можа да успее, защото всичкото мъжко население при издрънкване на църковната камбана (което беше условен знак за събиране) като един човек ставаше на крак, събираше се пред църквата и отиваше гдето се укаже нужно и по тоя начин осуетяваше намеренията на полицията: беззаконно да арестува някого“, разказва Петър Шилев, водачът на съединисткото движение.
Околийският съдия решил да спре
камбанния звън и конфискувал езичето на камбаната. „Разбира се, че тоя гениален план на Фратю Попов не можа да попречи на голямоконарската камбана да изпълнява патриотическата си служба, и след това светотатство, макар топузът ѝ да бе откраднат с подлост от властта чрез кмета, защото топузът ѝ беше заменен с дръжката на един палешник (чресло)“, допълва Шилев.
Малко по-късно под камбанния звън местните патриоти прогонват кмета и секретаря, арестуват полицейския префект и свикват всички мъже с оръжие в ръка да защитят Съединението.

Библия и кръст, пред които се заклеват четниците на Голямоконарската чета

ПАСТИРИТЕ ПОЛАГАТ ДУШИТЕ СИ ЗА ПАСТВОТО

Свещеник Иван Генов оглавява тайния революционен комитет за Съединението в селото и заедно с Петър Шилев, Чардафон Велики, Недялка Шилева,
Стоян Средев, Христо Македонски и
останалите дейци остава в паметта на потомството.
Към този момент двамата с протойерей Тодор Райков са натрупали завидна борческа биография. Още през 1870 година отец Иван влиза в основаната от Васил Левски тайна организация. Начело на местния комитет е учителят Еню Бекирски, в него влиза и учителката монахиня Елисавета. Едно от заседанията се е провело в храма, където дякон Игнатий и двамата свещеници пели
църковни песнопения, след което заклели въстаниците.
Двамата свещеници не стоят със
скръстени ръце и при подготовката на Априлското въстание. Отец Иван отново е член на тайния комитет и преоблечен като пъдар, отива на тайна мисия в Пловдив да купи пушки, барут и саби. Поради неразбирателство с ръководителя на бунта – Георги Бенковски, мъжете от Голямо Конаре не се присъединят към останалите чети през пролетта на 1876 година. Те излизат въоръжени по улиците и издигат барикади край селото. Голямо Конаре е пощадено, но членовете на революционния комитет са жестоко преследвани.
Свещениците са арестувани и захвърлени в пловдивския затвор „Таш капъ“.
Отец Иван е изтезаван, получава смъртна присъда, но при всеобщата амнистия заедно с отец Тодор са освободени.

Членове и сътрудници на Българския таен централен революционен комитет през 1885 година

КОНЕВЪДИТЕ НА СУЛТАНА

Неукротимият народен дух на Голямо Конаре вероятно извира от криволичещата му история, превърнала го в найголямото българско село край Пловдив.
Възниква в началото на XVI век като малко коневъдно стопанство за султанските конюшни. До средата на следващото столетие наброява 15 къщи, след това стремително се разраства.
По време на различните брожения и
кърджалийските размирици тук намирали убежище хора, прогонени от родните си места. Царските коневъди били под закрилата на султана и шайките не смеели да ги закачат. Първоначално дошли бежанци от селата Войсил, Чекъррларе и Аязларе. Около 1791 година свещеник Благой дошъл като водач на преселници от Костурско.
Отецът е запомнен като първият селски учител и поради липса на училище учил децата в собствената си къща.
През 1807 година в селото намерили убежище десет рода от опожарената от кърджалиите Копривщица. Довел ги отец Стоян, който също събрал ученици.
Изглежда дотогава храм в Голямо Конаре не е имало, отците служели на гробищата, по оброчища и в къщите на миряните.

Образ на Съединението – България, обединена във вяра и сила

УЛОВКИТЕ НА ФЕРМАНА

„През 1837 година жителите издигнали основите на църква и училище, но ги засипали, за да им дадат вид на остатъци от стара изгоряла църква, и поискали разрешение от цариградското правителство да възстановят тази стара черква“ – разказва в спомените си Найден Команов. По това време османските власти трудно склонявали за градеж на нови храмове, но поправка на старите църкви разрешавали с по-голяма охота. Официалният султански ферман постановява да се ремонтира старата църква „Свети Георги“ с дължина 27 аршина, височина 15,5 аршина и висока 8 аршина.
Повиканите от Брацигово майстори
обаче издигат изцяло нов храм, посветен на свети Атанасий. На 12 април 1839 година храмът бил осветен от Пловдивския митрополит Никифор. По същото време било построено и училището. В тях служил и преподавал отец Стоян от Копривщица. Две години по-късно е открит и метох на Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“. В него се подвизава и монахиня Елисавета, която срещаме и в революционния комитет на Левски.
„Свети Атанасий“ е построен със
средствата и труда на голямоконарци, също и със спомоществователството на копривщенския род на Чалъкови, Кесякови и Търневи. Тези фамилии стояли зад градежа на български църкви и училища, превърнали се в двигателя на националното Възраждане в средата на XIX век.
В спомените си Найден Команов
посочва, че Чалъковци са наели Захарий Зограф да изрисува „Свети Атанасий“ и сред красивите стенописи имало и техен ктиторски портрет.

Свети Атанас Александрийски – пазител на вярата. Иконата е датирана от 1857 година СНИМКА: СВЕЩЕНИК МИРОСЛАВ ГЕОРГИЕВ

ОТЕЦ АНГЕЛ ПОВЕЖДА КОНУШКАТА ЧЕТА

Свещеник е начело и на другата чета, взела решително участие в делото на Съединението в Пловдив на 6 септември 1885 година. Отец Ангел Чолаков е председател на Конушкия комитет и заедно с водача на Станимашкия комитет –
Никола Кръстев, повеждат четниците от Асеновградския край към града на тепетата. В дружината, наброяваща 2000 мъже, е имало още двама свещеници – Васил Найденов от село Червен и Васил Желязков от Горно Арбанаси. Отец Ангел бил в центъра на събитията – в неговото кафене в Садово се събирали съединистите революционери, той поддържа тесни връзки и изпълнява указанията на Тайния революционен комитет.

Остатък от първоначалната стенопис, оцелял през земетресение и забрава

ПРЕМЕЖДИЯ ПРЕЗ ХХ ВЕК

През 1928 година при голямото земетресение е разрушена камбанарията, а самият храм е силно повреден. При последвалия ремонт са заличени оригиналните стенописи и сега стените са изцяло бели. Изящната храмова икона на свети Атанасий е датирана от 1857 година. Останали са още няколко от този период, а първоначалните свети образи се съхраняват в иконохранилището на Пловдивската митрополия.
След земетресението е направен нов иконостас, а зографисването на иконите е поверено на професор Милю Балтов – възпитаник на Рисувалното училище в класа на Ярослав Вешин. Балтов, който изрисувал редица храмове в епархията – както нови, така и пострадали от адския трус, изпъква с яркия си академичен стил. Най-въздействащата икона в „Свети Атанасий“ е тази на Божията Майка.
Прицърковното училище, открито
заедно с храма, също претърпява различни премеждия. На няколко пъти с увеличаването на учениците сградата е събаряна и издигана наново, всеки път по-просторна. През 1985 година в нея е открит Музей на комунистическото движение, а след падането на комунизма – етнографска музейна сбирка. Сега, след мащабния ремонт на храма и прицърковната сграда, настоятелството планира да открие енорийски център.
Освен празника на свети Атанасий
най-важното духовно събитие за храма е благодарственият молебен за Съединението, който се отслужва на 5 септември всяка година от Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай или от неговия викарен епископ.

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

ВЕРОЯТНО МАЛЦИНА ЗНАЯТ, ЧЕ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО СВЕТИЯТ СИНОД ПОЕМА ИНИЦИАТИВАТА И ГРИЖАТА ЗА ОПАЗВАНЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО В СТРАНАТА. ТОВА Е ОБЯСНИМО, ТЪЙ КАТО В ПЕРИОДА НА ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО ИМЕННО ЦЪРКВАТА СЕ ЯВЯВА
СРЕДИЩЕ НА ДУХОВНОСТ И ПАЗИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ.

Непосредствено след Освобождението по решение на Светия Синод започва огромна проучвателска дейност из цялата страна за съхраняване на всичко, пощадено от времето и оцеляло през годините на османската власт. С ред синодални разпореждания от 90-те години на XIX век започва системно набиране на ръкописи и старопечатни книги, на старинни и ценни икони, утвари, исторически и архивни материали и други. Издадени са „Наставления за събиране на църковни и манастирски старини“. Създаден е археологически отдел при Светия Синод.
През 1901 година по инициатива именно на висшия ръководен орган на Българската православна църква е създадено Българското археологическо дружество в София, чиято основна цел е „да издирва, съхранява и изучава паметниците на миналото в границите на целокупна България и да буди интерес за тях у народа“. За кратко време така наречената „Присинодална сбирка“ се сдобива с множество експонати и през 1921 година сбирката е превърната в музей – Национален църковен историко-археологически музей.

ДВЕ ДУМИ ЗА МУЗЕЯ

Регионален археологически музей – Пловдив е първият музей в Южна България, учреден като Отдел за ценности към създадената Областна библиотека. Музей, в чиито сбирки още преди началото на ХХ век постъпват находки и старини от територията на цяла България. Колекциите му съхраняват близо сто хиляди културни ценности, материални свидетелства за древните култури и общества в региона на Пловдив и Пловдивска област от VІ-то хилядолетие преди раждането на Господ Иисус Христос, до Възрожденската епоха. Но заедно с артефактите от Античността и Средновековието музеят пази колекция от църковни съсъди и треби, разкриващи интересни факти от живота на възрожденското общество.
Акцент в настоящия текст са няколко предмета от колекция
„Възраждане ХVІІ – ХІХ век”, съхранявани във фонда на музея, които пазят и „разказват” своите истории за силата на вярата и за човешкия стремеж към търсене на смисъл и божествено присъствие през вековете както в материалната, така и в духовната култура на времето.

