В РАЗГОВОР С ДОКТОР ДЕЛЯН ТОДЕВ НЕГОВО ПРЕОСВЕЩЕНСТВО ЕПИСКОП ПОЛИКАРП ОПИСВА АСЕНОВГРАД КАТО СЪРЦЕТО НА ОБЩНОСТ, В КОЯТО ПРАЗНИЦИТЕ НЕ СА ПРОСТО ТРАДИЦИИ, А ДИХАНИЕ НА ЖИВОТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. АРХИЕРЕЯТ СПОДЕЛЯ ЗА МОНАШЕСКИЯ СИ ПЪТ. РАЗКАЗВА ЗА КНИГОИЗДАТЕЛСКАТА СИ ДЕЙНОСТ – КАК СЛОВОТО МОЖЕ ДА Е НАЧАЛО НА ОБЩЕНИЕТО С БОГА. ГОВОРИ ЗА СМИРЕНИЕТО, ТЪРПЕНИЕТО И ПРОШКАТА КАТО СТЪЛБОВЕ НА ЕПИСКОПСКОТО СЛУЖЕНИЕ.

– Ваше Преосвещенство, от дете познавате асеновградския край, наричан „българския Йерусалим“. С какви чувства отслужвате богослужения в тази духовна околия?
– От сърце и душа благодаря, че в този брой на прекрасното ни списание „Духовен път“ вземам скромно участие, каквото силите и възможностите ми позволяват, за да допринеса за благите духовни и културни трудове на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай и на редакционната колегия. За този райски кът от нашата татковина съм слушал от невръстна възраст, когато моите баба и дядо ми разказваха за Бачковската света обител и за красивия Асеновград – с десетките му храмове, параклиси, оброчища и светини. За техни предци, които са имали радостта да се трудят в тези околности, подпомагайки битовостопански дейности на Бачковската света обител. Когато стъпя в Асеновград и чуя камбаните, които ехтят между планините, сърцето ми се изпълва с особена тишина и молитвено чувство. Тук духовният живот е дълбоко вкоренен в съзнанието на народа. В Асеновград вярата не е само традиция, а жива сила, която крепи душите. Всеки път, когато служа в този благословен град, усещам присъствието на поколения духовници, монаси и миряни, които са положили своята молитва като жертва на любов към Бога. Този край действително е нашият „български Йерусалим“. Имам благословението да служа тук с послушание и благодарност към Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай – архипастир, когото познавам от младите си години и под чието крило се уча на ревност, духовна твърдост и бащинска любов към Църквата. Под неговото ръководство се утвърждавам в мисълта, че архиерейското служение е път на жертва и всеотдайност, а не на почести.

– Какви са първите Ви спомени от Църквата и кои личности са Ви вдъхновили да тръгнете по духовния път?
– Първите ми спомени са свързани с дъха на тамяна и звука на камбаната. Като дете стоях в храма и гледах със страхопочитание как свещеникът благославя народа – това за мен бе среща с тайнството, с вечността. Моят дядо беше отговорен за храма в родното ми село. Той биеше камбаната, грижеше се за църквата, за двора и за всичко потребно. Посрещаше енорийския свещеник у дома. Вдъхновиха ме хората, които служеха без показност, но с дълбока вътрешна сила. Те ми показаха, че Христос не е далечен, а близък и реален. По-късно имах щастието да срещна духовници, които с кротост и мъдрост ме въведоха в духа на свещенството. Те не говореха за Бога, а живееха с Него. Ще спомена отец Кирил Васев от село Джерман, енорийски свещеник на моето село; иконом Стефан Гиздов, енорийски свещеник на Ресиловската света обител и първи мой духовен отец; майка Мелания, игумения на Ресиловския манастир. Няма как да пропусна и духовниците, които оказаха голямо влияние върху духовните ми търсения и помогнаха да поема по пътя на монашеството. Това са Пловдивският митрополит Николай и Величкият епископ Сионий, който по насърчението на дядо Николай стана и мой духовен отец. По време на моето духовно израстване влияние оказаха и архимандрит Алексий, игумен на Ксенофонския манастир от Света гора – Атон, и майка Якова, игумения на манастира „Свети Йоан Кръстител“ край село Акритохори, Северна Гърция, заедно със сестринството.

