В асеновградския край, сред многобройните древни храмове и чудотворни икони на Божията Майка, сияе с неповторимо очарование църквата „Света Богородица – Благовещение“. Позлатените кубета, оформени като с рибени люспи, отдалеч приветстват поклонниците в игра със слънчевите лъчи. В пълната с красиви образи и вълнуващи загадки градина на Небесната Всецарица ни очакват чудотворна икона, подземно езеро с рибки, стела на римски гладиатор, забележителните икони и стенописи на Захарий Зограф и други стари майстори. Скрита днес на десния бряг на река Чая, дълги векове църквата е украсявла бахчите (градините) край извора Топлицата под Камена. От първоначалния храм е останала внушителна олтарна стена, дълга 7 метра и висока 5,25 метра, която е вградена в по-късната постройка. Историците я отнасят към периода XI – XIV век с архитектурните белези от епохата на Бакурианите, поставили началото на Бачковската света обител.

Средновековният олтарен зид и двете слепи двустъпални ниши са градени с бигор, редуван с тънки, но широки тухли, а в по-горните нива на апсидата има следи от така наречен клетъчен градеж. Над олтара са запазени и най-ранните стенописи, нарисувани в края на XVII век от Зограф Йоан от Воден. За пръв път църквата в квартал „Амбелино“ се споменава в писмените източници през 1628 година в сигилийна грамота на Вселенския патриарх Кирил Лукарис, с която се препотвърждава ставропигиалният статут на Бачковския манастир и се защитава правото му на собственост върху храмове в Станимака (Асеновград) и две околни села от вмешателството на местните свещеници и Пловдивския митрополит.

Храмът възраства под духовните грижи на братството на Бачковската света обител, около него изникват гостоприемница и стопански постройки, превръщайки го във втори метох на Бачковския манастир в града след „Свети Георги“.

ВЪЗОБНОВЯВАНЕТО ПРЕЗ 30-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК

По време на голямото кърджалийско нападение през 1810 година сградите са опожарени, през същото лято Асеновград е сполетян и от разрушително земетресение. Въпреки премеждията между оцелелите храмове в града Константин Иконом през 1819 година споменава и „Света Богородица – Фанеромени“ в квартал „Амбелино“.

Малко по-късно, през 1835 – 1838 година, храмът е възстановен като трикорабна едноапсидна, еднокуполна базилика от камък и хоросан. Според историческите свидетелства новият градеж запазил оригиналния си вид, наподобяващ главния храм на Бачковския манастир. От средновековния останали чудотворната икона на Света Богородица – Умиление. Чиято история се губи назад в столетията, и иконите на Господ Иисус Христос, свети Йоан Кръстител и свети Николай.

ЕЗЕРОТО С РИБКИТЕ И СТЕЛАТА НА РИМСКИЯ ГЛАДИАТОР

Преизграждането на храма започва от подземния параклис с аязмо „Свети Йоан Кръстител“. Там е езерото с рибките – любимо място за поклонниците и децата.

Рибките биха могли да ви се покажат само ако пазите пълна тишина и избягвате резките движения. В горещините също се крият от погледите в хладината на дълбокия извор. Заради тях църквата е известна като Рибната, по-рано я знаели и като „Бръшляновата Богородица“, защото стените ѝ били обрасли в бръшлян.

Друга забележителност е олтарът, издигнат върху антична стела на римски гладиатор. Върху камъка е изобразен атлет с препаска около кръста. В дясната си ръка държи венец, а в лявата – палмово клонче. Вдясно от него има гладиаторски шлем, а върху него – птица; вляво се вижда ковчежето му и легнал върху него лъв – символ на могъщество и слава.

Надписът му разкрива смразяваща история за убийство и отмъщение отпреди две хилядолетия. Той гласи: Аз, гладиаторът Виктор, почивам тук. Отечеството ми е Солун. Погуби ме божеството, а не клетвопрестъпникът Пинас. Нека повече не се хвали. Аз имахдругар по оръжие – Полиник, който, като уби Пинас, отмъсти за мене. Клавдий Тал постави този паметник от средствата, които Виктор остави. Предполага се, че надгробната плоча е донесена от Пловдив, където се провеждали едни от най-големите гладиаторски борби.

ДЕБЮТЪТ НА ЗАХАРИЙ ЗОГРАФ

През 1838 година в подземното аязмо с рибките разгръща своя талант Захарий Зограф. Тук той дебютира в стенописните украси. Най-въздействащите му композиции са „Света Богородица – Ширшая небес“, където в лика на старозаветния пророк Захарий ни е оставил и свой автопортрет, а също и „Света Богородица – Пътеводителка“. Негово дело са и иконите от царския ред, сред които се откроява още един забележителен свят образ на Божията Майка – „Живоносен източник“. Тя препраща към първообраза – едноименния патриаршески манастир в Цариград, основан през V век край Богородичен извор с лековита вода, където също има аязмо с рибки.