Доцент доктор Костадин Кисьов и Пловдивския митрополит Николай разглеждат християнските светини, изложени в музея

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ВЪЗРОЖДЕНСКИЯ ЧОВЕК

И ако животът на средновековния човек се измерва с литургичния календар, то възрожденският човек е все повече отворен към света и устремен към него. Животът се осмисля през призмата на новото време и обновлението. Космополитният Пловдив се издига като едно от най-значимите културни средища в българските земи. През този период новите идеи и явления постепенно навлизат дори в религиозния храм. През ХIХ век, вследствие редица фактори, допринесли за духовно обединяване на българите, започва необичайно разгръщане на църковно строителство.
Почти няма селище, в което българското население да не издигне нова църква „над земята“. Дарителството за църквата става форма на изразяване на лична благодарност и молба за духовна закрила. Вниманието се насочва към църковното изкуство, белязано от творчеството на монаси от манастирите в района и прочути майстори златари – икони, храмове, иконостаси, култови предмети, съпътстващи богослужението.

ЗА ЦЪРКВАТА И ТАЙНСТВАТА

В Православната църква има седем Тайнства и всяко от тях носи особен смисъл, символизиращ път към духовно единение с Бога. Всяко е свещенодействие. Чрез тях православната църква превежда вярващия през пътя на духовното израстване и съпричастие с Бога. Всяко от тях бележи важен духовен етап от живота на християнина.

ЗА ОБКОВА НА СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ

Регионален археологически музей – Пловдив притежава ръчно кован сребърен обков на Евангелие (Инв. № 1078, с размери 34,5 см/ 24,5 см), постъпило в археологическия отдел при библиотеката през 1922 година.
Известно е, че напрестолното Евангелие (от гръцки ευαγγέλιον, „блага вест“, благовестие) е тежък представителен Кодекс и на него е отредена основна функция в светата Литургия (Евхаристията), като нейно идейно ядро. Полага се в центъра на светата Трапеза и символично изобразява невидимо седящия на престола Господ Иисус Христос.
Изобразяването на сцените Разпятие Христово и Възкресение Христово (слизане в Ада) върху двете му корици илюстрира основните постулати на християнската вяра.
Евангелието е Книга на книгите в православния свят и е най-богато украсяваната ръкописна книга. Почитането му като мистичен образ на Христос се изразява с обвиване на кориците му със специален сребърен или позлатен обков, често украсяван с филигран, емайл и скъпоценни камъни. Изработването на този специален обков се поверява на опитни и изтъкнати майстори златари, които създават луксозните подвързии съобразно определени иконографски канони по отношение на религиозните сюжети, посочени в ерминиите. И заедно с това те имат и своята творческа свобода по отношение декоративното оформление на кориците. Затова през различните епохи и в отделните средища обковите на Евангелията носят свои характерни белези и особености, което позволява сравнително точно диференциране по време и стил.
Изработен с изключителна вещина и майсторство, сребърният обков е монтиран върху лилаво кадифе. Централните сцени в композицията са Разпятие Христово, света Богородица и свети Йоан на лицевата страна и Възкресение Христово (Слизане на Христос в Ада и извеждане душите на праведниците) на гърба, както е по канон.
В ъгълниците, изковани в нисък релеф и дообработени с калем, са изображения на библейските пророци Давид, Йеремия, Исаия и свети пророк Илия, а на гърба, гравирани с голяма прецизност и вещинá ведно със символите им – четиримата евангелисти Матей, Йоан, Марк и Лука с надписи около изображенията на гръцки език.
Тази тенденция на обличане на дървените корици в кадифе
и приковаването на сребърния обков с изображения на „Разпятие” и „Възкресение”, монтирането на ъгълници с изображенията и/или символите на евангелистите получава разпространение през ХVІІ – ХVІІІ век. Елементите се изливат и се дообработват допълнително чрез изрязване, изковаване, гравиране с калем и пунциране. Тенденцията се доразвива и през следващия ХІХ век. Кориците са съединени с верижки и пластини с растителен орнамент, изкован в релеф. Изработката разкрива добро познаване на рисуването с калем и изковаването върху метал. Фонът е подложен на фино изчукване и пунциране. Монтирана е закопчалка във формата на ръка, която придържа кориците и предпазва книжното тяло от деформиране. Тя осъществява своеобразно „заключване“ на книгата, особено когато това е Евангелие, смятано за Дом на Божието Слово.
Обковът постъпва в музея през 1922 година, работен специално за обновения храм „Свети Димитър“ в Пловдив, някъде около средата на ХIХ век. По данни на Борис Дякович майсторът, изработил обкова, е пловдивският златар хаджи Димитр Чукулдава, грък по произход, работил в Шам и Халем, Мала Азия. За изработването на такива скъпи обкови са издирвани и подбирани майстори със специфични умения. Стою Шишков пише, че „през това време в Пловдив тоя Еснаф златарски цъфтеше и от съществуващите 20 златарски дюкяна – 12 са на арменци, 4 на гръкомани и 4 на българи“. Един от тях е този на хаджи Димитр Чукулдава, починал през 1867 година.

Сребърен обков на Евангелие, храм „Свети Димитър“, Пловдив, средата на XIX век

ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ ДИМИТЪР“, ГРАД ПЛОВДИВ

Историята разказва, че на това място в началото на XIX век съществува полуразрушена късносредновековна черква, посветена на свети Димитър Солунски. В този храм се черкували и гърци, и българи. „Вехтото здание по пример на тая черква не било някое великолепно…“. Независимо от преобладаващото българско население в енорията му, той е известен като гръцки храм. В него се служи само на гръцки език до началото на XX век. Това обяснява даряването на средства за възстановяването му от гърци и българи, както и специалния подбор на майстори.
Средствата за строежа на храм „Свети Димитър“ в Пловдив
са дарени от заможните пловдивчани Иван Политоглу, Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови, Стоян Куртович Чалъков, Искро Кесяков, Тодор Вълкович, от пловдивските занаятчийски еснафи, от пловдивчани, занимаващи се с търговия в чужбина. Един от големите благодетели е А. Камизопулос, който вероятно наема за изработването на скъпия обков на Евангелието пловдивския златар хаджи Димитр Чукулдава.
Вероятно след отнемането на църквата от Цариградската патриаршия през 1922 година ценните църковни треби са предадени в музея.
Най-древните църковни съдове, необходими за извършване
на тайнството света Евхаристия, са чашата и дискосът. Изработват се от сребро с позлата и се украсяват със символни изображения.

Сребърен обков на Евангелие, храм „Свети Димитър“, Пловдив, средата на XIX век

ЗА ПОТИРА И НЕГОВАТА СИМВОЛИКА

Потирът е символ на чашата от Тайната вечеря, в която Господ Иисус Христос поднесъл на учениците си своята Божествена кръв. Текстът, който се изписва на светата Чаша е: „Пjйте t неS вси2, сіE є4сть кр0вь МоS“ („Пийте от нея всички, това е Моята кръв“).
Настоящият потир (Инв. № 3129, вис. 16 см) постъпва в музея през 1949 година, като дарение от църквата в село Паничери, изработен от ръцете на монах. Техническите похвати в изпълнението му го отличават съществено от стила и техниката на познатите от нас подобни произведения на майсторите златари, предназначени за църквата.
Между старините в църквата „Свети Николай“ в Паничери
по думите на Д. Цончев, заслужава внимание потир, изкован от дякон хилендарец през 1771 година и пренесен да служи на храма в село Паничери. Върху него са положени два надписа, калиграфски твърде различни. След дълги години дошло ред повреденото и прокъсано сребро на чашата да бъде изковано наново, за да служи на възстановения храм. Направил го служещият свещеник поп Матея, като оставил надпис за поколенията. Годината, изписана върху него, подсказва, че в селото е имало по-ранен храм и вероятно потирът е подарен при построяването му.

Потир от църквата „Свети Николай“, село Паничери (1771 година)

ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ“, СЕЛО ПАНИЧЕРИ

Църквата „Свети Николай“ в село Паничери се намира близо до левия бряг на река Пикла, където е най-старата част на селото. Тук в двете местности Ласкаря и Тарево дере се редят от юг на север четири могили. По сведение на Димитър Цончев според каменните надписи върху пода на средния кораб и тоя – върху външната страна на апсидата, нейното строителство завършва през 1845 година, вероятно възобновена върху по-стар градеж.

Потир от църквата „Свети Николай“, село Паничери (1771 година)

ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ“, СЕЛО ПАНИЧЕРИ

Църквата „Свети Николай“ в село Паничери се намира близо до левия бряг на река Пикла, където е най-старата част на селото. Тук в двете местности Ласкаря и Тарево дере се редят от юг на север четири могили. По сведение на Димитър Цончев според каменните надписи върху пода на средния кораб и тоя – върху външната страна на апсидата, нейното строителство завършва през 1845 година, вероятно възобновена върху по-стар градеж.

ЗА ДИСКОСА И НЕГОВАТА СИМВОЛИКА

Светият дискос символизира яслите, в които е положен Младенеца, както и гроба след кръстната смърт на Господ Иисус Христос. Това двойнствено значение идва от същността на литургията, в която се споменава земният живот на Спасителя от Рождеството до смъртта Му.
Върху него се освещава светият Агнец (тялото Христово) по време на тайнството Евхаристия (светата Литургия).
Текстът на него гласи: „Пріими1те, kди1те, сіE є4сть тэ~ло МоE“ („Вземете, яжте: това е Моето тяло“).
Друга форма на дискоса е употребявана за поднасяне на нафора (от просфора) за вярващите след света Литургия или за събиране на помощи за църквата. През 1925 година от Станимашката църква „Свети Николай“ в музея постъпват четири предмета, изработени в средата на XIX век от пловдивски майстор златар – два дискоса (Инв.
№№ 1182, 1183, диам. 30 см) и две венчални корони (Инв. №№ 1180, 1181, диам. 19,5 см).

