В РАЗГОВОР С ДОКТОР ДЕЛЯН ТОДЕВ НЕГОВО ПРЕОСВЕЩЕНСТВО ЕПИСКОП ПОЛИКАРП ОПИСВА АСЕНОВГРАД КАТО СЪРЦЕТО НА ОБЩНОСТ, В КОЯТО ПРАЗНИЦИТЕ НЕ СА ПРОСТО ТРАДИЦИИ, А ДИХАНИЕ НА ЖИВОТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. АРХИЕРЕЯТ СПОДЕЛЯ ЗА МОНАШЕСКИЯ СИ ПЪТ. РАЗКАЗВА ЗА КНИГОИЗДАТЕЛСКАТА СИ ДЕЙНОСТ – КАК СЛОВОТО МОЖЕ ДА Е НАЧАЛО НА ОБЩЕНИЕТО С БОГА. ГОВОРИ ЗА СМИРЕНИЕТО, ТЪРПЕНИЕТО И ПРОШКАТА КАТО СТЪЛБОВЕ НА ЕПИСКОПСКОТО СЛУЖЕНИЕ.

– Ваше Преосвещенство, от дете познавате асеновградския край, наричан „българския Йерусалим“. С какви чувства отслужвате богослужения в тази духовна околия?
– От сърце и душа благодаря, че в този брой на прекрасното ни списание „Духовен път“ вземам скромно участие, каквото силите и възможностите ми позволяват, за да допринеса за благите духовни и културни трудове на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай и на редакционната колегия. За този райски кът от нашата татковина съм слушал от невръстна възраст, когато моите баба и дядо ми разказваха за Бачковската света обител и за красивия Асеновград – с десетките му храмове, параклиси, оброчища и светини. За техни предци, които са имали радостта да се трудят в тези околности, подпомагайки битовостопански дейности на Бачковската света обител. Когато стъпя в Асеновград и чуя камбаните, които ехтят между планините, сърцето ми се изпълва с особена тишина и молитвено чувство. Тук духовният живот е дълбоко вкоренен в съзнанието на народа. В Асеновград вярата не е само традиция, а жива сила, която крепи душите. Всеки път, когато служа в този благословен град, усещам присъствието на поколения духовници, монаси и миряни, които са положили своята молитва като жертва на любов към Бога. Този край действително е нашият „български Йерусалим“. Имам благословението да служа тук с послушание и благодарност към Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай – архипастир, когото познавам от младите си години и под чието крило се уча на ревност, духовна твърдост и бащинска любов към Църквата. Под неговото ръководство се утвърждавам в мисълта, че архиерейското служение е път на жертва и всеотдайност, а не на почести.

– Какви са първите Ви спомени от Църквата и кои личности са Ви вдъхновили да тръгнете по духовния път?
– Първите ми спомени са свързани с дъха на тамяна и звука на камбаната. Като дете стоях в храма и гледах със страхопочитание как свещеникът благославя народа – това за мен бе среща с тайнството, с вечността. Моят дядо беше отговорен за храма в родното ми село. Той биеше камбаната, грижеше се за църквата, за двора и за всичко потребно. Посрещаше енорийския свещеник у дома. Вдъхновиха ме хората, които служеха без показност, но с дълбока вътрешна сила. Те ми показаха, че Христос не е далечен, а близък и реален. По-късно имах щастието да срещна духовници, които с кротост и мъдрост ме въведоха в духа на свещенството. Те не говореха за Бога, а живееха с Него. Ще спомена отец Кирил Васев от село Джерман, енорийски свещеник на моето село; иконом Стефан Гиздов, енорийски свещеник на Ресиловската света обител и първи мой духовен отец; майка Мелания, игумения на Ресиловския манастир. Няма как да пропусна и духовниците, които оказаха голямо влияние върху духовните ми търсения и помогнаха да поема по пътя на монашеството. Това са Пловдивският митрополит Николай и Величкият епископ Сионий, който по насърчението на дядо Николай стана и мой духовен отец. По време на моето духовно израстване влияние оказаха и архимандрит Алексий, игумен на Ксенофонския манастир от Света гора – Атон, и майка Якова, игумения на манастира „Свети Йоан Кръстител“ край село Акритохори, Северна Гърция, заедно със сестринството.

От ляво надясно: Йеромонах Поликарп (Белоградчишки епископ), Александър Дириволков (свещеник в Тераклия, Молдова), Димитър Пешев (Браницки епископ Йоан) и Атанас Лазаров (Сливенски митрополит Арсений) на път към Света гора – Атон, 2003 година

– Кога почувствахте призива към свещеничеството и как го преживяхте?
– Призивът дойде не като внезапен зов, а като дълго израстване в осъзнаването, че животът ми няма смисъл извън служението на Бога. Сякаш Господ постепенно подреждаше обстоятелствата така, че сърцето да разбере: „Тук е твоето място“. Моментът на ръкоположението бе изпълнен с трепет и сълзи. В този миг човек осъзнава, че вече не принадлежи на себе си. Свещенството е не само чест, а кръст, който се носи с любов, вяра, отговорност и търпение. И колкото по-тежък е този кръст, толкова по-светъл е пътят към Възкресението.

– Кои са най-ценните Ви духовни уроци през годините?
– Най-ценният урок е смирението. Без него всичко се руши. Свети Йоан Лествичник казва, че „смирението е облеклото на Бога“. Ако го носим, нищо не може да ни отдели от Него. Друг урок е търпението. В духовния живот няма бързина – има постоянство. А най-трудният е прошката. Само онзи, който умее да прощава, може да обича истински. Именно затова и съм приел думите на свети апостол Павел като свое кредо: „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:22).

– С какви отговорности Ви натовари Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, след епископската Ви хиротония?
– Светият Синод, в своята мъдрост и бащинска грижа, ми е поверявал различни послушания – административни и духовни. Всяко съм приемал като възможност да послужа с любов и усърдие, да отговоря на очакванията с чиста съвест и най-вече да изпълня достойно клетвата си при моята хиротония за епископ. Имал съм радостта да бъда викарий на блаженопочившия Видински митрополит Дометиан, който ми е разказвал за Асеновград и Бачковската света обител, където той прави първите си стъпки в богословската мисъл, постъпвайки в Духовната семинария при обителта. След неговата кончина бях назначен за ректор на Пловдивската духовна академия „Свети свети Кирил и Методий“ и за втори викарий на Пловдивския митрополит Николай. По искане на Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит и по благословението на Пловдивския митрополит Николай бях назначен за викарий на Софийския митрополит. Имах тази незаменима радост да служа и бъда най-близо до Първосветителя на Българската църква патриарх Неофит. След неговата кончина за кратко бях патриаршески викарий, след което по молба на Пловдивския митрополит Николай бях назначен за негов викарий. Изпълнявал съм и различни послушания, касаещи представителството на Българската православна църква на различни съборни богослужения у нас и по света, на конференции, международни срещи и инициативи. Тези задачи ме учат, че Църквата е жив организъм. Че всяка служба, независимо колко скромна изглежда или е с непреодолима висота, допринася за общото дело на духовно просвещение и спасението на човеците.

– Как архиереят съчетава личната молитва и своя духовен живот с множеството административни и обществени отговорности?
– Молитвата е основата. Ако архиереят не започва деня си с молитва, ако не вдига очи към Кръста, преди да вземе решение, няма да има благословение. Молитвата е диханието на душата и на нашето служение. Времето днес е забързано, отговорностите – много, но без молитва всичко губи смисъл. Дори административните дела могат да се превърнат в молитва, когато се вършатс любов и смирение. Пример за такова молитвено служение е нашият архипастир, който ни вдъхновява да живеем така, както говорим. И когато казваме, че се молим за всички и по- менаваме всички, да е наистина, а не празнословие.

– Вашата издателска дейност е свързана с богослужебната и просветната функция на Църквата. Какво Ви мотивира за тези духовни трудове?
– Желанието ми е словото Божие да достига до повече сърца. Вярата се храни от словото. Когато човек прочете нещо, което го докосне, това може да е началото на неговото обръщане към Бога. Издателската дейност е продължение на служението – чрез книгите можем да запалим искрата на вярата там, където ние лично не можем да стигнем. Винаги съм бил мотивиран от живота на нашата Църква, на нашите първоучители, техните ученици и следващите поколения. От свети Патриарх Евтимий. В по-ново време пример за мен са светият преподобен Йоан Рилски и свети Паисий Хилендарски. Изпълвал съм се с енергия и хъс от следването си в Гърция и Русия, от примера на тези и други поместни православни църкви. Полагах усилия да запълним една празнота, като не се оправдавах, че не може и не става, а давах да се разбере, че е достижимо. Правех така, че да изпълня думите на Спасителя: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7). Усилията бяха насочени както към богослужебна, богословска и възпитателна литература, така и към мои лични писания и творчество.

– В посланието си до филипяни небесният Ви покровител – свети Поликарп Смирненски, пише: Внимавайте да сте твърдо основани в учението на Господа Иисуса Христа и в предаденото от апостолите, за да имате успех във вярата и да обичате Бога и ближния, както ни е заповядал Господ. Какво е най-важното в служението на един епископ днес?
– Изключително съм радостен и благодарен на Бога, че допусна при монашеското пострижение да приема името Поликарп – име, което е осветил със своя живот, служение и мъченичество апостолският мъж от Смирна, свети Поликарп, ученикът на свети Йоан Богослов. Споделям и нещо съкровено до този мой личен момент, който наричаме „сватба с небето“ – че виновник да нося името на този светител, е митрополит Николай. Пред моя духовен отец той настоя за това. Божият промисъл е велик и неизменен. Затова свети Йоан Златоуст възкликва: „Слава на Бога за всичко!“. За служението на епископа най-важното е да бъде верен пазител на истината Христова и отец за своето паство.

Времето, в което живеем, е белязано от духовно объркване. Епископът трябва да бъде твърд, но и милостив – да пази чистотата на вярата. Не да осъжда, а да спасява. Свети Поликарп е образец на твърдост в изповедта и кротост в сърцето. Такава твърдост и кротост трябва да носим всички, които сме призвани на служение.

– Как виждате духовния облик на Асеновград днес?
– Асеновград е живо свидетелство, че вярата може да бъде сърцевина на общност. Тук празниците не са само традиция, а дихание на народната душа. Множество храмове, параклиси и манастири говорят, че този град е осветен от молитвите на поколения българи и гърци. Днес има предизвикателства, но вярвам, че благодатта Божия пребъдва над този край. Всеки, който идва тук с чисто сърце, усеща това благословение.

– Кои са най-големите духовни богатства на Асеновградската духовна околия?
– Най-голямото богатство е живата вяра на народа. Тя е предавана от бащи на синове, от майки на дъщери. Това е невидимата нишка, която ни свързва с миналото и ни води чрез настоящето към вечността. Тук особено ценни са манастирите – духовни крепости, които пазят съкровището на молитвата. В тях времето спира и човек среща себе си пред лицето на Бога. Енорията е средище за сплотяване и утвърждаване в доброто и полезното, подкрепа на домашната църква и на създаването у подрастващите на любов към духовното, желание за поемане по духовния път на свещенството и добродетелния живот.

– Каква е ролята на манастирите и храмовете за вярващите?
– Те са духовни пристанища, в които човек намира покой от бурите на живота. Манастирът е училище по тишина и покаяние. Храмът е дом, в който се чувстваме чеда на един Небесен Отец. Няма по-голяма радост от това да видиш как човек влиза в храма с тревога, а излиза с мир в очите. Това е чудото на Божията благодат. Всеки от нас го е изпитал.

– Как в Пловдивската епархия работите с духовниците и миряните от региона, за да се укрепва и предава вярата на младите поколения?
– Под архипастирството на нашия обичан митрополит Нилолай в Пловдивската епархия се развива цялостна духовно просветна дейност – школи, неделни училища, лагери, беседи. Чрез тази всестранна дейност младите виждат, че Църквата не е минало, а настояще и бъдеще. Църквата е Майка, която ги има за свои и се грижи за тях безкористно и любвеобилно – води ги към Христос, към Неговия мир и Царство. Стараем се да работим заедно – духовници, учители, родители, защото вярата се предава не само с думи, а чрез жив пример.