От ляво надясно: Йеромонах Поликарп (Белоградчишки епископ), Александър Дириволков (свещеник в Тераклия, Молдова), Димитър Пешев (Браницки епископ Йоан) и Атанас Лазаров (Сливенски митрополит Арсений) на път към Света гора – Атон, 2003 година

– Кога почувствахте призива към свещеничеството и как го преживяхте?
– Призивът дойде не като внезапен зов, а като дълго израстване в осъзнаването, че животът ми няма смисъл извън служението на Бога. Сякаш Господ постепенно подреждаше обстоятелствата така, че сърцето да разбере: „Тук е твоето място“. Моментът на ръкоположението бе изпълнен с трепет и сълзи. В този миг човек осъзнава, че вече не принадлежи на себе си. Свещенството е не само чест, а кръст, който се носи с любов, вяра, отговорност и търпение. И колкото по-тежък е този кръст, толкова по-светъл е пътят към Възкресението.

– Кои са най-ценните Ви духовни уроци през годините?
– Най-ценният урок е смирението. Без него всичко се руши. Свети Йоан Лествичник казва, че „смирението е облеклото на Бога“. Ако го носим, нищо не може да ни отдели от Него. Друг урок е търпението. В духовния живот няма бързина – има постоянство. А най-трудният е прошката. Само онзи, който умее да прощава, може да обича истински. Именно затова и съм приел думите на свети апостол Павел като свое кредо: „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:22).

– С какви отговорности Ви натовари Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, след епископската Ви хиротония?
– Светият Синод, в своята мъдрост и бащинска грижа, ми е поверявал различни послушания – административни и духовни. Всяко съм приемал като възможност да послужа с любов и усърдие, да отговоря на очакванията с чиста съвест и най-вече да изпълня достойно клетвата си при моята хиротония за епископ. Имал съм радостта да бъда викарий на блаженопочившия Видински митрополит Дометиан, който ми е разказвал за Асеновград и Бачковската света обител, където той прави първите си стъпки в богословската мисъл, постъпвайки в Духовната семинария при обителта. След неговата кончина бях назначен за ректор на Пловдивската духовна академия „Свети свети Кирил и Методий“ и за втори викарий на Пловдивския митрополит Николай. По искане на Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит и по благословението на Пловдивския митрополит Николай бях назначен за викарий на Софийския митрополит. Имах тази незаменима радост да служа и бъда най-близо до Първосветителя на Българската църква патриарх Неофит. След неговата кончина за кратко бях патриаршески викарий, след което по молба на Пловдивския митрополит Николай бях назначен за негов викарий. Изпълнявал съм и различни послушания, касаещи представителството на Българската православна църква на различни съборни богослужения у нас и по света, на конференции, международни срещи и инициативи. Тези задачи ме учат, че Църквата е жив организъм. Че всяка служба, независимо колко скромна изглежда или е с непреодолима висота, допринася за общото дело на духовно просвещение и спасението на човеците.

– Как архиереят съчетава личната молитва и своя духовен живот с множеството административни и обществени отговорности?
– Молитвата е основата. Ако архиереят не започва деня си с молитва, ако не вдига очи към Кръста, преди да вземе решение, няма да има благословение. Молитвата е диханието на душата и на нашето служение. Времето днес е забързано, отговорностите – много, но без молитва всичко губи смисъл. Дори административните дела могат да се превърнат в молитва, когато се вършатс любов и смирение. Пример за такова молитвено служение е нашият архипастир, който ни вдъхновява да живеем така, както говорим. И когато казваме, че се молим за всички и по- менаваме всички, да е наистина, а не празнословие.

– Вашата издателска дейност е свързана с богослужебната и просветната функция на Църквата. Какво Ви мотивира за тези духовни трудове?
– Желанието ми е словото Божие да достига до повече сърца. Вярата се храни от словото. Когато човек прочете нещо, което го докосне, това може да е началото на неговото обръщане към Бога. Издателската дейност е продължение на служението – чрез книгите можем да запалим искрата на вярата там, където ние лично не можем да стигнем. Винаги съм бил мотивиран от живота на нашата Църква, на нашите първоучители, техните ученици и следващите поколения. От свети Патриарх Евтимий. В по-ново време пример за мен са светият преподобен Йоан Рилски и свети Паисий Хилендарски. Изпълвал съм се с енергия и хъс от следването си в Гърция и Русия, от примера на тези и други поместни православни църкви. Полагах усилия да запълним една празнота, като не се оправдавах, че не може и не става, а давах да се разбере, че е достижимо. Правех така, че да изпълня думите на Спасителя: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7). Усилията бяха насочени както към богослужебна, богословска и възпитателна литература, така и към мои лични писания и творчество.