ЗА ВЕНЧАЛНИТЕ ВЕНЦИ И ТЯХНАТА СИМВОЛИКА

Те са необходима принадлежност за извършване на тайнството брак, което се състои от обручение и венчание. В обручението се благославя взаимно съгласие и обещание на младоженците да встъпят в брачен съюз, а при венчанието се благославя самият им съюз и се изпросва над тях благодатта на Светия Дух. Възлагането на венците с кръстообразно движение и благославяне в името на Светата Троица съставлява същността на тайнството, поради което и самото свещенодействие се нарича венчание. Изключително прецизна изработка във форма на венци (диадема), лети и ковани, с богат флорален мотив в нисък релеф и вградени разноцветни камъни. В централната част е монтиран медальон с изображение на света Троица и съответно – на света Анна и света Богородица, завършващи във височина с кръст.

Венчални корони от храм „Свети Николай“, Асеновград, средата на XIX век

ЗА ИСТОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ“, АСЕНОВГРАД

Първи сведения за храма ни дава Хрисант Нотарас в своя пътепис от 1720 година. В писмените извори храмът се споменава като енорийски още тогава, но в този си вид той е от началото на XIX век, когато се налага преизграждането му след кърджалийските погроми. Твърди се, че е строен върху основите на раннохристиянски храм, или капище, поради откритите в двора кръстове от X – XII век. Според архитект Стоилов храмът е построен върху стар параклис от XVIII век.

Дискоси от храм „Св. Николай“, Асеновград, средата на XIX век

В сегашния си вид съществува от 1821 година, когато е завършен и осветен от митрополит Паисий Еласовец. В този храм се черкуват и българи, и гърци, въпреки че богослуженията са извършвани на гръцки език. Вероятно тогава са специално поръчани за храма двете венчални корони и двата сребърни дискоса с ажурен фриз и растителен орнамент по периферията. В центъра е изкован красив медальон умбо в нисък релеф с изображение на свети Николай и надпис. В късната християнска традиция върху дъното на дискоса в медальон са ковани отделни сцени и свети образи, посветени най-често на патрона на храма, както в случая.
Историята на църквата бележи два периода – тъй наречения
гръцки период (1821 – 1906 година) и след 1906 година, когато храмът е отново под управлението на Българската църква. След обновлението на храма (1906 година), прибраните от употреба свещени богослужебни съсъди са съхранени и в следващите години, като са предадени на музея.
Регионален археологически музей – Пловдив безспорно е място на паметта. Съвременният музей се разглежда като контактна зона и място на визуална комуникация. За експозициите му е важна репрезентативността и символната стойност на изложените ценности, „разказът“, който те представят в музейното пространство.
Днес тези утвари са част от културните ценности в музея.
И това е историята, която те „разказват“. Една история, която ни дава възможност да се докоснем до „живата памет“ на посетителя и да го превърнем в участник в собственото му музейно преживяване.

Потир от църквата „Свети Николай“, село Паничери (1771 година)

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

Мулдавски манастир „Света Петка“

Монасите в Православната църква – това са духовните стражи, крепителите и молитвениците на вярата, които непрестанно измолват Божията милост както за самите себе си, така и за всички човеци.

В първите векове след Рождество Христово християнството е било преследвано и забранено в пределите на Римската империя. Множество императори, управители и мъчители са „велики гонители“ на Христовите последователи, но с обявяването на Миланския едикт през 313 г. от император свети Константин Велики гоненията са прекратени. С този акт изповеданието в името на Господ Иисус Христос получава равноправие с останалите религии до окончателното постановяване християнската вяра да бъде държавна религия в пределите на Римската империя чрез Солунския едикт през 380 г.

Така, с началото на четвъртото столетие, започват в различни краища на империята да се подвизават подвижници на вярата – т.нар. анахорети, избрали усамотения начин на живот далеч от „света“ чрез аскеза, в молитвено уединение. Те следвали примера на най-великия човек, роден от жена – Предтечата Господен свети Йоан Кръстител. Постепенно при тези „отшелници” прииждат множество техни последователи, като така се основават и първите монашески общности, известни с името манастири или киновии, т.е. общежитийни (със съвместен начин на живот).

Такива първоначални примери са отците „пустинници“, подвизавали се в Древен Египет, като свети Антоний Велики (основоположника на монашеския живот), свети Евтимий Велики, свети Теодосий Киновиарх, преподобни Герасим Йордански, свети Пахомий Велики и много други. Техният образец е основополагащ за развитието на монашеските общности, като такива центрове се създават и в много населени места и достигат до самата столица на Източната Римска империя – Константинопол.

Монашеско пострижение в манастира „Свети великомъченик Пантелеймон“, Пампорово

От родната история е известно, че религиозната християнска култура е навлязла устремено по българските земи много преди покръстването на нашия народ през 865 г., когато на много места вече са били устроени християнски общини още от времето на светите апостоли и техните приемници. Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде на почит навсякъде, ще се издигат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог – това са пророческите думи на първия български мъченик – свети княз Боян Енравота (833 г.), които той изрича пред мъчителите си.

В следващите редове ще бъдат изложени сведения за част от различните свети обители, съществували от миналото и днес в Пловдивската епархия. Тук ще се засегнат и част от най-важните моменти от тяхната история.

Но какво е манастир и кои са неговите населници? Каква е задачата и предназначението им в нашето общество?

Монашеско пострижение в Калоферския девически манастир

Какво представлява манастирът?

Думата манастир (μοναστήριον) е гръцка и идва от думата μόνος („сам“), т.е. манастирът е усамотено място, на което човек или няколко души се събират, за да живеят и да се отдадат на пост, молитва и отшелнически живот. От същата дума произлиза и монах (от гр. μοναχός) – човек, който практикува религиозен аскетизъм чрез монашески живот, киновиен (общежитиен) в манастири или уединено в т.нар. скитове (от гр. Σκήτη, Σκῆτης) или в монашески килии (от гр. Κελλίον). В Светите земи и на Света гора е прието големите многолюдни манастири да се наричат лаври.

Днес в България за монашеските обители се използва думата манастир, а по-старата архаична дума е монастир, която е и по-правилна (така се изписва и в много други езици).

Мигове след извършване на монашеското пострижение

Пътят на монашестващите

Населници на светите обители са монасите и монахините. Техният живот е свидетелство на Христовите слова: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота (Йоан 8:12). Тези следовници на Евангелската истина са чули думите на Спасителя: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Марк 8:34), и така добро волно отдават живота си в служение на Църквата, за да достигнат венеца на правдата и живот вечен в Царството Небесно. И всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен (Мат. 19:29).

Приемащият монашески постриг (малка схима) дава обети за целомъдрие (девство), нестяжание (доброволна нищета) и послушание. Монашеският начин на живот е подвиг, който псалмопевецът оприличава така: Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен. Блажени, които пазят откровенията на Бога и от все сърце Го търсят (Пс. 118:1 – 2). За този начин на живот говори и свети Йоан Златоуст с думите: Не очаквай друг учител. Ти имаш словото Божие – никой не ще те научи така, както то!. Следователно пътеводител на монаха, а и на самия християнин следва да бъде Свещеното Писание (Словото Божие), което е пътят и истината и животът (срв. Йоан 14:6).

Монасите, които напредват в равноангелния живот чрез усилен духовен и физически труд, приемат т. нар. велика (голяма) схима. Това е повторно пострижение, с което монахът или монахинята дава обет за исихазъм (безмълвие) и уединен начин на живот в постоянна молитва и висши монашески подвизи.

Свети Йоан Рилски Чудотворец

От любов всички монашестващи всекидневно отправят молитви за целия свят както в частното, така и в общественото богослужебно правило.

Устройството и управлението на всеки манастир се осъществяват от братство или сестринство, манастирски събор (избрани населници на светата обител, които участват в управлението на манастирските дела) и игумен или игуменка. Всеки манастир се ръководи от игумен или игуменка, които управляват монашеската общност чрез устав. Всички облекли се в „ризата на спасението“ в Българската православна църква помнят думите на Отеца и покровител на българския народ (основата и пример на равноангелния (монашеския) живот у нас), който е казал: И преди всичко ви завещавам да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво злословие, както приехме от светите отци, без да я примесвате с чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но по царския път ходете. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света, и заради що презряхте света и което е в света (из „Завет на преподобни Йоан Рилски“).

Снимка на монах със стадо пред Араповския манастир „Света великомъченица Неделя“ край Асеновград, ок. 1915 г. Снимка: Крум Савов ДА – Смолян, фонд 480К, оп. 1, а.е. 97, л.

Значимост на православните манастири в България

Ст. Станимиров в „Старовремските манастири и значението им за развитието на писмеността ни“ пише: Манастирите се появили в България, едновременно с покръстването на българите. Тъй, Борис построил манастир „Св. Пантелеймон” недалеч от Преслав и го направил не само място за благочестиви монашески подвизи, а и културен център, от който лъчите на просвещението се пръскали едва ли не по цялата българска държава. От това именно време манастирите в България са и културни центрове, които много допринесли за просветата на народа и за запазване вярата и народността му. Манастири в България били въздигани и в царуването на Симеон, във времето на когото, както се предполага, е бил построен и Зографският манастир на Св. Гора. Този манастир по-после, редом с манастира на св. Йоан Рилски, станал център на българското монашество и църковната книжнина. Когато на престола се възкачил Петър […] в църковно отношение проявил усилена и обширна дейност. В това време в България били построени твърде много манастири, между които на първо място требва да отбележим толкова много заслужилия на българския народ изобщо и частно за българското просвещение Рилски манастир.

Образоваността на монашестващите съгласно манастирските устави е била задължителен фактор за всеки, който желае да поеме по пътя на равноангелния живот. Всеки „калугер“ е трябвало да знае наизуст Псалтира и да е добре запознат с реда на богослужението. Този ключов елемент – на образоваността – сам по себе си показва, че в манастирите е имало учени обитатели, които са създавали библиотеки.