В горния храм Захарий Зограф е изрисувал две от иконите на царския ред – „Свети свети Константин и Елена“ и „Благовещение“. Изписването на църквата продължава и през 1850 година, като в различно време тук творят и други прославени зографи като Моско Одринчанин, Зограф Йоан от Воден, Спирос Михаил и Симеон от Трявна. В доминираната от гръцката общност Станимака обновената църква е обгрижвала духовните нужди на населената с българи Бахча махала. Сред изнамерените по-късно съкровища са два ръкописни осмогласника на църковнославянски, датирани от ХV и ХVІІ век.

„Света Богородица – Благовещение“ е поверена на един от братята на Бачковския манастир – йеромонах хаджи Йеремия, който през 1880 година слиза да живее в къщата в двора на храма.

В този период се разгорещява българогръцката разпра. Под натиска на българи патриоти като Янко Прашката, Бою Тошев, хаджи Стоян, хаджи Желя Сталев, Динчо Георгоолу и други жители на Бахча махала през 1892 година хаджи Йеремия се отказва от Патриаршията и обявява църквата за българска и подведомствена на Българската екзархия. Гръкоманите в Станимака въстават, настъпват безредици, но положението не се променя. Непосредствено след това и братството на Бачковския манастир преминава под омофора на екзарха.

КАМБАНАРИЯТА НА АРХИТЕКТ БОЯН ЧИНКОВ

Благоустройствата продължават и в по-ново време, понякога с противоречив резултат. В края на столетието е издигнат купол с полуцилиндричен свод, нанесени са нови стенописи. След 1920 година също се предприемат мащабни ремонти и църквата отново е преизписана. На юг е изграден параклисът „Свети Архангели“, предверие е създадено и при северния вход на храма. През 1935 година е построена модерна камбанария по проект на прочутия архитект Боян Чинков. Десетилетия по-късно умелите реставрации започват да изваждат оригиналните стенописи наяве и да връщат забравения им блясък. Градината на Богородица е заобиколена от мраморни чешми с чучури под формата на рибки. Най-старата чешма е ням свидетел на поредица от бурни исторически събития и тайни на духа. Чудесата на храмовата икона нямат чет. И до днес се случват и разказват с благоговение от енориашите. Поклонници от цялата страна изпълват храма през уикендите. С неповторима надежда и тържественост се чества храмовият празник. В нощта срещу Благовещение десетки бездетни жени идват тук за всенощно бдение в молитва към Божията Майка.

ПЛОВДИВСКИЯТ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ ВОДИ ШЕСТВИЕТО НА ПРЕПОЛОВЕНИЕ

В утрото на празника архиерейската света Литургия по традиция се възглавява от Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай.

Всяка година на големия Господски празник Преполовение владиката отново възглавява светата богослужба, след което повежда внушителното литийно шествие начело с чудотворната икона „Света Богородица – Елеуса“, което тръгва от храма, преминава през целия град и продължава до Бачковския манастир, където се отслужва благодарствен молебен. Според поверието иконата от Благовещение се поставя до Бачковската чудотворна икона и целият обичай се изразява в „среща на двете сестри“.

Традицията, която събира хиляди богомолци, води началото си отпреди век и половина от съновидения на благочестиви местни жени, според едни, а според други – като полузабравен спомен за чудодейно избавление от кърджалийско нападение и чумна епидемия. В нощта срещу Преполовение отново десетки бездетни жени и болни хора идват да пренощуват до чудотворната икона „Умиление“, други носят дарове – благодарност за чудо, сторено тук по молитвите на Божията Майка.

Всяка година на големия Господски празник Преполовение владиката възглавява светата богослужба, след което повежда внушителното литийно шествие начело с чудотворната икона „Света Богородица – Елеуса“, което тръгва от храма, преминава през целия град и продължава до Бачковския манастир, където се отслужва благодарствен молебен.