– В посланието си до филипяни небесният Ви покровител – свети Поликарп Смирненски, пише: Внимавайте да сте твърдо основани в учението на Господа Иисуса Христа и в предаденото от апостолите, за да имате успех във вярата и да обичате Бога и ближния, както ни е заповядал Господ. Какво е най-важното в служението на един епископ днес?
– Изключително съм радостен и благодарен на Бога, че допусна при монашеското пострижение да приема името Поликарп – име, което е осветил със своя живот, служение и мъченичество апостолският мъж от Смирна, свети Поликарп, ученикът на свети Йоан Богослов. Споделям и нещо съкровено до този мой личен момент, който наричаме „сватба с небето“ – че виновник да нося името на този светител, е митрополит Николай. Пред моя духовен отец той настоя за това. Божият промисъл е велик и неизменен. Затова свети Йоан Златоуст възкликва: „Слава на Бога за всичко!“. За служението на епископа най-важното е да бъде верен пазител на истината Христова и отец за своето паство.

Времето, в което живеем, е белязано от духовно объркване. Епископът трябва да бъде твърд, но и милостив – да пази чистотата на вярата. Не да осъжда, а да спасява. Свети Поликарп е образец на твърдост в изповедта и кротост в сърцето. Такава твърдост и кротост трябва да носим всички, които сме призвани на служение.

– Как виждате духовния облик на Асеновград днес?
– Асеновград е живо свидетелство, че вярата може да бъде сърцевина на общност. Тук празниците не са само традиция, а дихание на народната душа. Множество храмове, параклиси и манастири говорят, че този град е осветен от молитвите на поколения българи и гърци. Днес има предизвикателства, но вярвам, че благодатта Божия пребъдва над този край. Всеки, който идва тук с чисто сърце, усеща това благословение.

– Кои са най-големите духовни богатства на Асеновградската духовна околия?
– Най-голямото богатство е живата вяра на народа. Тя е предавана от бащи на синове, от майки на дъщери. Това е невидимата нишка, която ни свързва с миналото и ни води чрез настоящето към вечността. Тук особено ценни са манастирите – духовни крепости, които пазят съкровището на молитвата. В тях времето спира и човек среща себе си пред лицето на Бога. Енорията е средище за сплотяване и утвърждаване в доброто и полезното, подкрепа на домашната църква и на създаването у подрастващите на любов към духовното, желание за поемане по духовния път на свещенството и добродетелния живот.

– Каква е ролята на манастирите и храмовете за вярващите?
– Те са духовни пристанища, в които човек намира покой от бурите на живота. Манастирът е училище по тишина и покаяние. Храмът е дом, в който се чувстваме чеда на един Небесен Отец. Няма по-голяма радост от това да видиш как човек влиза в храма с тревога, а излиза с мир в очите. Това е чудото на Божията благодат. Всеки от нас го е изпитал.

– Как в Пловдивската епархия работите с духовниците и миряните от региона, за да се укрепва и предава вярата на младите поколения?
– Под архипастирството на нашия обичан митрополит Нилолай в Пловдивската епархия се развива цялостна духовно просветна дейност – школи, неделни училища, лагери, беседи. Чрез тази всестранна дейност младите виждат, че Църквата не е минало, а настояще и бъдеще. Църквата е Майка, която ги има за свои и се грижи за тях безкористно и любвеобилно – води ги към Христос, към Неговия мир и Царство. Стараем се да работим заедно – духовници, учители, родители, защото вярата се предава не само с думи, а чрез жив пример.

– Как Църквата може да бъде жива опора и духовна светлина на обществото в бързото и променящо се ежедневие?
– Църквата ще бъде опора, докато остава вярна на Христос. Ние не можем да вървим по пътя на света, но можем да му покажем пътя към Небето. В света има тревога, в Църквата – мир; в света има разделение, в Църквата – единство; в света има страх, а в Църквата – надежда. Нашата мисия е да бъдем носители на този мир и надежда, да свидетелстваме с живота си, че Христос е жив и действа в света. Че Той ни обича и ни носи на ръце.