Манастир „Свети Йоан Предтеча“

За съдържанието на библиотеките в нашите манастири може да се каже, че не е имало само старобългарски (славянски) ръкописи, но и гръцки (византийски). Тяхното четене и изучаване, а така също и преписване, се е смятало за задължителен подвиг на всеки монах. По-заможните монашески центрове основават и калиграфски школи, в които са създадени ненадминати и до днес ръкописни произведения. Ярък пример за това са Зографският, Рилският, Кукленския манастир и други.

Заради духовността, книжовността и просветата, която манастирите разпространяват в България, са били и остават ония духовни кандила, осветявали житейския път на нашия народ. Те са скалите, на които се е запазвал и укрепвал живият български дух.

Старинните манастири в Пловдивска епархия

В първия брой на настоящото списание се спомена за териториалния състав на Пловдивската епархия през вековете и бе отбелязано, че тя не винаги е била в тези свои духовни граници. Следователно на първо място подобава да се спомене за най-стария действащ манастир в Европа – Златоливадският манастир „Свети Атанасий Александрийски“. В издадената книжка от манастира акад. д-р Росен Милев пише, че е основан през 344 г. от Александрийския първойерарх Атанасий, който е участвал в Сердикийския събор. Към манастира в околните скали се намира и постница, в която се предполага, че е живял александрийският светец. През 2003 г. Александрийският патриарх Петър VII посещава тази света обител, като ѝ дарява икона на свети Атанасий Велики. Днес манастирът в Златна ливада е в каноничната територия на Старозагорската епархия.

В пределите на най-голямата епархия в Българската православна църква съществуват от Средновековието десетки манастирски обители. Значителен брой монашески центрове са пръснати из цяла Южна България от Стара планина, през Тракия и до самите Родопи.

От летописа на йерей Методи Драгинов е известно, че само в Родопите са унищожени тридесет и три манастира, като много от тях в по-късно време не са възстановени, докато други са издигнати отново. В своето изследване за манастирите в Пловдивска епархия Звезделин Цонев пише: В подножието на Родопите, на изток от река Марица, при село Костенец и Сестримо, се намират седем запустели манастири. Край Костенец са останките на манастира, за който говори поп Методий Драганов от с. Корова (днешното с. Драгиново), в една своя приписка в требника си в 1657 г.: в тази приписка пише: „Хасанъ Ходжа за кашмер натера потурнаците, та расипаха сите църкви от Костенец до Станимака, 33 манастири и 218 църкви.

Омофорът и свитъкът от гроба на свети Евтимий Търновски

Ярък пример, който от VI век все още стои гордо в планинските възвишения над град Белово, е базиликата „Възнесение Господне“. От изследванията на проф. Мутафчиев разбираме, че това е раннохристиянски епископски център с обособен по-късно през Средновекови ето манастирски комплекс около него, известен с името Голямобеловски манастир. Той просъществува до XVII век, когато е унищожен от поробителите. За него З. Цонев споменава, че е бил царски манастир, който съгласно преданието е построен през 1040 г. от княз Георги, брат на цар Петър II Делян.

Най-големият съвременен манастир на територията на Пловдивската епархия е Бачковският, който през вековете е бил под наблюдението на Пловдивските (Филипополските) митрополити като ставропигиален и царски манастир. Той датира от XI век, като сведения за него черпим от Типика на неговия основател и пръв ктитор – Доместика на Запада Григорий Бакурянин. Българска следа от Второто българско царство е стенописът на цар Иван Александър в костницата, намираща се на 500 м източно от манастира. В тази света обител завършва и животът на последния български патриарх от Второто българско царство и архиепископ на Великия Търновград – свети Евтимий. През 1905 г. по инициатива на тогавашния игумен на Бачковския манастир – йеромонах Паисий (Пастирев) – се извършват разкопки, при които е открит епископски гроб. Намерените инсигнии в гроба са омофор, архиерейска мантия, сандали и два епитрахила. При последващите разкрития в съседния гроб с кости е открит и свитък, който е разчетен от проф. Златарски: „СВ[етие] МОЩИ ЕВТИМИУ ПРЕОС[в]Е[щ] ЕННОМУ АРХ[иепископу] В[еликаго]ГР[ада] ТРЪН [ова] и БЛЪГАРО[мъ] ПАТРИАР[ху]“. От наредените букви в акростих се разчита думата „сирота“, а годината е „1404 4 АП[рил]“.

По решение на Светия Синод на БПЦ – БП, протокол № 4 от 07.06.2023 г. пълен състав, в именития манастир на 22 октомври се състоя прославление на светите мощи на светия патриарх Евтимий, а най-голям дарител на саркофага, в който са положени нетленните му останки, е покойният Български патриарх Неофит (лично дарени от него са и посохът, кръстът и панагията, положени при светеца).
Днес в Бачковския манастир последните новопостригани монаси, възпитаници на Пловдивската духовна семинария, са йеромонах Евтимий (Жгумов), приел името на светия Търновски патриарх, и йеромонах Паисий (Латинов), приел името на свети Паисий Велики и на покойния игумен архимандрит Паисий (Пастирев). Двамата са възведени в мал ката схима и ръкоположени в свещен сан от Величкия епископ Сионий.

Сведения от „Типика на Бачковския манастир“ срещаме и за съществуващ манастир над Асеновград, който е носил името на свети Николай Чудотворец, но по-късно е бил разрушен.

Църковно прославление на светите мощи на свети Евтимий, патриарх Български и архиепископ Търновски, 22 октомври 2022 г

Други обители, които днес не са възстановени, но историята помни, се намират в околностите на с. Лилково, Пловдивско. Там днес са развалините на някога съществувалите манастири „Свети Спас“, „Свети Илия“ и „Свети Георги“; в близост до с. Шейтаново (днешното с. Косово) са били манастирите „Свети Атанасий“, „Свети Йоан Предтеча“ и „Свети Илия“; в района на Бяла Черква – „Свети Врачове“, „Свети апостоли Петър и Павел“; около Нареченски бани –„Света Троица“, „Свети Георги“, „Свети Николай“, „Свети Дух“ и др. – пише Георги Чавръков в историята на българските манастири.

Близо до гр. Пловдив се намират руините на манастира „Свети Теодори“ край Перущица, който след опожаряването от поробителя не е възстановен. Такава е съдбата и на манастира „Свети Безсребреници“ около Кричим, а посветеният на Света Богородица (също опожарен и дълго време изоставен) е възстановен, когато Пловдивският митрополит Арсений изпраща йеромонах Антим, за да въздигне духовния живот. Днес манастирът е действащ и се посещава от множество поклонници. Според изследванията на Венцислав Каравълчев този манастир е имал метоси в град Кричим и село Козарско. Същият автор описва и базиликата в местността „Гергевец“, където се предполага, че са били Драговитийската епископия и древното селище Драговец. Потвърждение на тази теза е титулът на Пловдивския митрополит в миналото – екзарх на Тракия и Драговития и съответно екзарх на Европа и Драговития, спомената от арменските пътешественици през ХVІІ век. Сведения за трети кричимски манастир – „Свети архангел Михаил“ – получаваме от Павел Делирадев, но съдбата на обителта остава неизвестна.

Важен книжовен център за Пловдивската епархия е Кукленският манастир, от който днес имаме запазени ценни ръкописи. Южно от престолния за епархията Пловдив се намира Белащинският манастир „Свети великомъченик Георги“, който през 2020 г. чества 1000 г. от основаването си. Друга значима обител на „Свети свети Кирик и Юлита“, който в своята история е бил както убежище за руски бежанци, така и използван за частни цели (във времето на атеизма). От 2014 г. светата обител е отново владение на Църквата, като в нея над 500 деца, изучаващи вероучение, ежегодно я посещават за провеждане на ученически детски лагери. На мястото на сегашния манастир в по-старо време е имало два манастира, които са разрушени. Преди десетилетия храмът „Света Богородица“ в кв. „Горни Воден“, където се пази чудотворната икона на Божията Майка „Златна ябълка“, е бил метох на манастира „Свети свети Кирик и Юлита“.

Югоизточно от Асеновград се намира и Мулдавският манастир „Света Петка“ (XIV век), който в многовековната си история претърпява множество разорения. По време на Възраждането е важен център на убежище и книжовност. В него често е отсядал Васил Левски (йеродякон Игнатий). Съществуват сведения за манастир, посветен на „Свети Йоан Богослов“, в местността „Линовете“, който е бил към Мулдавския манастир. Източно от Асеновград се намира и най-големият манастир в равнината – Араповският манастир „Света великомъченица Неделя“. Той играе важна роля за местната революционна дейност на околията в борбите за Освобождението на България.

Араповски манастир „Света великомъченица Неделя“

За част от споменатите монашески общности през 1784 г. в кондиката на пловдивския абаджийски еснаф четем, че майсторите решават да посещават манастирите около Пловдив в определен ред. Най-напред гилдията на майсторите посещава Кукленския (1784 г.), а през следващата година (1785 г.) – Бачковския, на третата година – „Свети Кирик“, на четвъртата година – „Света Петка“ (Мулдавска) и на петата година – манастира „Свети Георги“ (Белащица). Същият еснаф прави и дарение на светите обители в различни години, както следва: „През 1792 г., на 17 април на Мулдавския от касата – 50 гр.; за манастира „Свети Теодори“ (Перущица) – 50 гр.; (1803 г.) За Калоферския асл – 10; (1808 г., 3 май) за Баткунския, дето го строят асл. – 25; на Калоферския (женски) асл. – 2; (1810 г., 12 юли) на х. Антим в манастир „Свети Кирик“ асл. 40; (18 май); за Сопотския асл. 25; Кирия за манастирите 15“.

Разрушен от нашествието на турците през XIV век е манастирът „Света Богородица“, с. Красново, Пловдивска околия, т.нар. Кръстецки манастир, намиращ се в местността „Манастира“. Предполага се, че мощите на всебългарския светец и покровител преподобни Йоан Рилски са престояли в него.