– Как Църквата може да бъде жива опора и духовна светлина на обществото в бързото и променящо се ежедневие?
– Църквата ще бъде опора, докато остава вярна на Христос. Ние не можем да вървим по пътя на света, но можем да му покажем пътя към Небето. В света има тревога, в Църквата – мир; в света има разделение, в Църквата – единство; в света има страх, а в Църквата – надежда. Нашата мисия е да бъдем носители на този мир и надежда, да свидетелстваме с живота си, че Христос е жив и действа в света. Че Той ни обича и ни носи на ръце.

В БЕСЕДА С НИКОЛАЙ ИВАНОВ, УЧЕНИК ОТ ПЛОВДИВСКАТА ДУХОВНА СЕМИНАРИЯ, ПРОТОЙЕРЕЙ НИКОЛА ЯНЕВ РАЗКАЗВА ЗА ПЪТЯ КЪМ ВЯРАТА . СПОДЕЛЯ КАК СЪЧЕТАВА ЛЮБОВТА СИ КЪМ РОДОПСКИЯ ФОЛКЛОР И КАБА ГАЙДАТА СЪС ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ДУХОВЕН ПАСТИР. РАЗКРИВА ЧУДОДЕЙНАТА СИЛА НА МОЛИТВАТА ПРЕД ИКОНАТА НА БОЖИЯТА МАЙКА В ХРАМ „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“ В АСЕНОВГРАД.

– Ваше Високоблагоговейнство, как поехте по пътя към вярата и свещенството?
– Роден съм в село Нареченски бани, в много добро християнско семейство. Моят дядо е убит на фронта през 1944 година, а баба ми през 1947 година започва да работи като клисарка в храма на нашето село – „Свети пророк Илия“. От 4-годишна възраст тя ме запозна с църквата, като никога не пропусках богослужение и вниквах в думите и действията на свещеника. Моята баба ми показа как да бия камбаните, как да се прекръствам и моля. Така от ранна възраст у мен се появи желание да стана свещеник.

Но образованието ми продължи в Музикалното училище в Широка лъка, където бях ученик на двама велики родопски гайдари – Дафо Трендафилов и Михаил Калфов. Господ ме е дарил с музикален талант, за който научих още в първи клас, по-късно завърших и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в град Пловдив. През цялото време на моето следване не се отделих от Църквата. През 1989 година започнах работа като учител по музика в село Павелско и същевременно продължавах да се обучавам в богословските дисциплини. Така се запознах с клира в местната църква при свещеноиконом Васил Аринински. При него започнах да пея и да помагам по време на богослужение. Година по-късно, през 1999 година, бях ръкоположен за свещеник от Пловдивския митрополит Арсений. На 26 октомври 2015 година Негово Високопреосвещенство митрополит Николай ме удостои с офикия
„протойерей“, а на 10 ноември 2025 година ме назначи за архиерейски наместник на Асеновградската духовна околия и ме възведе като „свещеноиконом“ на Българската православна църква. Първоначално започнах да свещенодействам в родното си село, а от 2018 година – и в Асеновград, в храма „Успение Богородично“. Благодаря на паството за доверието към мен и най-вече на Бога, че отпразнувахме 260-годишнината от възстановяването на този дом Господен.

– Как съчетавате каба гайдата и презвитерското служение?
– Свещеник да се занимава с фолклор, е благодат от Бога. Църквата – това е народът. А народът е създал фолклора. В него е вплетен животът: радости, скърби, различни житейски събития. Изпълнявайки музиката, запазваме корените и предаваме традициите на младите поколения. Защото, освен всичко друго, Българската църква учи вярващите на любов към род и родина. Мелодията на родопската каба гайда във всички песни е от осем тона както в църковната музика. Един от отличителните белези е „(б)ручилото“, с което октава по-долу държи здрава основа на мелодията – същото е и в източното църковно пение.

– Като дългогодишен свещеник в Нареченски бани поемате и един от най-старите храмове в Асеновград. Какъв е духовният живот в енорията?
– В началото имах притеснение как ще ме приемат енориашите. За моя най-голяма радост, за което всеки ден благодаря, те ме посрещнаха много радушно и се отзовават на всяка моя покана за разговори и инициативи, за обновяване на храма. Изградихме прекрасни връзки с църковното настоятелство и жителите на енорията. Всички четиринадесет параклиса са обновени и се поддържат. С благословението на митрополит Николай към църквата „Успение Богородично“ бе зачислен и средновековният храм параклис „Свети Йоан Предтеча“, който облагородихме и осветихме отвън, за да се откроява нощем като пазител на целия град. Благодарен съм, че храмът е пълен. Това показва, че духовният живот в енорията е жив.

– Каква е най-честата потребност, която води хората при Вас?
– Традицията в неделя и на празници да се раздава храна в храма, се разшири през последните години. Раздаваме на всички, независимо от вероизповеданието. Но най-важното е, че все повече хора идват да търсят помощ от Бога. Ежедневно пристигат миряни от различни краища – да се поклонят пред чудотворната икона на Божията Майка, която помага за онкологични заболявания. Четем молитви за най-различни потребности, но молитвата бива чута, когато човек вярва истински в Бога: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Имаме прекрасна връзка с Основно училище „Ангел Кънчев“. Ръководството често ме кани да изнасям беседи за различни празници като Рождество Христово, Въведение Богородично, за народните будители. Така и за младите полагаме усилие, колкото можем. При възможност им даряваме духовна литература. – Асеновград е известен с чудотворните икони на Божията майка, а в този храм е една от тях. Днес Света Богородица извършва ли чудеса? – Когато човек с вяра и смиреност пристъпва към Нея – Владичицата на света, тя никога не го изпраща, без да е изпълнила молбата му. Знае се в цяла България, че този чудотворен образ помага на хора с онкологични заболявания. Тук идват и много млади хора с молба за рожба. Но често говоря с тях, че е важно всеки от нас да помни думите на Спасителя: Защо Ме зовете: Господи, Господи! А не вършите, каквото казвам? (Лука 6:46). За да придобием Божието милосърдие, нека първо да изпитваме себе си, да оправим пътеките на живота си и да се помирим с ближните. Така несъмнено ще бъдем като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време и чийто лист не вехне, и във всичко, що вършим, ще успеем (сравни Псалом 1). Така Бог ще чува нашите молитви! – Като архиерейски наместник и свещеник как виждате духовното състояние на съвременния човек и какво ще го посъветвате? – Ние, пастирите, имаме нелеката задача да сме наследниците на Благата вест, която Господ Иисус Христос е дал на апостолите, а те – на своите ученици, и така до наши дни. Това, че по Божие допущение изпълнявам послушание като архиерейски наместник на Пловдивския митрополит в Асеновградската духовна околия, още повече ме задължава да служа на Божия виноград. Спасителят е казал: … Всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква (Лука 12:48).

Затова, за да се подобри състоянието на всички нас в тези трудни времена, трябва да се поспрем и да размислим върху помислите и делата си. Да имаме примера на светите Отци, за които четем в житията на светии, и да използваме по-често молитвата: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!

За да възраства всяка енория, всеки пастир трябва да дава всичко най-добро за своето паство: време за духовна беседа, за утеха и приятелско изслушване. Ние, свещениците, трябва да се борим за един по-добър свят и да сме пример, както Христос е бил

В РАЗГОВОР С РУСЛАН ЙОРДАНОВ НЕГОВО ВИСОКОБЛАГОГОВЕЙНСТВО ОТЕЦ ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ РАЗКАЗВА ЗА 40-ГОДИШНИЯ СИ ОПИТ КАТО ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ“ В АСЕНОВГРАД И ДОСКОРОШЕН АРХИЕРЕЙСКИ НАМЕСТНИК НА ДУХОВНАТА ОКОЛИЯ, ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА ЕНОРИЯТА В ГОЛЯМО И ЗАДРУЖНО СЕМЕЙСТВО И ЗА ТРУДА ПО ОБНОВЯВАНЕТО НА ХРАМА.

– Отец Йордан, откъде започна Вашият път към храма?
– От дете мечтаех да стана свещеник, и то точно в храм „Свети Николай Чудотворец“ в Асеновград. Ранните ми детски спомени са как от другия край на града с дядо ми ходим пеша през зимата, за да идем на служби в църквите „Света Богородица“ и „Свети Николай Чудотворец“.

– Произхождате от свещенически род?
– Братът на дядо ми е свещеник – отец Константин, погребан в Куклен. От кукленския ни род от век и половина на всеки 25 – 30 години има по един свещеник. И моят син Стилиян, председател на храм „Свети Атанасий“ в Асеновград, стана свещеник на 22-годишна възраст. Имаме сребърен свещенически кръст на 250 години, който от поколение на поколение се предава на всеки новоръкоположен свещеник в рода ни. Всеки сам избира пътя си. Аз избрах моя и не съжалявам, че съм станал свещеник. Господ Иисус Христос е казал: „Ако някой иска да върви след мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). Който с вяра е приел този път, не може да не стане свещенослужител. Да си свещеник, е призвание. Общуваш с хората и те вярват, че им посочваш верния път.

За да можеш да ги съветваш, обаче трябва не само познание за Бога, но и житейска мъдрост. А тя се трупа през годините. Получава се взаимно допълване, изградено върху голямото доверие между свещеника и вярващия, с вяра в нашия Спасител и Господ Иисус Христос.

– Енорийският живот в „Свети Николай“ е особено активен. На какво се дължи това?
– На самите хора, които идват тук за богослужение, съвет, изповед, общение. Ако я няма потребата на хората, сам свещеникът нищо не може да направи. Няма съвършени хора. Съвършен е само Господ. Аз съм благодарен за дейността на църковното настоятелство, на мъжете и жените от енорията, които са участвали в полагането на всеки камък при ремонта на храма и параклисите, при строенето на църковното училище и трапезарията, на храма, на новия параклис. Храмът се съгражда всеки ден. През тези години ремонтирахме параклисите „Света Неделя“, „Свети Кръст“, „Свети Архангели“ и „Въведение Богородично“, построихме и нов, посветен на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов. В последните години наблюдавам как хората тук стават по-задружни. Съседи, които не си говореха дълго време, се сдобриха по време на празниците и сега участват заедно в инициативите на енорията. Ако жените не се бяха обединили, едва ли щеше да работи и трапезарията и всяка неделя да храним хората вече 25 години. Тук вярващите знаят да работят и да славят заедно Бога, да се веселят и да си прощават. Така живее нашата енория. А вратата на храма е винаги отворена, дори да няма богослужение.

На службите в „Свети Николай Чудотворец“ идват доста хора от Пловдив, включително младежи. Всяка неделя причастявам поне по 10 деца. Това се постига с много топлина, вяра, искреност. Хората виждат делата на свещеника, виждат близостта, която той допуска. Обръща се внимание на всеки човек. Както някога апостолите са намирали време с всеки да общуват. В нашия храм възродихме една уникална за града традиция на Еньовден – шествието на калиниците, малки момичета в булчински премени.

– Какво се крие зад тези успехи?

– Не съм сам, имам страхотен екип. Помагат ми моето семейство, съпругата ми Марианна, която е отличен църковен певец и дирижира църковния хор, занимава се с благотворителност, организира трапезарията. Още няколко мъже и жени помагат. Младежите също подават ръка. Когато трябва да се свърши някаква работа, веднага се появяват желаещи. Не само в моя храм, а и в цялата околия.

Имаме отлично взаимодействие с Община Асеновград и с Българската армия. Провеждаме общо 19 мероприятия заедно – църковни, градски и военни празници, на които отслужваме молебени, благославяме гражданите и войската. Военните винаги с радост ни подпомагат в ежедневната ни работа и при ремонтите.

– Във Вашия край има много прочути икони, от които най-известен е чудотворният образ на Пресвета Богородица – Златна ябълка в църквата в квартал „Горни Воден“. Какви са личните Ви впечатления от храма?