НЯКОЛКО СПОМЕНА ОТ МИНАЛОТО
Разгръщайки първия брой на списание „Духовен път“, с вълнение видях на страниците му частици от моята половинвековна дейност в откриването на редица християнски храмове и манастири от ранновизантийската епоха и Средновековието. Ще спомена епископията Буково, за чието вероятно местоположение още през 2009 година изразих мнение в реномираното издание „Приноси към българската археология“. За база на това изследване послужиха проведените от мен разкопки край селата Искра, Новаково, Драгойново. Сред изброените нахии, подчине- ни на Пловдивската епархия към 1870 година, видях нахията Гьопса (между Клисура, Сопот, Карлово). Това ме върна към 80-те години на миналия век, когато извърших може би едни от най-мащабните археологически проучвания. Успях да локализирам цитаделата на средновековния град Копсис (крепостта замък Аневско кале край Сопот), откъдето произлиза името „Гьопса“. Разчиствах пластовете стенописи от крепостната църква, които бяха с лице към земята. Когато обърнах един фрагмент, пред очите ми се появи образ на неизвестен светец. Бях стъписан. Но изненадите не свършваха. Облегнат на вътрешната стена на църквата, невидима сила ме накара да се обърна. Изведнъж съзрях уникални примитивни рисунки графити. По-късно се оказа, че към онзи момент те са единствените от XIII – XIV век в България. Те, заедно с надпис: (…) потира и фиалата са на Монаха Илия, и бронзов кръстоенголпион, са доказателства за наличието на средновековен манастир от същото време в замъка. Спомените ме изпълват и с дълбоко преклонение към паметта на моя баща – старши научен сътрудник Христо Джамбов, който извършва оглед в основите на църквата „Свети свети Константин и Елена“ през 50-те години на миналия век. Спомням си и днес как той ми разказва за откритата там църковна утвар и свещенически одежди.

Започвам с лични спомени за открития, свързани с християнството, защото няма нищо случайно. Още като студент във Великотърновския университет „Свети свети Кирил и Методий“ през 60 – 70-те години на миналия век взех участие в разкопките на най-значимите църкви светини в средновековната столица Търновград – „Свети Четиридесет мъченици“ и „Свети Димитър“. От 1975 година, вече като самостоятелен изследовател, проведох проучвания на хълма Царевец. Сред намерените там многобройни находки са няколко стеатитови икони, метален нагръден кръст и други. От тези мои просветления от миналото хвърлям мост към откритията в последните десетилетия. Разкриването на християнски църкви и манастири продължи и през последните 20 години. Те заслужават специално внимание, защото се намират в Пловдивската епархия. Бил съм участник и проучвател в тях. Тези събития бяха във фокуса на вниманието на Пловдивския митрополит Николай. За разкритията, особено около село Искра, съобщи и радио „Ватикана“ в Рим в няколко интервюта. Някои свои наблюдения върху строителството на християнски храмове в пловдивския край съм публикувал в научни издания у нас и в чужбина. Да разкажа за тях тук, е мое морално задължение, продиктувано от професионалната ми подготовка по археология, по-специално църковна археология и християнско изкуство. Тази учебна дисциплина преподавах на студентите историци и на младежите от специалност „Теология“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ В ЗЕМЛИЩАТА НА СЕЛАТА ИСКРА, НОВАКОВО И ДРАГОЙНОВО В края на първото и началото на второто десетилетие на XXI век на територията на Пловдивската епархия се проведоха мащабни археологически проучвания в землищата на селата Искра, Новаково и Драгойново. Те доведоха до разкриването на останки на няколко църковни сгради от ранното християнство (V – VI век) до Средновековието (X – XIII век). Откритите останки са на еднокорабни църкви и една триконхална (село Драгойново). Някои от тях са били част от манастирски комплекси. Към две сгради е имало прилепени параклиси (село Искра и село Новаково), използвани са вероятно и като баптистерии.

Църквата „Свети Атанасий“ в село Новаково, Асеновградска духовна околия, представлява едноабсидна постройка с притвор и долепен до него малък параклис – баптистерий. Най-вероятно в едноименната местност са съществували средновековен манастир и некропол от XI – XII век.