Друга невъзстановена света обител е Брестовичкият манастир „Свети Николай“. Предполага се, че произходът на постъпилите ръкописи в библиотеката на Пловдивска митрополия, предадени от църквата в село Брестовица, са от него. Те са: Месецослов с избрани тропари и кондаци и с типикарски указания от края на XV век, Четвероевангелие от втората четвърт на XVII век и Миней за месец август от втората половина на XVII век.

Владимир Балчев в публикацията си „Родопската Света Гора“ и Перущинския манастир „Св. св. Теодор Стратилат и Теодор Тирон“ отбелязва за манастир „Свети Георги“ до с. Устина. Авторът описва, че според турски документи от 1515 – 1524 г. в района на Храбрино, Перущица, Брестовица, Пещера, Голямо Белово е имало манастири „Свети Йоан“, „Свети Апостол“, „Свети Костадин“ и други, които днес трудно могат да се локализират.

В Пловдив е имало манастир, който се е намирал на мястото на сегашния пловдивски катедрален храм „Успение Богородично“. Той е съществувал до края на Второто българско царство.

В „Не забравяй, Пловдив“ В. Балчев разказва, че към XIX век в Пловдив са се помещавали девет метоха на различни манастири: 1. Божигробски метох (намиращ се близо до храм „Свети свети Константин и Елена“); 2. Синайски метох (над магазиите за брашно при Ункапан); 3. Бачковски метох (на част от ул. „Железарска“); 4. Перущински и 5. Кричимски метох (на манастира „Свети Врач“) в кв. „Мараша“; 6. Светогорски метох на манастир „Свети Павел“ (до Етнографския музей); 7. Светогорски метох на Ватопед, 8. Лавриотски метох (край параклиса „Свети Николай“ в Стария град (на Великата Лавра); 9. Рилски метох на Таксим тепе, под канарите, на които е Дановата къща. В Рилския метох се взимат едни от най-съдбоносните решения за българския народ и създаването на Българската екзархия. Днес, за съжаление, няма и следа от тях. Рилският метох е изгорял при стихиен пожар в края на XIX в., като днес е останало само името на улицата, на която се е намирал.

Ктиторски стенопис на Вълко Чалъков (Големия) в Рилския манастир

Връзката на пловдивчани с най-големия манастир в България – Рилския – е увековечена чрез изографисания образ на Вълко Чалъков (Големия) и на съпругата му Рада чрез ктиторския стенопис на западната стена в параклиса зад гроба на българския цар Борис III. Така е запаметена и връзката с Бачковския манастир – със зографията на брат му Стоян Чалъков (Големия) заедно с митрополит Никифор Пловдивски) на южната стена на манастирското крило (вдясно от сцената за литийното шествие с иконата на Божията майка). Други копривщенци, изобразени в съборния храм на Рилския манастир, са Теодор Х. Дуган, майка му Рада и съпругата му Теодора и Стойчо Каравела и съпругата му Неделя (1844 г., на южния прозорец при дясната певница) и Петко Хр. Дуган и съпругата му Рада (1844 г., на северния прозорец при лявата певница). Във втория прозорец на южния кораб съществува още един ктиторски надпис, който не е реставриран – на копривщенеца Лулчо Т. Стефляк и съпругата му Гена. В северната част на екзонартекса, над прозореца, се споменават чорбаджи Димитраки Кирякович Мицора – зет на Стоян Чалъков, съпругата му Мария и техните родители (1846 г.). В южната част на екзонартекса, над входа на храма, се споменават множество дарители от Копривщица с годината 1847 г.

Ктиторски стенопис на копривщенци на южния прозорец при дясната певница в храма на Рилския манастир

След края на Първата световна война в София, Видин, Русе и Пловдив се даряват сгради на Зографския манастир „Свети Георги Зограф“, като в Пловдив днес се намират Зографското подворие и храмът „Свети княз Борис I Покръстител“ (строено в периода 1931 – 1935 г. на мястото на Хункяр хамам). Друга важна информация за националната и църковната ни история, свързана със Света гора – Атон, е краят на земния път на свети Паисий Хилендарски. Предполага се, че той се е представил пред Господа през 1773 г. в кв. „Амбелино“ – Асеновград, напът за Света гора.

Г. Чавръков споменава в свое изследване, че в околностите на Панагюрище (пример за това е манастирът „Свети Димитър“ край с. Бъта), в Средногорието и по южните склонове на Стара планина (край Сопот, в подножието на Аневското кале, има разкрития на средновековен манастир от археолога доц. Иван Джамбов), Карлово, Калофер и Казанлък – град, който понастоящем е към Старозагорска епархия), са съществували много манастири. Предполага се, че те са унищожени от турците при завладяването на българските територии през XIV век. Днес част от тях са възстановени, а други не. Ярък пример е възстановеният девически манастир „Въведение Богородично“, който бил най-голям от съществуващите и опожарени калоферски обители. В тази обител са първите духовни стъпки на нинездравстващия Сливенски митрополит Арсений, който близо 10 години бе пръв викарен епископ на Пловдивския митрополит Николай. През 2007 г. той приема монашество, когато е постриган в малка схима от митрополит Николай с името на свети Арсений Велики, в памет на покойния митрополит Арсений. В околностите на Калофер днес се намира и мъжкият манастир „Рождество Богородично“, а към него е скитът „Покров Богородичен“, известен с името „Малкото манастирче“.

Икона на свети цар Борис в Зографското подворие в Пловдив

Друга света обител е Аджарският манастир „Свети Георги“, който през 1877 г. е унищожен. Към този манастир е имало книжовна школа, от която има запазени ръкописи от XVII век. През 1665 г. е основан в Сопот девическият метох „Въведение Богородично“ от схимонахиня Сусана. През XVIII век в него монахините са били осемдесет, а през 1768 г. в него е направен препис на „История славянобългарска“ от монахиня Евпраксия.

В околностите на Пазарджик се намират два манастира – Баткунският, посветен на първовърховните апостоли Петър и Павел (XIII век) и основан по врмето на византийския император Михаил VIII Палеолог, и Калугеровският манастир„Свети Николай“ (XI – XIII век), който е бил средище на книжовност и център на комитетна революционна дейност, оглавявана от игумена йеромонах Кирил (Слепов). Според сведения, получени от архиерейския наместник на Пазарджик – свещеноиконом Боян Кочев – в околията се е намирал и Дебръщенският манастир „Свети мъченици Флор и Лавър“ (XII век), на мястото на който е възстановен като параклис през 1908 г. и отново по-късно – през 1994 г. Подобна е и съдбата на Еленския манастир „Света Троица“ (V – XI век), който се е намирал край с. Малко Белово. Разрушен е през 1795 г. и по-късно е възстановяван през 1970 – 1971 и 2004 – 2005 г.

От двора на Калоферския мъжки манастир се вижда скитът, издигнат над обителта

Дълги години в Пазарджишка духовна околия като втори викарен епис коп на Пловдивския митрополит Николай е служил и нинездравстващият Доростолски митрополит Яков. Той, като игумен на Баткунския манастир, създава монашеско братство в светата обител. Друг важен духовник, който следва да се спомене от този край, е Агатоникийският епископ Дионисий (роден около 1730 г., умира през 1827 г.). По негова инициатива се възстановява на два пъти църквата „Успение Богородично“ в Пазарджик.

По предание от местното население от град Брацигово архиерейският наместник на Пещерската духовна околия свещеноиконом Любомир Траянов разказа за древни монашески обители: „Свето Възнесение“ край гр. Пещера и „Свети свети Константин и Елена“ на летовището на Пещера; в Брацигово – „Света Троица“, в с. Равногор „Свети пророк Илия“. Днес в гр. Пещера като манастир е възстановен единствено „Свето Възнесение“. Друго предание за съществуващ манастир срещаме от думите на баташкия свещеник отец Димитър Семерджиев. По думите му в местността Манастирището на гр. Батак е имало света обител в местността „Латинската света Богородица“ от XIII – XV век. По предание, записано от Андрей Тошков, на баташката височина, където се събират реките Карлъшка и Стара река, се е намирал манастир „Свети Николай“. В изследването „Бог, планината и хората (За християнското наследство в Баташко – църкви, манастири и параклиси)“ на Екатерина Пейчинова се споменава за останки наманастир „Свети Андрей Първозвани“ край язовир „Батак“ и др.

В южните предели на Пловдивската епархия днес са възстановени няколко манастира. Първият е средновековният манастир „Свети Йоан Предтеча“ в Кърджали. Друго духовно средище, което е изградено в края на 90-те години от покойния свещеник Боян Саръев, е кърджалийският манастир „Успение Богородично“ в кв. „Гледка“. Днес и двете обители са обгрижвани от свещеници и приемат поклоннически групи. Край село Резбарци (Кърджалийско) се намира параклисът „Свето Възнесение“, който и днес е известен с името „Манастирчето“.

Пловдивският митрополит Николай оглавява богослужението за празника Въздвижение на Честния Кръст Господен в манастира „Света Троица“ на Кръстова гора

В околностите на Димитровград от края на миналия век са възстановени два манастира, които по предание на местното население са унищожени от поробителя. Те са манастирът „Успение Богородично“ (с. Добрич) и манастирът „Свети великомъченик Мина“ в местността Дурхана. Понастоящем обителите се доизграждат с доброволни пожертвования. Според местни сведения – разказва архиерейският наместник на Хасковска духовна околия, ставрофорен свещеноиконом Георги Тодев – край с. Воден е съществувал параклис, който е наричан „манастирчето“. Други местни предания говорят за намерени манастирски основи край село Брод, наричания „манастирчето“ храм „Свети свети Константин и Елена“ до с. Бодрово и за параклиса „Свети Илия“ между селата Върбица, Бодрово и Бяла река, именуван също „манастирчето“. Не на последно място, в този регион се предполага, че в околностите на с. Черногорово е съществувал манастир, посветен на „Свети Атанасий“ от XI век – заключава за местните предания отец Георги. В покрайнините на Ивайловградска околия се намират и манастирът „Свети свети Константин и Елена“, кв. „Лъджа“, и Лютицката епископия.