– Като дете са ме водили на богослужения там и имам много ярки спомени. Добре го познавам и той е свързан с моя живот. Годишно идват да се помолят десетки хиляди хора, които имат нужда от изцеление, от рожба, от помощта на Божията Майка. Виждал съм хора от цяла България. Веднъж срещнах и две семейства, дошли от Сърбия. Всеки иска да издейства тази благодат от чудотворната икона „Света Богородица – Златна ябълка“ и да получи чедо, защото тя върши чудеса и помага на бездетни семейства.

Когато човек с молитви, с вяра, с истинско богопознание търси Бога, Света Богородица дава просветление и благославя семействата да имат чеда, в което съм се убедил многократно.

Дори и при атеистичния комунистически режим в квартал „Горни Воден“ се провеждаха богослужения. Имаше много смирени свещеници, които се грижеха за паството според силите си. Богослужението никога не е спирало в този благодатен Божи Дом.

– В поверения Ви храм се събират ученици, които изучават български фолклор. От колко години децата на Асеновград се обучават в Божия храм?

– Фолклорната дейност към църковно-просветния център на енорията започна през февруари 2005 година, когато към нас се присъединиха Стефан Янев и гайдарският състав „Големите гайди“.

Година по-късно, през март 2006 година, приехме и групата на покойния вече Стойчо Каранлъков. Той пое ръководството на певческата формация „Надежда Хвойнева“, провеждайки занятията в прицърковната сграда на храма. Дълги години господин Каранлъков неуморно обучаваше своите възпитаници не само в изкуството на родопската песен, но ги градеше като личности в дух на родолюбие и християнски добродетели. След неговото упокоение делото му бе достойно продължено от негови ученички – Златка Пандева и Антония Макавеева. Тази приемственост е живото доказателство, че българският фолклор е сърцевина на нашия бит, вяра и култура.

През годините станахме свидетели на огромното вдъхновение, с което подрастващите се обучават при господин Янев, водени от любовта към магичния звук на родопската гайда. С общи усилия тук поставихме началото гайдари и певци в народни носии да участват на литията на Богоявление, когато на Великия водосвет край река Чая извършваме традиционното хвърляне на кръста.

С дълбока признателност благодаря на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, който, разбирайки за тази дейност към енорията, даде благословение Пловдивската митрополия да подпомага финансово певческата група.

За всички тези благодатни дела казвам от сърце: „Благодаря Ти, Господи!“.

– Ваше Всеблагоговейнство, Вие сте син на духовник, който дълги години служи в родния за Вас Асеновград. Повлия ли семейната среда за решението да приемете свещен сан?

– Целият ми живот е свързан с Църквата. Израснал съм в семейство на православен свещеник и съм отгледан в прицърковната къща при храм „Успение Богородично“ в Асеновград. От най-ранна детска възраст съм бил винаги близо до моя баща и съм му помагал в църковните богослужения.

Татко ме възпита в православната вяра и аз продължих пътя си, като следвах в Софийската духовна семинария и в Богословския факултет „Свети Климент Охридски“. Божият промисъл за мен е бил да стана свещеник, като ме ръкоположи приснопаметният Пловдивски митрополит Арсений през 2000 година.

Повлия ми не само това, че съм израснал в църковния двор, Семинарията също предопредели пътя ми към духовенството.

– Как изглеждаха през детските Ви очи хората, влизащи в църковния двор, и какво ги води при Вас днес? – Хората за мен са едни и същи. Премъдрият Соломон е казал: „Няма нищо ново под Слънцето“ (Еклисиаст 1:9). Хората ги движи едно – стремежът към Бога. Затова идват в храма – да се помолят, понеже чрез Бога ние живеем, движим се напред, съществуваме. Всичко дължим на Него. Затова е казано: „Непрестанно се молете. За всичко благодарете!“ (1 Солунци 5:16 – 18). Всеки идва с вяра в Христа и се надява на своето вечно спасение.

– Объркани от страстите на днешното време, угнетени от лични проблеми или с отворено чисто сърце за Бог застават вярващите пред чудотворната икона на Пресвета Богородица Милваща?

– Всеки идва със своята вяра, със своята надежда, със своята просба и със своите благодарности. Вярващият човек е по-добър от невярващия. Защото той има страх от Бога. Той мисли не само за себе си, а и за своите ближни. „По това ще познаете, че сме Негови ученици, ако любов имаме помежду си“ (сравни Йоан 13:35).

– Какво отнема от човека днешният свят и какво той може да си върне чрез вярата и молитвата?

– В днешния свят има извънредно много изкушения. Технологично напредваме и децата са вече много различни от моето поколение. Почти не виждам вече по улиците деца да играят. Всяко поколение е друго. И как ще израснат днешните деца, ще намерят ли те пътя към храма, зависи не толкова от свещениците и учителите, колкото от родителите. Най-малката църква е семейството.

– Но дали вярата е сред ценностите, които съвременният човек възпитава у децата си? Говори ли той с тях за Бог?

– Не чак толкова. Повече се говори за материалното. За това кой какво е постигнал, колко повече има. Но въпреки това Бог живее вътре в нас и душата на всеки човек се стреми към Бога. „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми копнее за Тебе“, казва цар Давид (сравни Псалом 41).

– Хората, които идват при Вас, са запазили този копнеж, дори да е заглушен от залисиите на ежедневното. Но какво казвате на тези, които са се отдалечили твърде много и са изпаднали в неверие, цинизъм, отрицание?

– Освен вярата ние имаме надеждата и любовта.

Много хора, за съжаление, разбират за Бога по трудния начин, когато вече не виждат никаква надежда в нищо, когато ги сполетят нещастия. Тогава тръгват към Бога. А той стои пред вратата на всяко сърце и тропа. При който му отвори, той влиза.

За мен няма невярващ човек. Дори да не вярва в Иисус Христос, той вярва в други неща, но има вяра. Може да не е християнската, може да не е истинска, но по различен начин Бог обръща хората към себе си. Аз съм бил свидетел как хора, които не са имали нищо общо с Църквата до 40-годишна възраст, са се преобразили и сега идват при мен всяка неделя и на всеки празник.

Мой познат не беше дълбоко вярващ. Кръстен е, но не изповядваше истински религията. Дойде със своята дъщеричка, която беше много болна. Помоли се и даде обет – ако детето оздравее, да направи един параклис. Стана чудо, детето се оправи, а той изгради параклиса в Родопите. Сега не пропуска неделя да иде там.

Безчет са чудесата, които е извършила Божията майка. Идвали са бездетни жени, на които четем молитва, и после се връщат да благодарят на Бога, че имат чедо. Затова иконата е обсипана със златни накити. Постоянно стават чудеса. Майката Божия ги прави, когато хората идват с истинска вяра.

– А какви истории за изцеление разказват тези, които са гребнали от лековитите води на аязмото, посветено на Йоан Кръстител?

– Моята клисарка, която вече почина, щом отвореше сутрин църквата, отиваше да си измие очите. До напреднала възраст не сложи очила и разказваше колко помага аязмото. Много са вярващите, получили изцеление.

– Защо според Вас традицията за шествието на Преполовение се е запазила вече 125 години? Какво намират хората по пътя от храма „Света Богородица – Благовещение“ до Бачковския манастир?

– Това е традиция от 1900 година. Хората идват, водени от вярата. Всеки да измоли милост Божия и благодат. Всички са убедени, че което е добро за тях, Света Богородица ще им го изпълни. Нашият край е благодатно място, защото има много чудотворни икони – нашата Елеуса, бачковската, „Златната ябълка“ в квартал „Горни Воден“. Имаме много манастири и параклиси. Явно хората са вярващи, за да ги съградят. Дори тези, които са из балкана, са възстановени. Това не е от друго, а от истинска вяра.

– Как насочвате към нея съвременния човек в духовните му търсения?

– Като духовници се стремим да изпълняваме съвестно задълженията си. Освен богослуженията ние също проповядваме, изповядваме, наставляваме и всячески се стремим да спасим една душа. Постоянно общуваме с хората, независимо от тяхната възраст. В светия Олтар ни помагат както малки деца, така и големи. За нас е радост, че има хора не само от града, но и от други места. По скромни мои наблюдения хората, които присъстват на богослуженията в неделя и на празници, се увеличават. Слава Богу!

Нашият храм от 2016 година непрекъснато раздава, дори и в неделен ден, благословена храна. И от същата година с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай се извършва ежедневно света Литургия. Хората знаят, че тук винаги ще намерят свещеник.

– Драги Владико, Вие сте израснали в Пловдивската духовна околия, тук станахте монах, йеромонах, архимандрит и първи викарий на Пловдивския митрополит. Освен църковното служение, имате и дълбока духовна връзка с храмовете и манастирите около престолния ни град Пловдив още от млада възраст. Какви срещи и събития от църковния живот по тези земи Ви дават сили в сегашното служение като Сливенски митрополит?

– Благодаря Ви за въпроса и възможността за това интервю в списание „Духовен път“. За историята на епархията се знае, има много писано по тази тема. Ценното за мен е, че благодарение на моя духовен старец Пловдивския митрополит Николай, бях пряк участник и свидетел на духовния и църковния живот в Пловдивската епархия. Живот, който ме изгради като духовник и личност. Защото животът в Църквата е духовен път, по който ние се изграждаме като личности. В съчетанието на Божията воля и човешката свобода – в решимостта да се върви по Божия път, се ражда удивително явление, което съществува само в православието – светостта, която е причината за нашето съществуване. Нали апостолът ни казва, че към святост сме призвани (сравни 1Петр.1:16), светостта е ключът към небето. А и това е причината за нашето съществуване. Всъщност свят е дълбоко човечният човек – този, които е взел насериозно своя живот, който е послушал своето сърце, без да се самоуспокоява в следването на Христос (сравни Марк. 8:34). Тези 18 години под духовното наставничество на митрополит Николай в Пловдив бяха именно духовен път на израстване и изграждане, на работа върху себе си и решимост да следвам и подпомагам един велик труд на себежертва и безкръвно мъченичество в съзиждане на църковно-богослужебния живот в епархията, дело на едно отеческо сърце, отдадено на Бога и ближния, сърцето на моя духовен отец. Всекидневните му грижи за епархията започват с просветата сред децата. Бил съм свидетел как преминават срещите му с директори на училища и кметове на общини за сформиране на групи по православие, както и на курсове за квалификация на учители по религия. Храмовото строителство е негов приоритет. А най-голямата му любов е богослужението. Всичко това ме накара да осъзная един много съществен духовен закон – че във всеки от нас се спотайват неограничени възможности, а ние понякога им позволяваме да заспят.

– Как може вярващият християнин да освободи и насочи в правилната посока този огромен потенциал?

– „Бъдете будни и се молете“ (Мат. 26:41) – ни е заповядано в Евангелието. Църквата и животът в църквата ни позволяват да разкриваме тези възможности. Когато ги освободим, нашата душа може да пребивава постоянно с Бога. В началото на моя път още не можех да разбера това. Но с помощта на владиката и личния му пример разбрах и осъзнах, че ние правим всичко заради Бога! Нима може да има нещо по-важно от Бога?! Това означава, че сме призвани да излезем извън пределите на навиците, страстите и греха. Живеейки живота на Църквата и вървейки по духовния път на спасението, ние се учим на постоянство в духовната борба, на всеотдайност в служението, заради Бога и ближния, чрез любовта, която е основният пътен знак по духовния път.
„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.“ (Йоан. 13:35) – ни казва Господ.

Именно любовта е движещата сила в духовния живот и облечени в любовта, която е свръзка на съвършенството (сравни Кол. 3:14), ние ще следваме Христос през целия си живот, защото Той е въплътилата се Любов: „Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела“ (Тит. 2:14). В този път към Бога, ако сме истински, а не лицемерно да се преструваме на свети или на християни, и грехове ще имаме, и съмнения, и колебания, и хули в нашето сърце, защото това е нашата паднала природа. Тази борба с нашето „Aз“ е пътят към Бога!

– Като семинарист в Софийската духовна семинария бяхте поканен от новоизбрания Пловдивски митрополит Николай да станете негов сътрудник и съработник. Впоследствие станахте монах и извървяхте целия път на църковната йерархия. Разкажете ни повече за връзката си с Вашия духовен старец митрополит Николай и неговото наставничество към Вас.