Първите сведения за християнско присъствие в района датират от II – III век, когато тук се оформя манастирска общност, посветена на свети свети Кирик и Юлита. Селището Воден, днес разделено на Горни и Долни, възниква в близост до светата обител. Археологически и писмени извори сочат, че то функционира като стопански възел през XIV – XV век – с развито земеделие, скотовъдство и редовен търговски обмен. Тук е съществувало раннохристиянско общество, на което вероятно се базира по-късната църковна общност в Горни Воден. На мястото на храма е имало по-стара култова постройка от времето на Второто българско царство или византийския период. За нея свидетелства надпис на гръцки език върху мраморна плоча в нартекса (притвора), вдясно от вратата на наоса – така нареченият Юстинианов надпис.

По-късно, през XVII век, се изгражда и днешният храм „Успение на Света Богородица“, който бързо се утвърждава като духовен център на региона. Тезата, че в днешния си вид храмът възниква именно тогава, се потвърждава от факта, че параклисът костница „Свети Архангел“, който се намира югоизточно от църквата, е датиран от началото на XVII век.

Създаден със смирение и вдъхновение, храмът бързо се превръща в стожер на вярата за целия район.

КАМЪК, ДЪРВО И СВЕТЛИНА – АРХИТЕКТУРНА МОЛИТВА

Храмът е построен в началото на XVII век и е претърпял значителни обновления през 1833 година и 1896 година, когато придобива днешния си облик, включително с впечатляваща пететажна камбанария с часовник от Виена, доставен през 1910 година. Според архитект Николай Тулешков камбанарията е построена през 1888 година. Под нея има малък параклис кръщелна.

Храмът е еднокорабна базилика с размери около 21 метра дължина, 9 метра ширина и над 6 метра височина. Над централното му пространство се въздига купол с осем прозореца – осем очи, през които небето наднича в светилището. Именно там, високо под свода, в традицията на източноправославната иконография е изографисан Христос Вседържител, благославящ с двете си ръце – взор и покров за всеки, пристъпил прага на дома Господен. Около него са нарисувани ангели и херувими, а под осемте прозореца, в самото кубе, са дванадесетте апостоли в цял ръст.

На входната врата на храма посреща сцената „Успение Богородично“. Стените във вътрешността му са украсени със стенописи, изписвани на три етапа.

Първото изографисване е вероятно от времето на построяването на църквата. Никола Филипов – местен писател и краевед, споменава в книгите си, че най-старите фрески са дело на зографа Алекси Атанасов, който е живял във Воден и е участвал в изписването на съборния храм на манастира „Свети свети Кирик и Юлита“. Но няма конкретни свидетелства, че те са дело на споменатия зограф.

За втория живописен слой научаваме от надпис с пожелание за успех и добър път на църквата, с дата: юли 1868 година. Вероятно е издялан след поредното преустройство на храма.

Най-новият, трети, слой живопис е от последното преустройство на храма през 1896 година. Съчетани са библейски сцени с характерни за религиозната образност мотиви.

В средата на храма, пред архиерейския трон, има мраморна плоча с мотиви от цветя и геометрични фигури. В центъра ѝ се чете: 1838 г., май-1. За стенописите разказва надпис: Този храм се изографиса от Христо Зограф Сотиров 1822 година.

През 1942 година по настояване на заселилите се в Горни Воден бежанци от Егейска Македония и Беломорска Тракия всички гръцки надписи в църквата са заменени с български. Тогава е заличен и мраморният надпис до входната врата.

Особено ценен е дърворезбеният иконостас със сложни и богати елементи. Част от дърворезбата му е позлатена. Направен е през 1821 година от неизвестни майстори. Иконостасът е с два реда икони – царски и апостолски, и завършва с резбован кръст и гълъб – символ на Светия Дух. Дело на същия неизвестен майстор е и архиерейският трон, направен отново чрез дърворезба. Днес те са добре запазени.

В интериора откриваме стенописи, пресъздаващи сцени от живота на Пресвета Богородица и Спасителя, както и икони от XVII и XVIII век. Иконите от иконостаса и наоса са пренесени най-вероятно от църквата „Свети Георги“, която била обслужващ храм във Воден преди построяването на „Успение на Света Богородица“. Отличават се със стилови белези, характерни за по-стара живописна школа, и явно контрастират с живописта от XIX век. Основният ред вляво включва иконите на Света Богородица, Свето Успение Богородично, света Варвара, свети Три светители, а вдясно – Иисус Христос, свети Йоан Кръстител, свети Харалампий, свети Мина, свети Илия. На втория ред над тях има около 27 по-малки икони, а в наоса – още над 15 допълнителни.

Основната икона в храма е чудотворната икона „Света Богородица Одигитрия“, известна като „Света Богородица – Златна ябълка“. Датирана е около 1620 година. При създаването ѝ е използвана темперна техника върху дърво, а впоследствие е добавен сребърен обков, тежащ около 2 килограма.