Сливенският митрополит Арсений благославя с частицата от светия Кръст Господен, съхранявана на Кръстова гора

В книгата си „Кръстовата планина“ К. Глушков споменава за няколко чепеларски манастира сред родопските възвишения: „Свети Тодор“, „Света Неделя“ и „Свети Илия“ до с. Зорница, както и за манастир „Света Варвара“, с. Богутево. Сведения намираме и за съществуващ християнски манастирски център в с. Гела, в местността Манастира. При разкопки през 1967 – 1971 г. е открита трикорабна християнска базилика от края на IV – началото на V век. Разкопките са довършени през 2010 г. При първоначалните разкрития в съседство до храма се предполага, че е открито и седалището на епископ. К. Глушков пише: През 1897 г. С. Балабанов открил при оран вертикален гроб (седящо погребение), с икони, кръст фрагмент от златотъкан епитрахил и костен накрайник на жезъл…, и цитира Д. Каров, зъболекар краевед от Широка Лъка: У мене този скиптър попадна преди 1930 г. от сина на поп Никола – Синапя. Скиптърът представлява две кокалени змийски глави с очички, идеално изработени от хубава бяла кост, свързани в основата с кръгла цилиндрична костна връзка… Един ден показах скиптъра на двора ми на екзарх Стефан I, който след оглеждането му, казал: „Това е патриаршески жезъл!. Според същия автор около с. Брезе, община Девин, също е съществувал манастир.

На връх „Кръстов“ днес стои издигнат манастирът „Света Троица“, който е известен с името манастирът на Кръстова гора. На него лично Българският цар Борис III дарява кръст, който е положен източно от манастирския храм. В светата обител се съхранява частица от светия Кръст Господен, дарена от министър-председателя на Република България Бойко Борисов.

В околностите на град Смолян се намира и Райковският манастир „Свети Атанасий“, в който през 1912 г. е бил разположен щабът на 21. Средногорски полк с командир полковник Серафимов – защитника на Родопите.

И не на последно място между тези редове трябва да се спомене и за светия свещеномъченик Висарион, епископ Смоленски, който загива мъченически на 29 юли 1670 г. – образец на добрия пастир, който полага душата си за своите чеда!

Пловдивската епархийска църква е една наистина богата на монашеска история епархия. Въпреки тежките следи от белезите на времето и трудностите, които народът ни среща с множеството невъзстановени монашески обители, то историята, местното население помни подвига и труда на нашите предшественици и почита тези неиздигнати здания.

Приелият в монашество името на светия свещеномъченик Висарион от Пловдивския митрополит Арсений е сегашният втори викарен епископ на Пловдивския митрополит Николай – Смолянският епископ Висарион, който обгрижва Смолянската духовна околия. В годините назад духовният виноград в Смолянско бе обгрижван от сегашния Западно и Средноевропейски митрополит Антоний в битността му на Константийски епископ и викарий на Пловдивския митрополит Николай.

Пловдивската епархийска църква е една наистина богата на монашеска история епархия. Въпреки тежките следи от белезите на времето и трудностите, които народът ни среща с множеството невъзстановени монашески обители, то историята, местното население помни подвига и труда на нашите предшественици и почита тези възстановени и невъзстановени здания. Всички тези монашески центрове нямаше да бъдат ключов фактор в опазването на България, ако не бяха техните населници – монасите и монахините – и тяхната самоотверженост за род и Родина! Монашеството и манастирите изиграха ключова роля в опазване на българското самосъзнание в годините на 1160-годишната християнска история на България, и най-вече в тежките години на робството, като бяха и духовен пристан, и училище, и убежище, и дом за всеки, който е потърсил закрилата на светата Църква.

Позволявам си да завърша следните редове с думите на Видинския митрополит Неофит, който в своя реч от 1917 г. казва: Ако днес съществува България, това тя дължи главно на манастирите, където се запазиха нравите ни и искрата на чистото национално съзнание и в чиито килии се появиха първите български училища!

Горноводенският манастир „Свети свети Кирик и Юлита“ е обител със съдба, изпълнена с превратности

Името на средновековния Воден, днешния квартал на Асеновград – Горни Воден, се споменава още в Типика на Бачковския манастир от ХI век. Недалеч от него се намира и манастирът „Свети свети Кирик и Юлита“. Той е една от обителите, които са повлияни значително в архитектурно, художествено и културно-духовно отношение от Бачковския манастир. Намира се на 3 км западно от Асеновград, а в близост до него е била и резиденцията на Григорий Бакуриани – крепостта Воден. В началото на ХVIII в. в манастира е работил един от най-изкусните граматици краснописци на църковнославянските книги – йеромонах Сидор.

В периода 1793 – 1810 г. християнските светини в северните поли на Родопите са подложени на опустошителни кърджалийски нападения, вероятно такава съдба има и Воденският манастир. През 30-те години на ХIХ век съществувалите дотогава чрез някаква степен на съподчиненост и разрушени манастири „Свети свети Кирик и Юлита“ (при аязмото) и „Света Параскева“ се обединяват в една обител и започва нейното изграждане като общ архитектурен ансамбъл.

Стенопис, изобразяващ Страшния съд, посреща влизащите в манастирския храм

СЪБОРНИЯТ ХРАМ И НЕГОВАТА БЛАГОУКРАСА

Съборният храм спада към т. нар. „атонски“ тип кръстокуполни манастирски църкви, но с осемстенен купол и седемстенни абсиди, в което някои изследователи виждат армено-грузинско влияние. Изграден е от каменни блокове, а покривът е покрит с плочи. Притворът е с отделно сложно засводяване.

Стенописната украса е дело на зографи, работили под ръководството на известния художник Алекси Атанасов между 1847 и 1850 г. Великолепието на храма се допълва от изящния дърворезбен балдахин, изискания иконостас и иконите, по-голямата част от които са дело на Захари Зограф.

На 500 м югоизточно се намират аязмото и параклисът, посветени на светите Кирик и Юлита. Параклисът е еднокорабна едноабсидна сграда без притвор. Изписан е изцяло от Алекси Атанасов през 1862 г. Има сведения за много дарители, които финансирали изработката на стенописите. Популярността на светата обител била голяма, дори хора от Димитровград и хасковските села се включили активно в дарителството.

Архитектурното, стенописното и иконното богатство на манастира, както и развиваната от него в миналото просветно-книжовна дейност го правят забележителен паметник на културата на Асеновградския район и значим духовен център на Пловдивската епархийска църква.

Аязмото при Горноводенския манастир през 20-те години на XX век

СЛЕДОСВОБОЖДЕНСКАТА ИСТОРИЯ НА ОБИТЕЛТА

Манастирът „Свети свети Кирик и Юлита“ е претърпял много превратности в своето съществуване. Икономическите катаклизми след двете световни войни и природните бедствия са оставили своя неизбежен отпечатък, но историческите събития и смяната на политическите режими са нещото, което особено е повлияло върху живота в светата обител.

В началото на XX век населението на село Горни Воден, имащо изцяло гръцко самосъзнание, се изселва, а с него и монасите от манастира като принадлежащи на тази общност. Манастирът обезлюдява и запустява. Дотогавашните ктитори и помощници на манастира вече ги няма. По това време в селото се заселват бежанци от Македония и Беломорска Тракия, на които държавата и Църквата оказват материална подкрепа. Отпуска се финансова помощ на бежанците и им се раздава по малко земя, за да я обработват за препитание. Манастирът участва активно в тези процеси.

Манастирът „Свети свети Кирик и Юлита“ в началото на XX век

РУСКО ДУХОВНО УЧИЛИЩЕ И ВЪЗХОД НА МАНАСТИРА

През 30-те години на ХХ век в манастира настъпва и възход. С благословението на Пловдивския митрополит Максим светата обител е предоставена на бежанци духовници от белогвардейски произход. Под ръководството на изтъкнатия духовник архиепископ Дамян Царицински е създадено духовно училище. Към онзи период в светата обител са живеели и са се трудили около седемнайсет монаси и послушници. Повечето от тях са преподавали на учениците и даже са писали учебни помагала.

За да се издържа финансово училището, митрополитът е предоставил няколко ниви от манастирските имоти. Има данни, че монасите са успели да развият модерни за времето земеделски практики. Било е организирано и малко животновъдно стопанство. За този период от живота на светата обител има и солиден фонд от архивни фотографии.

Обяд на възпитаниците на Богословското училище в манастирската столова през 1925 г.

ПОД ТЕГОБАТА НА АТЕИСТИЧНИТЕ ГОНЕНИЯ

След смъртта на архиепископ Дамян, на прага на Втората световна война, монасите се пръскат и при наличието на две семинарии в България тази дейност се прекратява. През 1943 г. сградите на манастира са били използвани за затваряне на политически затворници. За това свидетелстват надписи на стените в храма.

През 1946 г. последните двама монаси са били прогонени от местното население поради настъпилите гонения срещу Църквата – следствие на атеистичните нагласи на тогавашната власт. След нанесен тежък побой игуменът на манастира е принуден да помоли Пловдивския митрополит Кирил да го освободи от длъжност по здравословни причини. Вторият монах се премества в друг манастир и така светата обител остава без монаси и на практика престава да бъде живо духовно средище.

МАНАСТИРЪТ В ПЛАМЪЦИ

След Втората световна война местните управници изискват от митрополията да предостави сградите на манастира за приют на възрастни хора, останали без дом и роднини. Под натиск от атеистичната власт митрополит Кирил е принуден да сключи договор с асеновградската управа за отдаване под наем на жилищните сгради за устройване на психиатрична клиника за жени, която е съществувала до края на 70-те години.

Възниква пожар, причинен от една от болните жени. В този момент протойерей Златан Тодоров от храм „Успение Богородично“ (Златна ябълка), който дошъл да почиства олтара на манастирския храм, успява да ограничи пожара с помощта на група поклонници и по този начин печели ценно време, докато дойдат пожарникарите. Този злощастен инцидент дава основание на патриарх Кирил да поиска прекратяване на договора през 1967 г.