– Моят духовен път започна на 20 години, когато приех монашески постриг от архипастирската десница на моя старец митрополит Николай на 11 август 2007 година в Кукленския манастир „Свети свети Козма и Дамян“, след което от него бях ръкоположен и въздигнат в следващите духовни степени: йеродякон, йеромонах и архимандрит. През 2014 година по негово предложение бях хиротонисан за епископ с титлата „Знеполски“ и това се случи на 6 юли, в митрополитския храм „Света Марина“, от блаженопочиналия Сливенски митрополит Йоаникий, с благословението на покойния Светейши патриарх Неофит, и бях назначен за викарий на Пловдивския митрополит, което послушание изпълнявах до 24 май 2024 година. През това време съм изпълнявал различни послушания, които са ми били възлагани в духовен аспект: игумен на Кукленския манастир, преподавател в Духовната академия, духовен надзорник, председател на митрополитския храм „Света Марина“, ръководител на първата църковна телевизия, която създаде митрополит Николай.

– Пловдивската православна телевизия се утвърди като първата православна телевизия у нас. Какви препятствия срещнахте при прохождането ѝ?

– Спомням си, че беше много трудно, защото неведнъж от Съвета за електронни медии отказваха на владиката с мотива какво щели да кажат другите вероизповедания, но това не го разколеба и той не се отказа, а напротив, още повече се мотивира.
Един февруарски ден бях с него в София за издаване на лиценз на Пловдивска православна телевизия и след срещата ми каза: „Всичко, което съм поискал в Божието име, Бог ми е дал! Ако е добро, ще стане, ако ли не е добро, Бог ще направи така, че да е за добро“. И владиката бе прав, сега телевизията я има и се гледа не само в България, но и в чужбина.

– Едно от най-драматичните събития бе дългата съдебна сага около възвръщането на конфискувания от комунистическата власт епархийски манастир. В един момент дори изглеждаше, че митрополията няма шансове.

– Манастирът „Свети свети Кирик и Юлита“ над Асеновград за нас беше силно изпитание за вярата. Тогава за първи път видях какво е човек да гори в молитвата и да се моли със сърцето си, да се жертва за истината и правдата, за да се спаси едно свещено място от мерзостта на запустението. Владиката се молеше, научи и нас да се молим, научи и паството си. И Господ го чу. Това бяха десет години в тревоги, безпокойства, безсънни нощи и тормоз от различни човеци, чийто интерес бе накърнен. Използваха социални мрежи, фейк статии в различни печатни и електронни издания, но въпреки това владиката се бе доверил на Бога и стана чудо. Манастирът е на Църквата и е място, където се провеждат целогодишно детски лагери. „Молитвата има голяма сила. Общата молитва е като жаравата в огнището…“ На тези думи бях свидетел и очевидец на Божието чудо. Ако трябва да кажа нещо, то е, че думите на владиката се покриваха с делата му. Той е човек на словото, но и на действието. Ето защо неговият личен пример за всеотдайност и сърдечност в служението му към Бога е равно на служба за ближния, което за мен е укрепяваща сила и подкрепа, да се стремя към безкористно служение в битието ми на духовник, за да не бъда „безсрамен и безчестен син“ (Прит. 19:26). Затова благодаря на Бога, че ме срещна с богат на духовност архиерей, който чрез своята лична молитва и отеческа снизходителност ми даде възможност да заживея и обикна Църквата, да се трудя и работя според силите и възможностите си редом с него, да се развивам и изграждам като духовник под неговия омофор, за което синовно му благодаря!

– Какви уроци извлякохте от този опит?

– Християнският живот е пламенността и силата на активното живеене в общение с Бога, чрез вяра в Господ Иисус Христос, чрез Божията благодат, чрез изпълнение на Неговата свята воля. Същността на християнския живот се състои в общение с Бога, което първоначално е скрито не само от очите на околните, но и от самия човек. Свидетелството за него, видимо за другите, или ясно за нас самите, е огънят на действената ревност по Бога. Следователно, когато този пламък на ревността се разпали в душата, се полага основата на християнския живот; и в когото този пламък не угасне, той живее според Христос. Откъде владиката намира сили да изпълни всички тези трудове, свързани със широкообхватната му дейност: храмово строителство, духовна просвета, неуморна проповедническа дейност и богослужения? Отговорът е – ревност по Бога и с помощта на Божията благодат.

Това се старая да придобия и аз – Божията благодат и такава ревност, която се задейства от Божията сила с участието на нашата свободна воля, да бъда подобно на моя духовен отец ревностен във всяко Божие дело.

– Кои срещи и събития от църковния живот в Пловдив Ви дават сили в сегашното служение като Сливенски митрополит?

– Имах радостта да се срещна през тези години на служение в Пловдивска епархия с много добри и предани в служението си духовници – както свещеници, така и монашествуващи. Най-ярки са спомените от незабравимите срещи с майка Валентина Друмева, които имах още като ученик, преди да вляза в семинарията и след това. Тя бе подвижник на вярата и благочестието, човек на молитвата, на словото, постник, който носеше в последните години от живота си подвига на доброволното затворничество. В монашеската ѝ килия имах духовното щастие няколко пъти да посетя майка Валентина и да я причастя със светите дарове, а след това да побеседвам с нея. Винаги срещите ни бяха одухотворени, защото самата тя бе молитвеница и заради чистата си като перла молитва имаше и дара на прозорливостта.

Неведнъж ми се е случвало, още преди да задам въпроса си, тя да ми отговори. А тя говореше по такъв начин, с такава простота и непринуденост, че след срещата си с нея се замисляш и всъщност разбираш, че тя е отговорила на множество недоумения, които са те вълнували в една или друга степен, когато не си знаел как да постъпиш, и някак си те са чакали своето решение.

Времето при нея като че ли спираше и не усещаш как са минали час, два и повече. Тя умееше и го правеше по свой си начин, със своя характерен за монахолюбивата ѝ душа способ да те докосне и да те преобрази, макар и за миг, да усетиш онази тиха радост и лекота, онзи мир и блаженство, които чувства душата, докоснала се до нещо свято, до нещо надземно, до човек не от този свят.

– Кое от изповедническия подвиг на игумения Валентина остава скрито за нас, светските хора?

– Бил съм свидетел, когато митрополит Николай я посещаваше в манастира и ѝ споделяше за трудностите и как са се преодолели. И тя казваше, че е разбрала за трудностите му и в този момент най-силно се е молела със сестринството си за него. Но това не беше веднъж, а много пъти. Майка ни напусна, но не ни остави. Мисля си, че е редно тук да споделя и още един факт за нейната силна и чудотворна молитва. Бях в дилема, тъй като патриархът остана без викарен епископ, а имаше желание да ме назначи за такъв и аз се обезпокоих, притесних се дали бих могъл да оправдая доверието, което ми се възлага. И разбира се, бях готов да изпълня това послушание, ако ми бъде възложено. На храмовия празник в манастира Въведение Богородично, служихме с Дядо Николай и след службата се качихме в килията на майка Валентина, за да я причасти владиката и да побеседваме с нея. По време на разговора ни тя се обърна към мен и ми каза, размахвайки пръст: „Не, няма да ходиш в София, тук ще помагаш на владиката“. След няколко месеца Дядо Николай претърпя тежка операция, от която дълго време се възстановяваше, и беше в невъзможност да извършва богослужение и служебните си дейности и ангажименти.

Спомням си, когато отец Ангел ѝ сподели за първородния си син Георги, че след раждането има здравословен проблем, и поиска от майка Валентина да се помоли за него. След поредния преглед детето бе напълно здраво.

Малко преди тя да почине, Дядо Николай, аз и отец Ангел Ангелов я посетихме в манастира. Това беше и последната ни среща с нея. Тя сподели, че по време на изборите за Пловдивски митрополит са измолили от Бога да им изпрати владика Николай. Думите ѝ бяха: „Ние Ви измолихме, всеки ден четохме акатист на свети Николай до деня на избора, защото Ви обичаме“.

Майка Валентина беше истински свята душа – всецяло устремена към Господа, дълбоко потопена в умносърдечната молитва, посредством която имаше тази найдълбока връзка със Създателя. Това видимо се проявяваше при всяка среща с нея.

Тя, освен умносърдечната молитва, особено наблягаше на послушанието към родителите, към своя духовник, към митрополита. И заедно с всичко това изискваше да се работи върху смирението.

Корен и основа на всеки грях е гордостта. И по тази причина особено изискваше човек да работи върху самоукорението и смирението. И когато човек се старае и работи върху това, тогава Бог, на онзи, който истински желае да се смири, допуска различни житейски изкушения и скърби, дори болести, които му помагат по-добре да види своята немощ, човешката немощ, от една страна, а от друга, още подълбоко да опознае себе си – такъв, какъвто е, със своите слабости и недостатъци, и така малко по малко още по-дълбоко да се утвърди в смирението.

Така че, ако си спомня за всичко, което ми е говорила, ще кажа: ако истински искаме да се освободим от страстите, трябва да се смирим.

– При игумения Валентина равноангелското безукорно служение се е съчетало с огромна книжовна дейност. Такива фигури трудно могат да бъдат видени в цялото им величие, особено от съвременниците.

– Майка Валентина е истинско Божие благословение за епархията, за българския народ и за Калофер. Мнозина намираха подкрепа и утеха в нейните думи и поучения. Тези поучения са живи и днес се намират в нейните писмени трудове, които са многотомни в своите издания. Те ни разказват за репресираните духовници във времето на неверието, за българските светци и светици на Православието. Но наред с тях не бяха забравени и децата – чрез многобройните детски книжки по вероучение, на които майка Валентина бе посветила всяка минута в манастира. Обучаваше стотици деца на вяра и добродетели в неделното училище към обителта, заедно с класния ми ръководител от ОУ „Христо Ботев“ в родното ми село Остеново – господин Димитър Гошев.

В деня на моята лична Петдесетница, епископската ми хиротония, присъства и тя с цялото сестринство. И в този паметен за мен ден тя посвети стихотворение, лично написано от нея, което до момента не съм споделял. Сега го правя в нейна памет и в израз на благодарност към моя духовен старец митрополит Николай. Че имах тези благодатни мигове, които ми подари – да служа в светия манастир като йеромонах, архимандрит и епископ. Там съм и кръстен от отец Мирчо – ефимерия на светата обител, която е скъпа на моето сърце.

В светия храм, в неделния-възкресен ден,
наш досточтим отец Арсений,
с небесна благодат удостоен,
върви смирено в новото служение!
По архипастирския стръмен друм
молитстваме, все тъй добър и чист,
да носи с топла вяра, светъл ум,
нелекия висок духовен кръст!
В молитвите си спомняй си за нас!
Води ни към живот блажен отвъд!
Желаем с бодрост до преклонна възраст
да следваш благодатния си светъл път.
6 юли 2014 г. (неделя)
Игумения Валентина Друмева

– В Сливенската епархия Благовестието идва още с апостол Андрей, брата на свети апостол Петър, но за това като че ли малко се знае и говори…

– Миналото на България в църковно отношение крие неподозирани дълбини и богатства, които трябва да бъдат разкривани и правени достояние на сънародниците ни, особено в тези трудни и оскъдни на духовност времена, за да вдъхновяват още повече вярващите и да приобщават към Църквата онези, които се намират вън от нея. Без преувеличение можем да кажем, че земите на днешна България не само са били осветени от проповедта на апостолите и техните ученици, но и че християнството пуска дълбоки корени тук още от I век, а кръвта на ранните мъченици, които слабо или въобще не познаваме, е напоила тези корени толкова обилно, че дървото на Църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. Неслучайно Божият промисъл е отредил Българската църква да бъде начало за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия – Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. И понеже в Църквата случайности няма, а всичко е по промисъл и воля Божия, сам Господ е призовал трима от своите апостоли да проповядват благата вест по нашите земи. Това са свети апостол Андрей Първозвани, свети апостол Филип и свети апостол Павел. Както и поставените от светия апостол Андрей и свети апостол Павел епископи от седемдесетте апостоли в днешните български градове.