Иконата има силно догматично значение – подчертава ролята на Света Богородица като Майка на Бога и Водач към Спасението. В случая със „Златната ябълка“ това подчертава, че тя е не само чудотворна, но и водителка на душите – особено подходяща при молитви за деца, семейство и изцеление.

МЕТОХЪТ – ДУХОВЕН ДОМ В ПОДНОЖИЕТО НА ХРАМА

Към храма е съществувал и просторен метох, изграден в края на XVIII век. Представлявал е двуетажна постройка с приземен етаж за добитък и горни помещения за монаси и гости. Разпределението включвало килии, игуменарница, стая за архиереи, магерница, чардак и вътрешни връзки между етажите – архитектурен елемент, рядко срещан в подобни комплекси. Интериорът бил обогатен с резбовани тавани, вградени долапи и рисувани стенописи, характерни за възрожденската традиция.

Метохът служел като духовен дом и обществен център към храма на духовници от съседния манастир „Свети свети Кирик и Юлита“. През XIX век в метоха се е помещавало училището на селото, в което се е преподавало на гръцки език. Макар метохът да е разрушен през 1978 година, част от постройките, включително клисарницата, са запазени и до днес, а той остава символ на вярата, традицията и приемствеността, свързана с чудотворната икона на Света Богородица и празника Златна ябълка.

ВРЕМЕТО И ВЯРАТА – ИСТОРИЧЕСКА СЪДБА ПРЕЗ РАЗЛИЧНИТЕ ЕПОХИ

През вековете храмът живее със съдбата на народа си. Преминава през няколко значими етапа в духовно-исторически план. До началото на XX век е под духовното ръководство на Вселенската патриаршия. Богослуженията се отслужват на гръцки, а свещениците идват от Константинопол. С установяването на Българската екзархия и постепенното национално осъзнаване на местното население храмът преминава към Българската православна църква. И поема по нов път – този на духовната и народна самостоятелност. През този период се утвърждава и ролята му на обединител на българщината в Родопската област.

Свидетелства за бурния духовен живот, който е кипял в църквата и метоха, са намерените в балкона на храма десетки гръцки книги, издадени в периода XVIII – XIX век. Сред тях е била и кондиката на църквата, съдържаща ценни данни за нейната история. Тя е открита в подпокривното пространство при археологическо заснемане на храма през 1981 – 1982 година от архитект Тулешков. В нея се е пишело на гръцки език и първите писания са от първата половина на XVIII век. Скоро след откриването си обаче кондиката изчезва и следите ѝ мистериозно се губят.

След Освобождението и особено в новото време храмът се запазва като действащ и значим духовен център. През 2016 – 2017 година по инициатива на Пловдивския митрополит Николай се извършва реставрация на камбанарията и часовника – жест на уважение към паметта и грижа за бъдещето.

ДУХОВНА РОЛЯ И ПОКЛОННИЧЕСТВО ДНЕС

В наши дни храмът „Успение на Света Богородица“ е живо сърце, което тупти в ритъма на православния календар. В него се извършват редовни богослужения, празнични литургии и молебени, а всяка година преди храмовия празник вярващи от цяла България се стичат на поклонение. От 2008 година ежегодно във възхвала на Пресвета Богородица и Нейната чудотворна икона се отслужва Божествена литургия лично от Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай, а от 2012 година празникът е обявен за всебългарски и е упоменат официално в календара на Българската православна църква – Българска патриаршия. Това е свидетелство за утвърденото място на църквата в духовния живот на епархията и за нейната роля като център на поклонение и молитвено единение на вярващите.

Днес, когато духовността често се размива сред шума на ежедневието, храмът „Успение на Света Богородица – Златна ябълка“ остава място, в което вярата не се изисква, а се преживява. Каменната му зидария пази не само спомени, но и гласовете на хиляди молитви. Иконата на Пресветата Майка продължава да бъде тихото, но мощно присъствие, което приласкава всяко страдащо сърце. А златната ябълка, макар и невидима, продължава да озарява надеждите на онези, които вярват, че животът е дар, който идва свише. Така този малък храм в подножието на Родопите се превръща в място, където чудото не е въпрос на доказателство, а на доверие. Доверие в Божията милост, в майчината прегръдка на Богородица, в тайната на живота, който се ражда от вяра.

Стойността на храма надхвърля регионалните граници и го превръща в една от духовните перли на Пловдивската епархия. Храмът в квартал „Горни Воден“ е живо напомняне, че истинската святост не се крие в чудесата, а в търпението, с което ги очакваме. И в благодарността и смирението – дори когато те не идват