Атеистичната власт, вече до голяма степен унищожила и ограничила монашеството в България, а също така одържавила почти всичката земя на Църквата, лишавайки я от възможност за самоиздръжка, насочва отново поглед към светата обител, загубила предишното си благолепие.

Молебен пред светините на Пловдивска епархия след връщането на манастира на Църквата

СВЕТАТА ОБИТЕЛ КАТО БАЗА НА АРХИТЕКТИТЕ

Следва обявяването на манастир „Свети свети Кирик и Юлита“ за паметник на културата. Идеята за възстановяването на сградите обаче предизвиква спорове с оглед на бъдещото им предназначение. Държавните институции се спират на предложението за изграждане на творческа база на Съюза на архитектите в България. Мястото е красиво, в близост до Пловдив – център на културни събития, и се е предполагало, че това ще носи вдъхновение. От Отдела за националните паметници на културата одобряват проекта и поставят условие сградите на манастира да запазят външния си вид, но позволяват промяна на вътрешното разпределение и промяна на предназначението на помещенията.

ОТНОВО СОБСТВЕНОСТ НА ПЛОВДИВСКАТА МИТРОПОЛИЯ

В началото на 1980-те години Пловдивският митрополит Варлаам отново е притиснат от властите да сключи договор за предоставяне на сградите за ползване от Съюза на архитектите, но е поставил срок от 100 години. Това условие се оказва от ключова важност при завеждането на дело от Пловдивския митрополит Николай за връщане на манастира. Вече в друга политическа обстановка и обществена нагласа делото е спечелено след общо 16-годишен съдебен спор.

Понастоящем манастирът е действащ. В него живеят две монахини. С финансовата подкрепа на Пловдивската митрополия се извършва интензивна ремонтна дейност за възстановяването на манастира като духовно средище.

Местоположението на манастира не е избрано случайно. Той е съграден върху заравнена тераса в най-северните склонове на Белочерковския рид в дял Чернатица на Западните Родопи. Оттук се разкрива красива панорамна гледка към Пловдивското поле, а при ясно време добре се различават силуетите на Средна гора и на Стара планина.

До обителта води добре поддържан асфалтов път, както и няколко туристически пътеки с подходящата маркировка. Ежегодно прагът на светата обител е прекрачван от хиляди поклонници и посетители, които се дивят от красотата на архитектурното наследство и на шедьоврите, които майсторите зографи са оставили в това благословено от Бога място.

Изглед към Калоферския манастир „Въведение Богородично“

Девическият манастир „Въведение Богородично“ е кацнал на едно възвишение над Калофер, на десния бряг на река Тунджа, срещу пленителна борова гора. Сякаш коленичил пред трите най-могъщи върха на Балкана – Ботев, Мара Гидик и Чафадарица. Зад манастирската му тишина е скрита една от най-съкровените загадки на Българското национално възраждане.

Изличеното под сянката на ятагана женско монашество ненадейно възкръсва за нов живот през XVII – XIX век, а Сопот и Калофер израстват като водещи центрове на девическото подвижничество у нас. В Калофер избуяват четири метоха със 160 монахини. „Няма видна калоферска фамилия, която да не е дала поне една монахиня“ – отбелязва приснопаметната игумения Валентина (Друмева), изтръгнала от забвение историята на светостта им.

Дворът на обителта посреща поклонниците със зеленина и багри през цялата година

Малкият подбалкански градец е дал на Православната ни църква екзарх Йосиф I и трима митрополити – Врачански Константин, Русенски Михаил и Нишки Виктор. Най-старата духовна крепост в този край е възникналият през 1606 г. Калоферски мъжки манастир „Рождество Богородично“. Преди разграбването и опожаряването му през лятото на 1877 г. в Калофер, освен четирите метоха, са действали шест църкви и две мъжки обители.

ПЪРВОПРОХОДНИЧКИТЕ МАРИЯ И РИПСИМИЯ

През 1717 г. две калоферски девойки пожелават да се посветят на монашество. Вероятно е да са почерпили вдъхновение и знания от близкия Сопот, където вече се е възраствал метохът „Въведение Богородично“ със своето килийно училище.

Родителите им възроптават, но убеждавайки се в тяхната непоколебимост, отстъпват пред желанието им. Мария и Рипсимия се обръщат с молба към рилския духовник Доротей за съдействие и ръководство. По това време отец Доротей бил изпратен като таксидиот в Калофер да събира помощи за Рилския манастир и да просвещава жителите му.

Отец Доротей настанява Мария и Рипсимия в стаичка до храма „Свети Архангел“. След като броят на монахините надхвърля 15, те се отделят и основават Долния метох под скалата на църквата „Света Петка“. Друга група монахини се преместват на десния бряг на река Тунджа, където създават Горния метох. През 1738 г. отец Доротей освещава храма, наречен „Въведение Богородично“, понеже в деня на този празник Мария приела монашеството.

Впоследствие са основани още два метоха – „Света Троица“ в Хаджийската махала и Малкия метох при „Света Богородица“.

Образът на Божията Майка умилява всяка угнетена душа

РАЗОРЕНИЯ ОТ КЪРДЖАЛИИ И ОСМАНЛИИ

Живописният и благоденстващ Калофер е разграбен и изгорен на два пъти от кърджалийските шайки – през 1799 г. от Индже войвода и през 1804 г. При нападенията цялото му население бяга в защитения с крепостни стени Карлово. Храмовете и метосите са превърнати в прах и пепел. Десет години след второто опустошение 40 монахини се завръщат в Калофер и с много труд и лишения успяват да възстановяват обителите си.

За последен път манастирът е опожарен през Руско-турската война. Изоставеният от жителите Калофер е предаден на огън и меч от османските орди. При погрома няколко монахини загиват мъченически, а храмовете са напълно разграбени и опустошени.

Монахините се завръщат в изпепеленото си огнище и само за три години възстановяват храма, изграждат наново общежитията и трапезарията. Църквата отново била богато украсена с икони, иконостас, полиелей, кандила и свещници – всички дар от Русия. Щедрите дарения били резултат от новите обиколки за събиране на помощи.

Девическият манастир бил окончателно уреден към 1900 г. и отново заел своето достолепно място в подножието на величествения Балкан. Монахините, тогава на брой 60 – 70, се отдали отново на ръчен труд и пълноценен духовен живот.

АРХИТЕКТУРА И УСТРОЙСТВО НА ХРАМА

Храмът на Горния метох е построен от Иван Хр. Боянин, един от първомайсторите на Брациговската строителна школа, през 1862 г. Представлява трикорабна псевдобазилика със закрит притвор от запад, една апсида от изток и два певника – от север и от юг. Камбанарията е малка и е залепена до притвора. Наблизо има изворче със светена вода, посветено на Света Богородица.

В храма се пазят ценни светини, дарени от руски духовници и миряни. Манастирът притежава копия на чудотворни икони на Света Богородица – „Казанската Света Богородица“, „Владимирската Света Богородица“, икони от Тихвинския мъжки манастир и от катедралния храм в Смоленск. Три икони са оцелели от клането през XIX век – „Печорската Света Богородица“ (дар от Киев), „Всех скорбящих радост“ и икона, изобразяваща Света Троица, Възкресението и множество светии. В олтара се съхраняват частици от чудотворните мощи на свети Мина и на новопрославения гръцки светия Нектарий Егински.

ЛЮЛКА НА ЖЕНСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

В Горния метох се обучава първата българска учителка – Анастасия Димитрова от Плевен, открила първото светско училище в родния си град през 1841 г. Плевенското школо на свой ред изиграло ролята на институт за подготовка на учителки, чиито възпитанички, завръщайки се, отваряли школи по родните места. Обителите на Калофер дали общо над тридесет учителки за първите девически училища: в Карлово, Сливен, Стара Загора, Варна, в Пловдивския и Родопския край.

Монахини от Калофер полагат началото на други три метоха – в Габрово, в Ново село и в Казанлък.

НЕДЕЛНОТО УЧИЛИЩЕ НА МАЙКА ВАЛЕНТИНА

Достоен продължител на славната възрожденска традиция на метосите е майка Валентина Друмева (1934 – 2021). Като талантлив писател тя подробно изследва духовните подвизи по нашите земи.

Игумения Валентина с деца от първите години на неделното училище в манастира

Веднага след падането на комунизма тя отваря в манастира в Калофер прочутото неделно училище за децата от града. През школото минават стотици хлапета, които тя и сестрите от обителта възпитават в православната вяра. Тридесет и четири години по-късно в него се учат децата на първите му ученици. В началото трудностите при създаването на училището и осигуряването на учебни помагала и литература са големи. Принудих се сама да съчинявам. Понеже нуждата е голяма, излязоха двадесет и четири вероучителни помагала – разказва майка Валентина.

Освен детската катехизация, нейният неуморен изследователски труд обхваща историята на монашеството и изповедниците на вярата от най-ново време. Майка Валентина събира сведения за 635 духовници, пострадали от комунистическите гонения против Църквата, чийто подвиг отразява в петнадесет тома.

ПЪРВИЯТ СВЕТИЛНИК – МЕТОХЪТ В СОПОТ

Дворът на Сопотския метох

Най-рано просиява Сопотският метох, основан през 1665 г. от схимонахиня Сусана на мястото на много стар параклис. Наблизо е имало хилендарски метох, който бил опустошен от кърджалиите през 1794 г., но името метох се пренесло и върху девическата обител „Въведение Богородично“.

След монахиня Сусана игумении на обителта стават Параскева, Мелания и Евгения, като последната игуменства до смъртта си през 1755 г.

Сестрите са и учителки в килийното училище, което изживява особен подем още през 30-те години на XVIII в., когато в него преподава игумения Евпраксия (1715 – 1803 г.). Тя заминава за Киев, където през 1736 г. завършва Епархийското девическо училище, завръща се и донася от Русия редица богословски книги и художествена литература. Натрупала голяма култура, широки познания по богословие и естествени науки, майка Евпраксия разчупва канона на обучение, променя училищната програма, въвежда нови дисциплини, съобразени с характера на времето. Същевременно развива и книжовна дейност: превежда от руски език житията на светии, преписва богослужебни книги, молитвеници и др. Автор е и на един ранен препис на „История славяноболгарская“, сътворен през 1768 г. в присъствието на хилендарския монах отец Паисий.