В съчинението „За седемдесетте апостоли“ свети Иполит Римски ни дава сведения за апостолската проповед по българските земи. Там той посочва като епископ на Одесос, днешна Варна, апостол Амплий. Името на апостол Амплий се появява в Свещеното писание в Посланието до римляни на свети апостол Павел: „Поздравете обичния ми в Господа Амплия“ (Рим. 16:8). Особен интерес представляват имената на апостол Карп, който е епископ на Верит в Тракия (Верия, Верея, днешна Стара Загора), както и на Зина(с), епископ на Диоспол. Единственият град в Европа, който е познат под това име, е днешен Ямбол. Както и на свети Ерм, за когото имаме сведения, че е бил пръв епископ на Филипополис, днешен Пловдив. На житийната традиция на свети апостол Андрей Първозвани най-важната особеност е, че разкрива посоката на мисионерската проповед на апостол Андрей, който подобно на своя брат апостол Петър (сравни 1 Петр. 1:1), се отправя към Понт, южните брегове на Черно море. В житието на свети апостол Андрей, създадено в началото на IX век от Епифаний монах, и на свети Симеон Метафраст (Х век), се потвърждава, че „жребият“ за проповед на свети апостол Андрей са днешните земи на България. Възможно е през Месемврия, днешен Несебър, да е минал свети апостол Андрей Първозвани на път за Одесос (днешна Варна), но за съжаление, изворите са запазили името само на крайната точка на неговото пътуване Одесос, без да споменават други селища на територията на днешна България. Косвена подкрепа за подобна хипотеза са част от мощите на свети Андрей Първозвани (ръката и челюстта), които дълго време са били съхранявани в митрополитския храм на Несебър „Света София“, преди да бъдат заграбени от венецианците през 1257 година.

Историята на християнството по нашите земи, и по-конкретно югоизточната част от днешните предели на Сливенска епархия, Южното Черноморие, е изключително богата на събития и личности. Малко известни са фактите за благовестието в Анхиало, днешно Поморие, което е донесено от ученика на свети апостол Павел, свети Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 година след Христа.

Тук за кратко пребивава и ученичката на свети апостол Павел, света великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска. Началникът на Църквата, поставен от апостолския мъж свети Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града свети Сотас Анхиалски. Още един голям светец, свързан с живота на древната църква по тези земи, е свети Яков Изповедник, епископ Анхиалски.

– Каква роля е изиграл живописният Несебър, където на всяка крачка се срещат величествени древни храмове?

– Според някои църковни изследователи градът е представен на Шестия Вселенски събор от епископ Петър Месемврийски. Тук през II век (или според житието през IV век) загива за Христа една от най-почитаните раннохристиянски светици – света великомъченица Ирина, чиято памет честваме тържествено на 5 май. Несебърската църква е осветена от присъствието и преминаването през града на много верни Христови следовници, като свети мъченик Анастасий Апокрисиарий, ученик на свети Максим Изповедник, който за известно време е на заточение в града. Свети Сава Сръбски пристига в Несебър през 1235 година след второто си пътуване до Светите земи и оттук се отправя за Велико Търново при своя родственик, българския цар Иван Асен II, където и умира.

Големият български исихаст свети Теодосий Търновски заедно със своя ученик свети Ромил Бдински също са светителствали в Несебър. Тук трябва да посочим и почитта в града към свети Теодор, както и присъствието в Несебър на мощите на светеца, заграбени от венецианците през 1257 година от митрополитския храм „Св. София“. В този град със своя свят живот е просиял и свети Лука, митрополит на Месемврия.

Мога да кажа, че благодарение на задълбочените изследвания на видния съвременен богослов по църковна история и наш епархиот от Бургас – доцент доктор Венцислав Каравълчев, имаме сведения за забравените светци, просияли на територията на южното ни Черноморие. Разбира се, ще се постараем тези негови трудове да придобият по-голяма известност и повече да се знае за светостта по нашите земи.

Няма как да не спомена и за Сливенската Света гора – това са манастири в околността на града. Едно от големите духовни, просветни и християнски средища през периода на късното българско Средновековие е манастирската общност, известна като Света гора Сливенска или Сливенска планина, състояща се от 24 манастира.

Едно от първите сведения за Сливенската Света гора намираме в житието на свети Теодосий Търновски. За това свято място пише и преподобни Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“, споменава на два пъти Сливенската планина. Първият път е във връзка с изграждането на манастирите, което преподобният свързва още с името на цар Калоян. Вторият – с пребиваването на свети Теодосий Търновски тук по времето на цар Йоан Александър. И днес стоят останките от двата големи манастира край Сливен, част от Сливенската Света гора, посветени на Свето Възнесение, свети Георги, света Петка и други.

– Какви исторически тайни крие Странджа, която днес е слабонаселена, но в миналото е била средище на пустиножители в голяма близост до Цариград?

– В Странджа се е намирала голяма манастирска общност в местността Парория. Обител, посветена на Света Богородица, исихастки център в манастира, основан от свети Григорий Синаит през XIV век. Житието му е написано едва няколко години след неговата смърт от любимия му ученик – светия патриарх Калист, след което много бързо в средата на ХІV век е преведено на български език. Това показва огромното уважение, на което се е радвал свети Григорий от страна както на найвисшите църковни кръгове във Византия, така и в Българската църква. Този респект е бил напълно оправдан – свети Григорий е бил наставник на редица личности от най-висшия клир на Константинополската църква като патриарх Калист, патриарх Исидор І, Давид Дисипат и други, както и на великите български исихасти и светила свети Теодосий Търновски, свети Ромил Видински, свети Роман Търновски и свети патриарх Евтимий. И днес в покрайнините на село Воден, община Болярово, се виждат останки от голям манастир, в който са се подвизавали преподобните отшелници, отдали се на умната молитва, предимно българи, за които споменах по-горе. Запазени са и пещерите с подземните килии на монасите с подземни църкви под олтара на централния храм на манастирския комплекс.

– В управляваната от Ваше Високопреосвещенство епархия се намират и две уникални свети обители – островните манастири „Света Анастасия“ до Бургас и „Свети Йоан Предтеча“ до Созопол. Какво е тяхното значение?

– Двата манастира са били монашески центрове, от които са произлезли видни духовни личности. От созополския манастир започва патриаршеското поприще на родения в Созопол Вселенски патриарх Йоан ХІІ Козма. След оттеглянето си от патриаршеската катедрата той се връща в Созопол и изживява последните си дни в обителта „Свети Йоан Предтеча“ на „Големия остров“. В този период Йоан ХІІ Козма изпълнява и дипломатическа мисия на българския цар пред византийския император, довела до брака на Теодор Светослав с принцеса Теодора – дъщеря на Михаил ІХ Палеолог през 1307 година. Венчанието на Теодор Светослав и Теодора става в църквата на манастира „Свети Йоан Предтеча“, а самият Теодор Светослав издига царска резиденция в манастира. Важна подробност е, че Йоан ХІІ Козма умира в Созопол в манастира „Св. Йоан Предтеча“.

През XV век Свети Нифон Константинополски (чиято памет се чества на 11 август), обичащ аскезата и исихията, се оттегля в созополския манастир, и възстановява манастира „Свети Николай, помощник на бедните“, който е бил метох на Созополския манастир (в днешния град Черноморец).

Малко известен факт е, че в манастира се замонашва роденият в Анхиало (Поморие) бъдещ Вселенски патриарх Йеремия ІІ Транос. Наричан от съвременниците си Слънцето на Изтока, патриарх Йеремия, подобно на свети Нифон, три пъти е качван и свалян от патриаршеския престол в Константинопол.

Патриарх Йеремия е човекът, въздигнал Руската църква от ранг на митрополия в патриаршия през 1589 година. Той никога не забравя манастира, от който е започнал своя духовен път, за което свидетелстват неговите достигнали до нас четири документа – сигилии и писма, предназначени за обителта „Свети Йоан Предтеча“. Освен патриарси на Константинопол, манастирът дава и много други висши клирици на Църквата. Известни са ни имената на митрополита на Никея Порфирий І, на Созопол и Мидия – Теодосий, на Анкира – Партений, и други, които са били монаси в „Свети Йоан Предтеча“.

Две императорски грамоти и десет патриаршески грамоти потвърждават привилегиите на островния манастир „Свети Йоан Продором“ като царски и патриаршески манастир и го представят като един от най-влиятелните черноморски манастири. Преживял разрухата на османското нашествие, манастирът продължава съществуването си до 1629 година, когато е разрушен от османците.

– Как се развила съдбата на духовниците и светините на манастира след разрушаването му?

– Монасите се преместват на остров Халки, като съхраняват значителна част от манастирската библиотека и църковна утвар. Те представят манастира като един от най-важните средновековни интелектуални и религиозни центрове по българското Черноморие. Единственото, което остава тук сред руините, е една малка кутийка със свети мощи на свети Йоан Кръстител, които открива при разкопки видният български археолог професор Казимир Попконстантинов преди 15 години. Тази година съвместно с общинското ръководство в лицето на кмета на град Созопол Тихомир Янакиев и енорийския свещеник иконом Димитър Попов организирахме богослужение на острова в руините на манастира, на мястото на откритието на светите мощи. Богослужение, каквото не се е извършвало от 396 години. По време на това паметно за епархията събитие отличихме с орден „Свети Димитрий Сливенски“ професор Попконстантинов.

– Запазихте ли близките си отношения с митрополит Николай и духовенството на Пловдивска епархия, след като станахте Сливенски митрополит?

– Изключително съм благодарен на Негово Високопреосвещенство митрополит Николай за отеческата подкрепа, проявена лично към мен, а и към цялата епархия. За неговото лично присъствие на различни църковно-патриотични събития и духовни тържества в епархията, каквито имаше през месец май в Несебър, където отслужихме в стария митрополитски храм „Света София“ съборна света Литургия, каквато не се е отслужвала от 460 години; за богослужбата през август на остров Свети Иван, за безрезервната му помощ и благословение да участват и да ме подпомагат духовници от Пловдивската света митрополия, и за сътрудничеството с Православната телевизия, която излъчва богослужения от Сливенската епархия. Всичко това е израз на отеческата любов и молитва на моя духовен старец дядо Николай, които са за мен блага утеха и благословение в моето служение.

На 26 февруари 2025 година заедно с дядо Николай отслужихме света Литургия в едно забравено място. А именно Бакаджишкия манастир „Свето Възнесение“ край Ямбол, където е служил и писал своите богословски трудове Софийският Чудотворец, светият владика Серафим Соболев. Там обновихме храма и възкресихме един забравен факт от църковната история, свързан с живота и с делото на свети Серафим.

– Понастоящем Вие сте най-младият митрополит на Светия синод на Българската православна църква, но за изминалите години натрупахте голям опит в работата с деца и младежи. Какви усилия в нашето съвремие са нужни за привличане на младите хора?

– Интересът към съвременните младежи на всички нас непременно трябва да бъде висок. Те са нашето бъдеще, нашето продължение и нашата надежда. Тяхното възпитание идва от Църквата, училището и семейството. Най-доброто възпитание идва от семейството и родителите, главно чрез техния пример и чистия им живот, ни най-малко – с непрекъснати груби и лоши думи или действия. Защото забележките, заканите, заплахите и прекалената строгост често водят до сериозно противодействие. Нужно е търпение, разбиране и доверие в Бога, гореща молитва и много тактична намеса в живота на нашите деца.

Мисля, че любовта ни към тях не бива да се превръща в задушаващ обръч, в някакви тежки окови, в отнемане на свободата им и в подчиняване. Отношението към децата и особено към младежите изисква подход. Припряността, небрежността и императивността не дават добри резултати.

Прекрасен педагог е свети Йоан Златоуст, който в своите творения често споменава, че без борба младостта не е възможно да се опази и да се развие. Децата имат нужда от добрия пример. Днес лошите примери са много, няма нужда да ги изреждам, добре знаем кои са. Затова вярата е жизненоважна за развитието и оформянето на светогледа на младия човек, който, виждайки примера в Църквата, примера в православието, с подкрепата на своите родители, чрез възпитание, с много, ама много родителска любов, да изгради себе си като личност.