Църквата „Свети Атанасий“ в село Новаково, Асеновградска духовна околия, представлява едноабсидна постройка с притвор и долепен до него малък параклис – баптистерий. Най-вероятно в едноименната местност са съществували средновековен манастир и некропол от XI – XII век.
МИТРОПОЛИТСКИТЕ ПОСЕЩЕНИЯ ПРИ РАЗКОПКИТЕ В СЕЛО ИСКРА
Археологическите разкопки край село Искра дадоха повод да се задълбочат връзките между Пловдивския университет и Пловдивската света митрополия. Беше възстановена музейната сбирка в село Искра, като тя бе открита през 2006 година в местното читалище „Иван Вазов“ от Пловдивския митрополит Арсений. През 2010 година беше организирана Национална научна конференция с международно участие на тема „Християнство, църква и култура през Високопреосвещенство Западно и Средноевропейският митрополит Антоний, Негово Преосвещенство Знеполският епископ Арсений (днес Сливенски митрополит Арсений), Ставрофорен свещеноиконом д-р Добромир Костов, ректорът на Пловдивската духовна семинария и други.

АСЕНОВАТА КРЕПОСТ КРАЙ АСЕНОВГРАД
Когато говорим за Асеновградската околия, се открояват няколко значими паметника на крепостното, църковното и манастирското строителство, което е преобладаващо през Средновековието. Често те са в своеобразна симбиоза, а други са съществували и съществуват и днес като самостоятелни обители. На първо място бих посочил известната в научните среди и популярна сред любителите на старини Асенова крепост.

Тя е била предмет на изследвания на много автори от по-далечното и по-близкото минало. Може би най-мащабните разкопки са извършени през 70-те години на миналия век. Най-продължително те са ръководени от тогавашния директор на Археологическия музей в Асеновград – Росица Морева. Участвах в тях още като студент стажант при разкриването на крепостните стени. Най-общо казано, се установи, че Асеновата крепост представлява средновековен феодален замък, съществувал през XI – XIII век. Свидетелство за това са откритата кула донжон (главна кула, служеща за последна защитна позиция), жилищни, стопански, складови помещения и работилници, оръжие и много други. В този архитектурен ансамбъл е доминирала крепостната църква. Тя е била вероятно двуетажна, а по план – едноабсидна. Вътрешното ѝ пространство е било изпъс- трено с разноцветни стенописи. Замъкът Асенова крепост е известен и в средновековните извори. Най-вече в Типика (Устава) на Бачковския манастир, съставен от основателя му Григорий Бакуриани през 1083 година.

В хрониките на Третия кръстоносен поход (1189 – 1191 година) се намира следният текст: (…) Имаше град недалеч от Пловдив на стръмна височина, на име Скрибенцион (Стенимахос или Станимак), здраво укрепен, както поради естественото положение на мястото, така и със стени и кули (…). За нас, като българи и християни, е особено важен каменният надпис на Иван Асен II от там, който гласи: В лето 6739 – 1231 индикт четвърти от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и на други страни, постави Алекса Севаста и изгради тази крепост. Алекси Аспиет е бил управител на средновековния Пловдив. А цар Иван Асен II, освен успешните си войни, възстановява Българската патриаршия през 1235 година. Напоследък е изказано мнение за вероятно присъствие на латинците там, по откритите монети – така наречените „латински имитации“. Възможно е Асеновата крепост замък да е била цитаделата или главното укрепено ядро на средновековния град Стенимахос. Според Типика на Бачковския манастир е имало и още няколко сателитни селища и крепости. Между тях се откроява тази край Горни Воден. За нея също има редица исторически и археологически изследвания. Изкушен съм да посоча, че един от добрите познавачи на Асеновградската духовна околия – Мина Христемова, придържайки се към сведенията на дъщерята на византийския император Алексий Комнин, в своето произведение „Алексиада“ споменава, че Воден принадлежи към владенията на Бачковския манастир, както и за вероятното отъждествяване на „станимашката крепост със селището Петрич“. Това име носи известната двуетажна църква Когато говорим за Асеновградската околия, се открояват няколко значими паметници на крепостното, църковното и манастирското строителство, което е преобладаващо през Средновековието. гробница „Света Богородица Петричка“ на Асеновата крепост. Друг ракурс за крепостта при Горни Воден дават археологическите проучвания. Извършените през 70-те години на миналия век от Росица Морева и Димитър Цончев разкопки свидетелстват за останки от крепостни съоръжения, основи на жилища, битови предмети и други. Те насочват изследователите към периода на ранното християнство (V – VI век) и Средновековието (XI – XII век). Открити са също основите на параклис, като се предполага, че е носил името на свети Димитър, както се нарича височината, на която е построен. С крепостта е свързана иконата на Света Богородица – Елеуса, наречена от някои автори „горниводенската“. Тя пък, от своя страна, се родее с чудотворната икона на Света Богородица с Младенеца със сребърен обков от Бачковския манастир.