В манастира е имало и скрипторий за преписване на църковна книжнина, а също и иконописна школа за монахини. Сестринството стои и зад отварянето на градското девическо училище през 1851 г., чиято сграда е издигната в двора на храма „Свети свети Петър и Павел“ и западно от Девическия манастир.

През 1870-те в Радиното училище преподават пламенните родолюбки Рада Попова и Мария Българова, които по-късно стават прототипи на Рада Госпожина във Вазовия роман „Под игото“. На първия етаж на манастира се е намирала килията на игуменката Христина. Там е бил и тайният вход за скривалището на Васил Левски, което сега е открито и може да се види откъм двора. Убежището е използвано от Дякона през 1869 – 1872 г., там написва проектоустава на Вътрешната революционна организация. През 1877 г., когато манастирът и градът са опожарени, игуменката Христина е зверски заклана от башибозуците.

Запазеният централен храм от XV век представлява съвсем обикновена, вкопана в земята сграда, без купол и без апсида. По-късно, през 1665 г., са построени жилищните сгради и възниква манастирът. През Руско-турска освободителна война заедно с града турците опожаряват и метоха. Оцеляват само църквата, сградата с килиите и старата лоза. След обновлението понастоящем от стария иконостас е запазен фриз с икони на дванадесетте апостоли. Сред най-ценните икони са храмовата – Въведение Богородично (1823 г.) от неизвестен зограф, и иконата на свети Николай (1860 г.) – от копривщенския иконописец Христо П. Енчев.

Загърбвайки Куклен, виещата се пътека потъва в широколистните гори на Чернатица. Само след няколко минути в гънките на живописния дял от Западните Родопи изниква белокаменното здание на манастира „Свети свети Козма и Дамян“. Съобразителният поклонник обаче първо ще кривне наляво – при аязмото с лековита вода.

Едва утолил жаждата си, поклонникът насочва погледа си към издялания върху камък старовремски надпис: „Целебен извор на свети Безсребреници. Животворната вода на свети Козма и Дамян дава сили на душите и цери телата на онези, които идват при извора със своята вяра и черпят вода за всякакво изцерение. Тя изчиства нечистотиите на всички болести. Спомнете си за мене, смирения Игнатий, игумен на манастира „Св. Безсребреници“ в 1795 г. 1 септември“.

От незапомнени времена славата на чудодейните изцеления с „живата вода“ съпровожда светата обител, намираща се под закрилата на светите безсребреници и чудотворци. Целебният извор, изглежда, е спомогнал и за нейното оцеляване през тъмните времена на игото, а и за безкрайната върволица от поклонници днес.

Водосвет при аязмото, намиращо се на петдесетина метра извън стените на обителта

ГРОБЪТ НА ТУРСКИЯ ПАША

Надгробната плоча на турски паша, погребан в двора на обителта, е поразително доказателство за случвалите се чудеса. Според преданието, пазено от поколения монаси, османският сановник живеел наблизо и имал неизлечимо болна дъщеря. И когато обикалянето при хекими, баячи и знахари не помогнало, намерили спасение в лековитите води на „Светите Врачове“, както местните наричат манастира. В знак на благодарност пашата дарил щедро обителта и години наред я пазел от върлуващите наоколо разбойници.

Когато наближил краят на земния му път, пашата помолил да го погребат в двора, до южната стена на църквата. Монасите изпълнили молбата му и гробът на валията дълго време след това възпирал разбойническите шайки от покушения срещу светата обител.

Друго свидетелство за лечителската слава на обителта са опасаните с тежки вериги железни пранги в притвора. Някога оковите, закрепени върху каменни постаменти, били дванадесет и с тях приковавали буйстващите бесновати и душевноболни към пода за през нощта. На сутринта монасите им четели молитви, а после ги водели до извора и ги обливали с вода. Първия ден броели „едно, две“, на следващия повтаряли процедурата, но вече казвали „едно, две, три“ и така лечението продължавало до 2 000. И днес мнозина докосват прангите с благоговение и надежда и ги притискат до болните си места за изцеление.

Нямат чет и легендите, нашепвани от уста на уста, за хилядите поклонници, включително и друговерци, намерили лек за болките си.

До стените на манастирския храм е гробът на турския паша, спасил обителта от нашествия и разрушение

РАННИ СВЕДЕНИЯ ЗА ОБИТЕЛТА

В историческата наука цари разногласие кога е основана обителта над Куклен. За първи път се споменава през ΧΙ век в документ за имотите на Бачковския манастир. Затова някои изследователи допускат, че възниква като негов метох и е съградена от Григорий Бакуриани – севаст и велик доместик на Запада, и неговия брат Абасий – основателите на Бачковския манастир.

Според друго предание Кукленският манастир се появил като метох на основания също през XI век Белочерковски манастир.

Два века и половина по-късно книжовната школа на братството вече дава богати плодове. Ярък пример за нейното развитие е ръкописният сборник от 1337 г., създаден за българския цар Иван-Александър, известен като „Кукленски песнивец“.

Централната църква и жилищните сгради за монасите били издигнати през XII – XIII век, но неясно защо манастирът отсъства от османските данъчни архиви за този период. За първи път се споменава през 1639 – 1640 г. като владение на Шахабеддин паша, който получил тези земи като награда от султана.

В един триод от края на XVI век е записано, че по това време манастирът притежава златотъкани богослужебни одежди и църковни принадлежности. Между тях са изброени 15 фелона, 3 стихара, 8 чифта наръкавници, 12 епитрахила, един орар, сребърни кандила, сребърни потири, позлатени кръстове и др.

В храма на обителта и днес се пазят веригите, с които са били оковавани болните, търсещи лек от светите безсребърници

„Свети Безсребреници“ остава незасегнат при ужасяващите пожари през 1657 г., когато в Родопите били сринати до основи тридесет и три манастира и 218 храма между Костенец и Асеновград, а голяма част от населението било насила ислямизирано. Тогава и прогонените от турците монаси от Белочерковския манастир намерили убежище в Кукленския манастир, донасяйки със себе си ценни книги и утвар.

През османската епоха като цяло манастирът бил закрилян от турските велможи, понеже в него се лекували семействата им. Въпреки това той поне на два пъти е разрушаван и впоследствие съграждан наново.

Пътят към храма отваря вратите на Царството Небесно

През XVII в. светата обител укрепнала и се превърнала в книжовно средище, което подготвяло граматици, краснописци и преписвачи на църковна литература. Голяма парична помощ за братството постъпвала най-вече от еснафа на пловдивските абаджии. Монасите по това време поддържали и силни духовни връзки с българския манастир „Зограф“ на Света гора. През Възраждането в Кукленския манастир се помещавало и килийно училище.

Фреска на свети архангел Михаил в манастирския храм

ИЗОГРАФИСВАНЕТО НА ХРАМА

Стенописите в храма от ХVІІ – ХVІІІ век са дело на видни български зографи. Въпреки опожаряването на манастира и храма, те са се запазили до наши дни. Най-добре съхранен е стенописът с образа на свети архангел Михаил в южната ниша. По-късно, през ХІХ в., когато в манастира живели гръцки монаси, кирилските надписи били подменени с гръцки, а част от стенописите били заличени. При реставрирането на църквата първоначалните стенописи са възстановени, а сега се виждат и двата пласта фрески по стените. При учредяването на Българската екзархия манастирът остава във властта на гръцката митрополия на Пловдив. Българската православна църква възстановява правата си над него едва през 1907 г., след прогонването на гърците.

„Хвалете Господа от земята, вие, големи риби и всички бездни […], зверове и всеки добитък“ (Псалтир 148: 7, 10).

Храмът, посветен на светите безсребреници и чудотворци, датира от XII – XIII век. Дълъг е 22 м и широк – 8 м. По план наподобява кръст. Олтарната част е просторна, с три полукръгли ниши. Засводена е напречно с огледален свод, свързващ се с наоса с огромна островърха арка. Върху целия наос ляга голям сляп купол, стъпващ върху островърхи висящи арки. Зидарията е клетъчна от типа, прилаган през XV и XVI век. В наоса повечето стенописи са от 1862 г. и включват цикъла „Сътворението на света“ и панорама на светите места на Света гора. Тук са поместени и сцени от живота на светците Козма и Дамян. През XVII – XVIII век храмът бил разширен на запад с притвор, а по-късно бил добавен втори паянтов притвор. Гостоприемницата на обителта обхваща част от долното и горното ниво. Монашеските килии пък са в най-високата част на манастира. На мястото на изгорялото преди години второ монашеско крило през 1950-те години е изградена малката църква „Свето Благовещение“. Днес на това място е издигнат параклисът „Покров Богородичен“, осветен през 2012 г.

От новия манастирски храм се открива гледка към главната църква и към околностите

МИСТЕРИЯТА С ХРАМОВАТА ИКОНА

Преди четвърт век храмовата икона на светите Козма и Дамян, привлича вниманието на обществеността. В нощта на 24 срещу 25 февруари 2002 г. светинята изчезва безследно. Ловък крадец я отмъква и опитите да бъде открита остават безуспешни.

Години по-късно иконата попада в ръцете на софийски реставратор, който, озадачен от поръчката, отваря интернет сайт за крадени ценности, вижда я там и се обажда в полицията. И точно 15 години след похищението – на 25 февруари 2017 г., чудотворната икона е върната на Кукленския манастир.

Днес благодатният образ на светите Врачове предвожда литийното шествие до аязмото, където се отслужва водосвет. Храмовите празници на обителта са на 1 юли, когато честваме светите Козма и Дамян Римски, и на 1 ноември, когато Църквата почита светите Козма и Дамян Асийски.

В храма се съхранява и частица от светите мощи на светите безсребреници и чудотворци, чиято здравоносна сила изпитват и днес търсещите изцеление поклонници.=