Тъй като сме създадени по образ и подобие на Бога, то ние сме сътворени личности, защото Христос е реална личност, и с помощта на Църквата, следва да разкрием Божия образ в себе си, като живеем живота в православната вяра. А православието е живот в Христа и с Христа. И тъкмо затова е жизнено необходимо да позволим светлината Му да огрява от ранна възраст душите на децата – за да не потъват те в мрачното отсъствие на смисъл на живота и да се превръщат в звероподобна заплаха за всички. Затова е тъй необходимо въвеждането на предмет по вероучение в училище и още повече индивидуална работа с децата от страна на духовенството по места чрез неделни училища или други занимания по вяра. Сам Господ ясно го казва: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие.“ (Лука.18:16).

– Как виждате Сливенската епархия след години?

– Не мога да отговоря в пълнота. Но вярвам и се надявам Бог да ме сподоби с радостта да видя Сливенската епархия в същия разцвет, блясък и красота, образцова във всяка отношение, особено в духовно, каквато е Пловдивска епархия.

– Ваше Високопреосвещенство, благодарим Ви за отделеното време и доброто събеседване. Моля Ви за Вашия архипастирски благослов към читателите и редакционния екип на „Духовен път“?

– Желая Ви преизобилна помощ свише във вашите ежедневни трудове. Всеотдайността ви в делото на Благовестието и предаността към Вашия епархийски архиерей са израз на Вашата любов към Бога и пример в служба на ближния. Господ да Ви благослови и пази в мир много години!

– Ваше Високоблагоговейнство, Хисаря е град, изпълнен с история още от римско време. Каква е ролята на християнството за развитието на този град и на прекрасния край в подножието на Стара планина?

– Ролята на нас, християните, е преди всичко да изпълним завета на Спасителя Иисус Христос: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк. 16: 15 – 16). Още в дълбока древност градът е бил важен епископски център – живо свидетелство за силното присъствие на християнството и духовните нужди на хората. В римската епоха Хисаря, известен тогава като Диоклецианополис, е бил прочут, както и сега, с лековитите си минерални извори, а около тях се е развивал богат културен и обществен живот. Тук са изградени цели десет раннохристиянски базилики. Ако и днес по-често се вслушваме в гласа на Църквата и живеем според нейните напътствия, животът ни ще бъде по-добър, а това неминуемо ще се отрази и на облика на града, в който живеем.

Архиерейското служение е непрестанно подражание на Христовата саможертва

– Отец Александър, Вие сте свещенослужител вече почти половин век. Какво Ви накара да поемете по пътя на служението пред престола на Бога?

– Пътя на свещенството поех, защото това е верният път в живота. Израснах в семейство на свещеник. Баща ми често ми говореше като дете за Бога, за Църквата и за много други неща. Живеехме по манастири, а родителите ми обработваха манастирските имоти в град Сопот. Пред портите беше харманът с конете и диканята, с която вършеехме. Носех свещника на богослужбите в храма и монахините се радваха.
След завършването на 7. клас баща ми ме заведе да
уча в Черепишката духовна семинария. След завършването ѝ постъпих в казармата, а после – женитба, деца.
Когато Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Варлаам (Бог да го прости!) ме покани, приех да поема по духовния път. Това са вече 47 години – половин столетие труд на духовното лозе. Бяха трудни години, но с Божия помощ всичко се постига. И най-вече с вяра и упование в Бога.

Думите на светото Евангелие са зов към всяка човешка душа

– Вашето служение оставя неизличими страници в летописа на поверения Ви храм. Разкажете за неговото обновяване и облагородяване!

– Когато ме въдвориха в храм „Свети Пантелеймон“, той беше в доста окаяно състояние – без стенописи, с голи стени. Тъй като е изграден от камък и кал, пролет и есен се образуваше голям конденз. Стените постоянно бяха влажни и нямаше как да се изографисат. По това време се бе наложило да работя в Гърция и там видях как със специални шини и плоскости гипсокартон се отделя от стените и върху него се рисува. Реших и аз да приложа тази технология, но найголемият проблем беше набирането на средства. С помощта на приятели и добри християни извършихме вътрешния и външния ремонт – минахме през много трудности и препятствия. Дворът беше пълен с тръни и камъни, нямаше чешма, къщата беше разрушена, а ние с презвитерата и едногодишното ни дете живеехме във влага. Но всичко завърши добре.
От Сандански купихме кипариси, туи и други цветя – получи се като райска градина. Изписването продължи 10 години, с много прекъсвания. Най-тържествено беше обновяването на храма от Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, придружаван от много свещеници, хор и гости. Това беше радост за всички.

В сиянието на боговъплъщението християнинът намира утеха и надежда

– Храмът е наистина удивителен и посреща всеки посетител със своите красиви стенописи. Как бихте оценили днес изминатия път от позицията на времето?

– Храм „Свети Пантелеймон“ е малък, но прекрасен, с богати стенописи. Една посетителка бе казала: „Ти, който идваш в града на здравето, отбий се първо в храма на светеца лекар. Той благославя всеки“. И наистина – този, който влиза с вяра и се моли пред иконите, си тръгва удовлетворен.

Храмът пази живата памет на Църквата – молитва, изписана с цветове и благодат

Понякога виждам насълзени очи. Когато четем молитва за рожба, след време идват да благодарят, а аз с радост им казвам: „Не на мене, а на Бога“. Стенописите в храма са като отворена книга – дори най-неграмотният, като ги види, ще разбере посланието им. Те са проповед в краски.

В светото Причастие човек се примирява с Бога

– Вашата църква е средище за много православни поклонници от различни страни. Как се осъществява общуването с тях?

– Този кораб, който плува в духовното море, е спасение за всички, които със сърцето си желаят да се спасят. Освен от България, имаме посетители от много страни. Ние не правим разлика по етнос – всички са равни пред Бога. Бог е един, макар религиите да са много. Разбира се, има и недобросъвестни посетители, които палят свещи с кибрит или запалки.
Те се страхуват да запалят свещ от друга свещ, защото мислят, че отрицателната енергия ще премине върху тях. Това е суеверие. Аз им казвам: „А този хляб, който днес сте купили, колко ръце са работили по него? Не виждате ли на Великден как Благодатният огън слиза и се предава от ръка на ръка?“.
Вярвайте в Твореца, а не в творението!
Мнозина влизат в църква само за здраве или когато
имат проблем. Те мислят, че като запалят свещ и постоят дветри минути, проблемът ще се реши. Това е заблуда. Христос не е дошъл само да ни даде телесно здраве или да ни избави от болести, а да извърши най-великото дело в историята на човечеството – изкуплението. Затова, когато вършеше чудо, Христос питаше болния: „Вярваш ли, че мога да сторя това?“ (Мат. 9: 28). А той отговаряше: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!“ (Марк 9: 24). Според вярата Бог е с теб. Хората идват отдалече, за да се лекуват с тези чудотворни води, както някога във Витезда. Но храмът – като духовна баня – очиства от греховете.

– Какво е Вашето послание към младото поколение на съвременна България?

– Моето послание като свещеник е: да вярват в Бога, а не в измислени суеверия. Да посещават богослужения, където се изнасят проповеди за поука и назидание. Да си подаваме ръка за помощ – само така Бог ще ни спаси.
Надежда, вяра и любов между всички. Нека Бог по
молитвеното застъпничество на свети великомъченик Пантелеймон да ви благослови и спаси. Бог да пази България!

Образите на светците – среща между земното и небесното

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

– Ваше Благоговейнство, разкажете ни за Вашия личен духовен път: какво Ви вдъхнови да станете свещеник и какво Ви доведе до служението в храма „Света Фотиния“ в село Първенец?

– Бог прояви велика милост към мен в определен момент от моя живот да попадна в свещеническо семейство. Бащата на моята презвитера беше свещеник, свещеноиконом Георги Манолов. Бях приет сърдечно в неговия дом.
Общувайки с отец Георги, аз получих отговорите
на много въпроси, свързани с Бог и с нашата вяра, които си бях задавал още от юношеските си години. Отец Георги бе всеотдаен в служението си, търпелив и внимателен, той се отнасяше с голяма любов към хората. Това се оказа преломен момент в житейския ми път и аз избрах да поема по пътя на служението на Бог и на ближния.
Идването ми като енорийски свещеник в църквата „Света Фотиния“ в село Първенец през 2018 година, а покъсно и като председател на храма през 2022 година, стана с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай.

Архиерейска света литургия в храма

– Мисля, че храмът в Първенец единственият в България, посветен на Света Фотиния – Самарянката. Какво е значението на тази светица за Православната вяра и как се отразява това в ежедневието на енорията?

– Света Фотиния е Самарянката, с която Господ Иисус Христос беседва при Якововия кладенец за живата вода (виж Йоан 4:5-42). Православната църква е увековечила паметта ѝ под гръцкото име Фотина – просветителка. Свещеното писание ни я описва като самоотвержена благовестница за Христа.
Призована на съд от император Нерон, тя твърдо изповядвала вярата си в Спасителя. Затова тя и семейството ѝ, четири сестри и двама сина, били подложени на жестоки мъчения и смърт. Самата Фотиния след ужасни изтезания била хвърлена в кладенец.
При кладенеца някога тя получила от Спасителя
своето първо духовно озарение и изпила първата чаша „жива вода“, и пак кладенецът ѝ послужил като врата, през която тя преминала във вечния живот.
Мъченическият венец, с който се удостоила света Фотиния, е доказателство колко силна е била вярата ѝ в Христа, каква жертвоготовност и смелост е притежавала тази жена. Нейният подвиг вдъхновява и насърчава по пътя на вярата и закриля жителите на село Първенец.

Иконата на света Фотиния в едноимения ѝ храм

– Църквата има богата история, датираща от около 1700 година, с периоди на опожаряване и възстановяване. Какво ни учи тази история за устойчивостта на вярата в региона и как я предавате на по-младите поколения?

– През годините храмът е опожаряван и отново възстановяван неколкократно. Днес с благословението на Негово Високопреосвещентво Пловдивския митрополит Николай храмът е напълно реставриран и обновен, благодарение на силната вяра на жителите на село Първенец, която ги обединява. Благодарение на несломимия им дух, на техния труд, на огромното им желание да върнат благолепието на храма.
Всичко това ни учи, че Църквата Христова обединява хората, млади и стари, бедни и богати, хора с различни професии и интереси. И тази твърда вяра, която са имали през вековете жителите на селото, е нужно да я предадем на по-младите поколения. Моя отговорност и задължение като свещеник е да ги насърчавам да вървят по пътя на вярата.
С проповед да предам евангелското слово и чрез общуването с всеки един християнин да ги приканвам да бъдем съучастници в светата Евхаристия, тайнството, с което да достигнем вечния живот.

– Какво според Вас е предизвикателството пред свещеника в съвременния свят, свят на бързи промени, нови технологии и дори изкуствен интелект, но и свят на духовен глад?

– Предизвикателствата са много и те са за всички нас. Новите технологии, сами по себе си, не са нещо лошо. Зависи от това как и за какво ще бъдат използвани – за нещо общополезно и добро в помощ и улеснение на живота на хората, или за причиняване на разруха, страдания, зависимости и дори погибел, духовна и физическа.
Забързани и улисани в ежедневието, често загърбваме духовното и даваме превес на материалното. Забравяме, че душата ни се нуждае от духовна храна и не се грижим за нея. Много млади хора посещават храма, при различни поводи, но не участват в живота на църквата. Приели са Свето Кръщение, но не практикуват вярата си. Не се възползват от благодатта, с която светата Църква удостоява всеки православен християнин – тайнствата на Църквата.
Затова отговорността на свещеника и семейството
е голяма. Той трябва да възпитава подрастващите в духа на Евангелието, на вярата, на надеждата и на любовта към Бога и към ближния. Да следват Христа в живота си: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (сравни Мат. 16:24). Какво представлява нашият собствен кръст? Това е нашето лично служение на Бога, търпеливо да понасяме трудностите, скърбите и болестите в живота. Да вървим след Христа значи да Му подражаваме преди всичко в любовта. Христос беше въплъщение на любов. И ние, като Него, да обичаме ближните си и не само тях.
Да Го приемем с радост в сърцето си и да Го последваме в живота си, защото Той е „Светлината на света“ (Йоан 8:12), Той е „Пътят, Истината и Животът“ (Йоан 14:6).