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ХРАМ ПАРАКЛИС „СВЕТИ ЙОАН ПРЕДТЕЧА“ В АСЕНОВГРАД
Особено внимание заслужава и параклисът „Свети Йоан Предтеча“ в Асеновград. Изграден първоначално като крепостен храм от епохата на Второто българско царство на едноименната височина над Асеновград, той отдалеч привлича вниманието. Но като че ли най-внушителна е двуетажната гробищна църква „Света Богородица Петричка“, запазила до наши дни почти пълния си живописен блясък от Средновековието. Днес този храм се числи към енорията на църквата „Успение Богородично“ в град Асеновград.

В БЕСЕДА С НИКОЛАЙ ИВАНОВ, УЧЕНИК ОТ ПЛОВДИВСКАТА ДУХОВНА СЕМИНАРИЯ, ПРОТОЙЕРЕЙ НИКОЛА ЯНЕВ РАЗКАЗВА ЗА ПЪТЯ КЪМ ВЯРАТА . СПОДЕЛЯ КАК СЪЧЕТАВА ЛЮБОВТА СИ КЪМ РОДОПСКИЯ ФОЛКЛОР И КАБА ГАЙДАТА СЪС ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ДУХОВЕН ПАСТИР. РАЗКРИВА ЧУДОДЕЙНАТА СИЛА НА МОЛИТВАТА ПРЕД ИКОНАТА НА БОЖИЯТА МАЙКА В ХРАМ „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“ В АСЕНОВГРАД.

– Ваше Високоблагоговейнство, как поехте по пътя към вярата и свещенството?
– Роден съм в село Нареченски бани, в много добро християнско семейство. Моят дядо е убит на фронта през 1944 година, а баба ми през 1947 година започва да работи като клисарка в храма на нашето село – „Свети пророк Илия“. От 4-годишна възраст тя ме запозна с църквата, като никога не пропусках богослужение и вниквах в думите и действията на свещеника. Моята баба ми показа как да бия камбаните, как да се прекръствам и моля. Така от ранна възраст у мен се появи желание да стана свещеник.

Но образованието ми продължи в Музикалното училище в Широка лъка, където бях ученик на двама велики родопски гайдари – Дафо Трендафилов и Михаил Калфов. Господ ме е дарил с музикален талант, за който научих още в първи клас, по-късно завърших и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в град Пловдив. През цялото време на моето следване не се отделих от Църквата. През 1989 година започнах работа като учител по музика в село Павелско и същевременно продължавах да се обучавам в богословските дисциплини. Така се запознах с клира в местната църква при свещеноиконом Васил Аринински. При него започнах да пея и да помагам по време на богослужение. Година по-късно, през 1999 година, бях ръкоположен за свещеник от Пловдивския митрополит Арсений. На 26 октомври 2015 година Негово Високопреосвещенство митрополит Николай ме удостои с офикия
„протойерей“, а на 10 ноември 2025 година ме назначи за архиерейски наместник на Асеновградската духовна околия и ме възведе като „свещеноиконом“ на Българската православна църква. Първоначално започнах да свещенодействам в родното си село, а от 2018 година – и в Асеновград, в храма „Успение Богородично“. Благодаря на паството за доверието към мен и най-вече на Бога, че отпразнувахме 260-годишнината от възстановяването на този дом Господен.

– Как съчетавате каба гайдата и презвитерското служение?
– Свещеник да се занимава с фолклор, е благодат от Бога. Църквата – това е народът. А народът е създал фолклора. В него е вплетен животът: радости, скърби, различни житейски събития. Изпълнявайки музиката, запазваме корените и предаваме традициите на младите поколения. Защото, освен всичко друго, Българската църква учи вярващите на любов към род и родина. Мелодията на родопската каба гайда във всички песни е от осем тона както в църковната музика. Един от отличителните белези е „(б)ручилото“, с което октава по-долу държи здрава основа на мелодията – същото е и в източното църковно пение.