Христос – Светлината на света, Която просвещава всяко сърце

– Светата Евхаристия е центърът на християнския живот. Как съвременният човек да пристъпва към Светата чаша?

– Както в миналото, така и в настоящето, човек винаги трябва да пристъпва към Светата чаша с дълбоко смирение и благоговение. Да се е подготвил подобаващо, изповядвайки пред свещеника съгрешенията, които е извършил.
Причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови,
човек освещава душата и тялото си, съединява се с Христа, източника на живота, приема благодатта Господня.
„Христос е същият и вчера и днес и во веки“ (сравни Евреи 13:8). Да не богатеем само за себе си, но и за другите, а най-вече за Бога, като си събираме съкровища на небето, които ни ръжда и молец яде, ни крадци подкопават и крадат.
Да бъдем милосърдни, да вършим дела на добротворство и братолюбие. Да живеем по Бога, да вървим по пътя на нашето собствено спасение.

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

– Ваше Всеблагоговейнство, като председател на храм „Свети Атанасий“ в град Перущица, бихте ли разказали как започна Вашият духовен път и какво Ви вдъхнови да поемете трудното, но благословено служение на свещеник?

– Ръкоположен бях за свещеник през 2003 година от блаженопочившия Пловдивски митрополит Арсений. Две години покъсно – през 2005 година – получих назначение в храм „Свети Атанасий“ в Перущица, където започна моят път като пастир.
Наследството, което заварих, беше изключително тежко, тъй като десет години преди моето идване храмът се намираше в ръцете на разколниците от така наречения Алтернативен синод. Това означаваше, че трябваше да започна не просто от нулата, а дори под нея, защото духовният живот на паството бе насочван в посока, различна от православието.
Започнах бавно, стъпка по стъпка и „камък по
камък“, да изграждам онова, което днес вече може да се нарече една устойчива енория – вярна на Църквата и утвърдена в православната вяра.

Неделното училище при храм „Свети Атанасий“ в очакване на Възкресението

– Влизайки в храма вече като духовник, пред какви трудности се изправихте и как беше възроден енорийският живот?

– Както вече споменах, началото беше изключително трудно.
От една страна, атеистичният режим бе оставил дълбоки следи в духовния живот на Перущица, а от друга – разколът в нашата Църква преди около 30 години също оказа негативно влияние върху енорията.
Честно казано, изграждането на такава енория,
каквато винаги съм мечтал – жива, с редовно богослужение, отслужване на Божествена света Литургия, на която мнозина присъстват и пристъпват към Христовите тайни – Драгоценното Тяло и Кръв Христови – беше нелека задача. Започнах буквално от самото начало, но с Божията помощ и с много любов и грижа към своите пасоми заедно успяхме да постигнем плодове, които смятам за добри. Така постепенно изграждаме православен начин на живот в Христа Иисуса и в Неговата света Църква.

Храмовата икона на Свети Атанасий

– Кои светии Ви вдъхновяват в ежедневното Ви пастирско служение?

– Пример и вдъхновение за мен е свети Йоан Кронщадски – духовник, до чиито висоти трудно можем да се изкачим, но с Божията помощ се стараем да подражаваме и да вървим по неговите стъпки. Наш семеен покровител е свети великомъченик Георги Победоносец, а моят особен закрилник е свети Атанасий Велики, от когото можем да почерпим неизчерпаема мъдрост и духовна сила, защото е един от великите отци на Църквата.

– Как се развива енорията и как бихте искали да я видите след години?

– Към момента енорията се развива добре и енориашите активно участват в духовния живот. Преди две години, с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, открихме неделно училище, в което днес се обучават около 30 деца. Те не са само от Перущица, но идват и от Пловдив, Брестовица и други близки населени места. Радвам се, че интересът е толкова голям. Надявам се с Божията помощ свещеникът, който един ден ще поеме след мен, да продължи да развива неделното училище и цялостния енорийски живот, за да се укрепва и обогатява духовният живот на Перущица.

Копие на Бачковската Света Богородица

– Какво е значението на храма за града? Има ли светини, които пазите в църквата?

– Храмът е от изключително значение за Перущица, тъй като в момента е единственият действащ в града. Той е и найстарият запазен храм – истински стълб на вярата. За мен е огромна чест и привилегия да служа именно тук, в църква, която е преживяла толкова много исторически събития. На първо място сред тях е Априлското въстание – събитие с ключово значение както за нашето отечество България, така и за Православната ни църква.
Преди около година храмът бе благословен с една
велика светиня – копие на чудотворната икона на Бачковската света Богородица. То е изработено от същия майстор, който е създал и едно от копията, намиращо се в самата Бачковска света обител. Получихме тази икона като дар, като ѝ отредихме достойно място в църквата, като закупихме специален проскинитарий. Днес тя е нашата най-голяма светиня и духовна утеха за вярващите.

– Какво е Вашето мнение за мястото на съвременния млад човек в Църквата?

– Съвременният млад човек трябва да има своето достойно място в храма. За съжаление, врагът на човешкия род непрестанно напада с най-различни изкушения и по всякакъв начин се стреми да отдалечи, да отблъсне и да обезсърчи младежите в тяхното приближаване към Бога. Именно затова свещениците имат дълга да ги привличат, наставляват, възпитават и обгрижват духовно.
Радостно е, че в Перущица има млади хора, които
редовно посещават неделната света Литургия, изповядват се, причастяват се и активно участват в духовния живот. За мен това е голямо постижение, защото си спомням първите години, когато на богослуженията присъстваха едва по двама-трима души, и то в напреднала възраст. Слава Богу, след много труд и усилия енорията днес е жива и процъфтява – към храма се присъединяват все повече млади хора и семейства не само от града, но и от околните населени места.

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

– Ваше Благоговейнство, Вие от дълги години служите в храм с историческо значение в град Съединение? Откъде започна Вашият път към Бога?

– И аз, като всеки човек, съм имал свой път към вярата. На младини животът ми потръгна в друга посока. През 1987 година завърших Университета по хранителни технологии в град Пловдив със специалност „Технология на млякото“.
Известно време работих в предприятията на „Млечна промишленост“ в Ямбол и Пловдив, занимавах се с търговия и с какво ли още не. След това стигнах до твърдото решение да замина в чужбина – търсех възможности за Южна Африка, Нова Зеландия, САЩ и Канада.
Бях си уредил документите да замина за Канада, но
когато станаха атентатите на 11 септември, се отказах. Междувременно започнах все по-често да посещавам енорийския ни храм „Света Троица“ в квартал „Кючук Париж“. Редовно беседвах със свещениците отец Васил Цонков, отец Славчо Добрев, отец Георги Славчев, отец Александър и останалите.
Задавах си най-различни въпроси за Бога. Постепенно в мен узря желанието да служа и окончателно се отказах да напусна Отечеството. С помощта на отците, и най-вече на отец Славчо, постъпих в паралелния курс на Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски“, където се дипломирах през 2005 година. Впоследствие завърших и магистратура в Богословския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. На Трифоновден през 2004 година приснопаметният Пловдивски митрополит Арсений ме ръкоположи за дякон, а на Преображение (6 август) – за свещеник. Този празник не бе избран случайно, защото се наложи да се преобразя от живота, който съм живял, в нов.
По това време приключи разколът в Българската
православна църква и митрополит Арсений ме изпрати за председател на храм „Свети свети Кирил и Методий“ в село Устина. Малко след въдворяването си Пловдивският митрополит Николай ме назначи за енорийски свещеник в храм „Свети Атанасий Александрийски“ в Съединение, където служа вече 18 години.

Пътят към храма невинаги е лек

– Как протича служението в храм, който всички свързват със славата на Съединението?

– В началото ми беше трудно, но с годините така свикнах с града и паството – душата и сърцето ми отдавна са при тях.
Местните хора са наследници на героите от Съединението и имат специфична психология – те са доста твърди. Понякога сме имали конфликти с различни хора и институции, в които миряните заставаха на моя страна. Дори когато се наложи да се изправят срещу свои близки, те повече държат на справедливостта и истината.

Китният двор на храма е любим на вярващите в град Съединение

– Какво Ви помага да преодолявате трудностите?

– На моменти, когато съм сам, се чувствам по човешки слаб, но утеха намерих в Божиите слова: „… стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява“
(2 Кор. 12: 9). И потвърждавам, както продължава да пише Апостолът на любовта: „Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова“ (2 Кор. 12: 9). И слава Богу, че са събратята ми, с които често се събираме, даваме си кураж и обменяме опит. През годините при всички изпитания съм намирал опора в братството в Христа.

Светата Литургия е средоточие на християнския живот

– Кои са предизвикателствата пред пастира в XXI век – век на нови технологии и утопии за човека?

– Технологиите непрекъснато се обновяват, но хората са все едни и същи. Казват, че сега имало нови проблеми.
Според мен проблемите са същите, но са станали някак по-завоалирани. Най-големият проблем все така си остава грехът. Както казва апостол Павел: „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта“ (Рим. 5: 12). Именно ние много се страхуваме от смъртта, защото душите ни не са чисти. Ако са чисти, те ще са при Бога, следователно няма от какво да се боим. Съвременното общество просто се грижи изключително за тялото, което подлежи на тление.
В двора на църквата намерихме надгробна плоча
от 1865 година с надпис: „Никъде в никое светско веселие не можахме да намерим наслаждение, освен у Бога. Тук почиват Костадин поклонник и Ненка поклонница“. Много мъдри думи наистина. Поуката е, че Бог е единственият, на Когото можем да се доверим. И че насладата при Него не може да се сравни с никое от земните удоволствия. Без Господа, каквото и да правим, сме обречени на празнота.

Икона на свети Атанас Александрийски

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

– Ваше Високопреподобие, Пловдив е град, чийто културен живот е наситен със събития през цялата година и жителите на града трудно могат да бъдат изненадани с нещо ново. Но през последните месеци на 2025 г. и през януари 2026 г. вниманието на обществеността беше насочено към много необичаен и мащабен проект – фотофестивала „С нами Бог“. Как се роди идеята за този проект?

– Радвам се, че започваме с този въпрос. Основната ни мисия беше да подадем ръка на талантливите фотографи – и на вярващите, и на търсещите, за да ги вдъхновим към едно по-дълбоко, осмислено и благоговейно заснемане на свещеното. Искахме чрез езика на фотографията да оживеят образи, които говорят без думи – образи на надежда и светлина. Всичко започна през ноември, когато по инициатива на списанието на Пловдивската света митрополия „Духовен път“ и с топлото архипастирско благословение на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай обявихме началото на това духовно и културно пътешествие.

Пловдив е естественото място за такъв проект. Нашият град има дълбоки традиции и с право се гордее със своите творци. Но ако се вгледаме, най-ценните ни съкровища са в храмовете – от античните мозайки на Епископската базилика до гениалните стенописи на Захарий Зограф в нашите манастири. Този фотофестивал е продължение на същатанишка. Той доказва, че Пловдив има с какво да се гордее не само чрез своите художници, но и чрез своите фотографи, които достойно посрещат конкуренцията от цяла България и чужбина.

– Заглавието „С нами Бог“ е изключително силно. Как то се преплита с изкуството на фотографията? Голямо предизвикателство ли е да се търси невидимото чрез една толкова технологична медия?

– Точно в това е парадоксът и красотата. Думите „С нами Бог“ са живо свидетелство за нашата вяра – те ни напомнят, че Творецът не е оставил човека сам, а присъства във всяко добро дело и всяка светла усмивка.

Важно е също, че фотофестивалът се проведе по време на Рождественския пост и след това в дните на честването на Рождество Христово. Думите „С нами Бог“ звучат в богослуженията в тези светли дни и затова сме преценили, че те са идеални за името на проекта.

Фотографията, макар и технологична, е опит именно чрез видимото да се засвидетелства невидимото присъствие на Бога в света. Всеки участник в този конкурс успя да улови по нещо от това невидимо присъствие – духовното в обикновеното, Божественото в човешкото. Свети Йоан Дамаскин ни учи, че Бог е станал видим, приемайки материално битие, и чрез това е придал ново достойнство на материята. Така и фотографията превръща материята в прозорец към вечността.

– Как гледате на еволюцията на това изкуство в контекста на духовността?

– Фотографията е младо изкуство, едва на двеста години. Ако се върнем към 1826 година и първите кадри на Жозеф Нисефор Ниепс, ще видим колко труден е бил пътят – тежки камери обскура, метални плаки, сложни химически процеси в тъмни стаички. Дълго време това е било занимание за посветени, за хора, които буквално „извайват“ образа от тъмнината. През 60-те и 70-те години на миналия век тя стана масова, влезе във всеки дом, за да увековечава семейните празници. Днес обаче сме в ерата на дигиталната революция – безогледални камери, смартфони, изкуствен интелект. Тази техника улеснява фотографа, освобождава го от мисълта за настройки като бленда и скорост. Но тук е тънкият момент: техниката може да върши всичко, но тя не може да чувства. Улеснението трябва да служи на фотографа, за да съсредоточи той цялото си внимание върху обекта и неговата душа. Не бива да забравяме, че самата дума „фотография“ (от гръцкото φως (светлина) и γράφω (пиша)) означава „светопис“ – рисуване със светлина, което в духовен план превръща фотографа в свидетел на онази нетварна Светлина, която огрява всеки човек.

– Споменахте изкуствения интелект. Той не застрашава ли автентичността на духовния образ?

– Това е сериозен проблем на нашето време – рискът от загуба на автентичността. Машината може да създаде перфектно изображение, но тя не може да се моли. Тя няма сърце, което да трепти пред чудото на Боговъплъщението. Истинската фотография изисква „чисто сърце“, за да видиш красотата и доброто. Затова нашият фестивал набляга на човешкото участие. Дори един любител, ако има малко късмет и чисто око, може да създаде шедьовър, който да докосне душите ни повече от всеки компютърно генериран образ.

– Интересът към проекта беше огромен. Очаквахте ли такова международно участие и толкова много кадри?

– Честно казано, бяхме приятно изненадани. Въпреки сравнително кратките срокове – почти месец за кандидатстване, се включиха над 350 участници, с над 1800 фотографии от 17 държави. Това накара журито да работи денонощно, за да оцени творбите. Радостно е, че видяхме както утвърдени майстори, така и изгряващи таланти. Това показва, че жаждата за духовно изкуство е огромна и че светата Църква има своето място като духовно средище за тези творци.

– Фотофестивалът не е само конкурс и изложба. Какво друго включва програмата му?

– Проведохме и мастърклас за млади и начинаещи фотографи в митрополитската църква „Света Марина“, защото вярваме, че опитът трябва да се предава. Когато изкуството е родено от чисто сърце и стремеж към истината, то се превръща в служение.

Въпреки сравнително кратките срокове – почти месец за кандидатстване, се включиха над 350 участници, с над 1800 фотографии от 17 държави… Радостно е, че видяхме както утвърдени майстори, така и изгряващи таланти. Това показва, че жаждата за духовно изкуство е огромна и че светата Църква има своето място като духовно средище за тези творци.

– Инициативата за реализирането на този прекрасен проект принадлежи на редакционния екип на списание „Духовен път“. Кой друг се включи в организационния комитет на фотофестивала?

Позволете ми да изкажа сърдечна благодарност към моите колеги организатори на този фестивал, с които с благословията на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай имах щастието да работя в организационния комитет. Особено искам да благодаря на д-р архимандрит Петър (Еремеев) – главен редактор на списание „Духовен път“ и председател на организационния комитет, както и на г-жа Петя Щерева – ръководител на Дома на културата „Борис Христов“, и на Минко Михайлов – фотограф с международно признание, за тяхното вдъхновение, последователност и усет към духовната култура.

С дълбоко уважение изразявам благодарност и към членовете на журито, които съчетаха духовна чувствителност и висока професионална взискателност – доц. д-р Ивайло Иванов Найденов – декан на Богословския факултет на Софийския университет, свещеник Мирослав Георгиев – духовник и билдредактор на списание „Духовен път“, гл. ас. д-р Соня Станкова – преподавател и фотограф-художник, г-жа Димитрина Василева – фотограф и активен деец на международната фотографска сцена. Както казах, журито се справи отлично със задачите си. Разбира се, голямата заслуга за това е на председателя на журито – г-н Минко Михайлов.

– Фестивалът ще се провежда ежегодно. Това означава, че още повече фотографи ще участват в следващия фотоконкурс. Какво бихте пожелали на всички, които вече са се присъединили към проекта и все още планират да участват в него?

– Бих им казал да не спират да търсят светлината. Снимките, които видяхме във фотоизложбата, не просто разказаха истории – те докоснаха сърцата и ни напомниха за присъствието на доброто. Искам да благодаря на всички участници, които чрез обектива си успяха да уловят невидимото. Вашите фотографии ни вдъхновяват и утешават.

Нека този фестивал бъде началото на едно ново духовно пробуждане чрез изкуството. Нека светлината, уловена в тези образи, ни съпътства и занапред. За много и благословени години!

– Г-н Михайлов, като професионалист с огромен опит Вие сте виждали хиляди кадри. С какво предложението да оглавите журито на фотофестивала „С нами Бог“ успя да Ви спечели и да Ви извади от зоната на „стандартните“ фотографски конкурси?
– Приех поканата с истинско удоволствие и вътрешен мир, защото този проект е много повече от поредната надпрева- ра за най-красив кадър. Това е мисия. Когато под егидата на Пловдивската света митрополия се роди идеята за този фес- тивал, стана ясно, че търсим нещо невидимо за обикновеното око. Привлече ме възможността да видя как съвременната фотография може да бъде мост към духовността. Фактът, че се включиха над 350 автори от различни държави с близо 2000 снимки, е доказателство, че сме докоснали една жива нервна система на творчеството, която няма географски граници.

– Първата категория в конкурса – „Хората и Църквата“ – се превърна в истински център на събитието. Защо заложих- те точно на това заглавие и какво е посланието зад него?
– Тази категория ми е изключително на сърце. Тя не е плод на мое еднолично решение, а е резултат от общата визия на орга- низационния комитет, разгърната с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай. Идеята е проста, но фундаментална: Църквата, която виждаме тук на земята, се състои от хората. Тя е жив, дишащ богочовешки организъм. Често хората възприемат храма само като архитектура или история, но без човека в него той остава само паметник. Ние искахме да покажем Църквата като общност.

– В тези снимки виждаме лицата на нашите съвременници. Как се свързва този днешен образ с хилядолетната традиция на Православието?
– Логиката е много дълбока. В богословски смисъл Църквата включва всички – и тези преди нас, и тези след нас. Но помислете за това: всеки светец, чиято икона днес целува ме в храма, някога е бил обикновен човек. Той е имал лице, поглед, молитва. Когато днес заснемем един вярващ човек в момент на неговото общуване с Бога, ние всъщност документираме живата история на духовния живот. Тази категория изпраща мощно послание: вярата не е в миналото, тя е в пулса на човека до нас.

– Беше ли трудно за журито да запази обективност пред такова огромно количество участници във фотоконкурса?
– Беше „благодатно трудно“, ако мога така да се изразя. Изборът беше истинско предизвикателство, защото нивото на подадените материали беше изключително високо. Не става въпрос само за техника, макар че имаше блестящи изпълнения, а за оня особен заряд, който носи кадърът. Търсихмеистинност. Бягахме от всичко, което прилича на поза или режисирана театралност. Искахме да отличим снимки, които не просто показват обред, а разкриват вътрешния диалог на душата. Да избереш най-добрите сред толкова много смислени кадри, е отговорност, която те кара да смириш собственото си его като творец.

– Какво е Вашето пожелание към читателите на „Духовен път“, които ще разгърнат тези страници и ще видят избраните фотографии?
– Пожелавам им да не гледат на тези снимки като на обикновено изкуство, а като на огледало. В категорията „Хората и Църквата“ всеки може да открие себе си. Надявам се тези образи да им напомнят, че вярата е светлина, която преобразява ежедневието ни и ни прави част от нещо много по-голямо от нас самите.

В богословски смисъл Църквата включва всички – и тези преди нас, и тези след нас. Но помислете за това: всеки светец, чиято икона днес целуваме в храма, някога е бил обикновен човек. Той е имал лице, поглед, молитва. Когато днес заснемем един вярващ човек в момент на неговото общуване с Бога, ние всъщност документираме живата история на духовния живот. Тази категория изпраща мощно послание: вярата не е в миналото, тя е в пулса на човека до нас.

– Г-жо Василева, Вие сте утвърден авторитет във фотографските среди не само в България. Какво Ви мотивира да приемете поканата и да станете част от журито на този нов за страната ни православен фотофорум?
– Приех тази отговорност с истинско вълнение, с дълбока благодарност и с усещането за смисъл. Преди всичко бих искала да изразя своята признателност за благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, както и към целия организационен комитет за поканата. За мен беше чест да бъда част от инициатива, зад която ясно и категорично стои Българската православна църква. Този фестивал е много повече от културно събитие. Той е знак към съвременния свят, че вярата и изкуството не са противопоставени, а напротив – те живеят в непрекъснати жив диалог. Фотографията, когато е направена с чисто сърце, може да се превърне във форма на свидетелство, дори на проповед. Като вярващ човек и майка, възпитала детето си в християнските ценности, за мен беше дълбоко трогател- но да видя как обективът може да бъде инструмент на духов- но послание, а не просто на естетика.

– Втората категория на конкурса – „Храмове и манастири“, привлече изключително силни и въздействащи творби. Какво значение отдавате на тази тема в контекста на православното изкуство?
– В Православието образът никога не е случаен. Материята сама по себе си носи богословски смисъл. Често казвам, че ако иконата е богословие в багри, то църковната архитектура е богословие в камък. Това не е метафора, а реалност, прежи- вяна от векове. Като фотограф и човек на изкуството, аз никога не гледам на храма просто като на сграда или исторически паметник. За мен той е материализирана молитва, изразена чрез пропорция, светлина, тишина и пространство. Храмът възпитава погледа, дисциплинира духа и насочва сърцето. В тази категория участниците показаха изключи- телна чувствителност. Те не се ограничиха до заснемане на архитектурни детайли, а успяха да уловят духа на святото място. В техните кадри камъкът „говори“, светлината „мълчи“, а тишината разказва за Бога по начин, по който думите често не успяват.

– Фотофестивалът премина през своята най-интензивна фаза. Какви емоции Ви вълнуват сега, когато резултатите вече са факт?
– Изпитвам дълбока, светла радост. Процесът на журиране беше сериозен и отговорен – разгледахме близо 2000 фото- графии, но искрено казано, не усетих умора. Напротив, колкото повече навлизахме в кадрите, толкова повече се зареж- дахме от тяхната чистота и искреност. Да видиш как фотографи от 17 държави са се до- коснали до православната духовност с такова уважение и благоговение, е истински дар. Това преживяване ме направи щастлива не само като професионалист, но и като човек на вярата. Усетих, че този фестивал е надхвърлил рамките на конкурс и се е превърнал в духовно пътешествие.

– Проектът достигна до милиони хора чрез дигиталните платформи на списание „Духовен път“. Какво означава този успех за Вас?
– Това е най-голямата награда. Когато осъзнаеш, че хиляди хора са посетили сайта и социалните канали на списанието, че са се спрели, погледнали, замислили – това носи огромно удовлетворение. Фотофестивалът „С нами Бог“ се превърна в красив и мащабен визуален разказ за вярата, историята и духовна- та памет на България, който достигна до милиони по света. Това не са просто числа или статистика, а доказателство, че съвременният човек има нужда от смисъл, от тишина и от красота. Проектът успя да обедини миналото и настоящето в един общ визуален псалом.

– На следващите страници представяте победителите във втората категория. Какво бихте пожелали на читателите, преди да се потопят в тези фотографии?
– Бих им пожелала да се спрат за миг. Да не бързат. Да поз- волят на тези образи да говорят. В категорията „Храмове и манастири“ ще открият не само майсторството на обектива, но и тишината на вечността. Тези фотографии са свидетел- ство, че вярата ни е жива, че храмовете ни не са само камък и история, а пространство на среща – между човека и Бога.