– Като дългогодишен свещеник в Нареченски бани поемате и един от най-старите храмове в Асеновград. Какъв е духовният живот в енорията?
– В началото имах притеснение как ще ме приемат енориашите. За моя най-голяма радост, за което всеки ден благодаря, те ме посрещнаха много радушно и се отзовават на всяка моя покана за разговори и инициативи, за обновяване на храма. Изградихме прекрасни връзки с църковното настоятелство и жителите на енорията. Всички четиринадесет параклиса са обновени и се поддържат. С благословението на митрополит Николай към църквата „Успение Богородично“ бе зачислен и средновековният храм параклис „Свети Йоан Предтеча“, който облагородихме и осветихме отвън, за да се откроява нощем като пазител на целия град. Благодарен съм, че храмът е пълен. Това показва, че духовният живот в енорията е жив.

– Каква е най-честата потребност, която води хората при Вас?
– Традицията в неделя и на празници да се раздава храна в храма, се разшири през последните години. Раздаваме на всички, независимо от вероизповеданието. Но най-важното е, че все повече хора идват да търсят помощ от Бога. Ежедневно пристигат миряни от различни краища – да се поклонят пред чудотворната икона на Божията Майка, която помага за онкологични заболявания. Четем молитви за най-различни потребности, но молитвата бива чута, когато човек вярва истински в Бога: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Имаме прекрасна връзка с Основно училище „Ангел Кънчев“. Ръководството често ме кани да изнасям беседи за различни празници като Рождество Христово, Въведение Богородично, за народните будители. Така и за младите полагаме усилие, колкото можем. При възможност им даряваме духовна литература. – Асеновград е известен с чудотворните икони на Божията майка, а в този храм е една от тях. Днес Света Богородица извършва ли чудеса? – Когато човек с вяра и смиреност пристъпва към Нея – Владичицата на света, тя никога не го изпраща, без да е изпълнила молбата му. Знае се в цяла България, че този чудотворен образ помага на хора с онкологични заболявания. Тук идват и много млади хора с молба за рожба. Но често говоря с тях, че е важно всеки от нас да помни думите на Спасителя: Защо Ме зовете: Господи, Господи! А не вършите, каквото казвам? (Лука 6:46). За да придобием Божието милосърдие, нека първо да изпитваме себе си, да оправим пътеките на живота си и да се помирим с ближните. Така несъмнено ще бъдем като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време и чийто лист не вехне, и във всичко, що вършим, ще успеем (сравни Псалом 1). Така Бог ще чува нашите молитви! – Като архиерейски наместник и свещеник как виждате духовното състояние на съвременния човек и какво ще го посъветвате? – Ние, пастирите, имаме нелеката задача да сме наследниците на Благата вест, която Господ Иисус Христос е дал на апостолите, а те – на своите ученици, и така до наши дни. Това, че по Божие допущение изпълнявам послушание като архиерейски наместник на Пловдивския митрополит в Асеновградската духовна околия, още повече ме задължава да служа на Божия виноград. Спасителят е казал: … Всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква (Лука 12:48).

Затова, за да се подобри състоянието на всички нас в тези трудни времена, трябва да се поспрем и да размислим върху помислите и делата си. Да имаме примера на светите Отци, за които четем в житията на светии, и да използваме по-често молитвата: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!

За да възраства всяка енория, всеки пастир трябва да дава всичко най-добро за своето паство: време за духовна беседа, за утеха и приятелско изслушване. Ние, свещениците, трябва да се борим за един по-добър свят и да сме пример, както Христос е бил

В миналото на мястото на сегашната църква „Успение Богородично“ е имало друга. За нея разказва в „Църковен вестник“ ставрофорен свещеноиконом Симеон Чунгаров. Тя била по-малка от църквата на Асеновата крепост и обслужвала селището. В ония времена то се простирало между Метоската височина, река Асеница (Чая), рида към манастира „Свети Кирик“ и двете бойници „Свети Иван“ (Свети Ян) и „Свети Архангел“. Между бойниците имало стена, ограждаща пътя от Филипопол, с градска порта. А храмът се издигал по средата на селището, но бил разрушен и опожарен от нашествениците За него отец Симеон пише: Църква-та е обслужвала царските хора, а крепостната църква „Успение Прес. Богородици“ – царете, болярите и велможите. От историята се знае, че българските царе отивали на поход със своите велможи, боляри и войници, придружавани от семействата им. За по-горните чинове е изградена крепостната църква, а за по-нисшите – църквата „Успение Пресв. Богородици“ в селището, едноименна на тая в крепостта. В църквата в селището са се извършвали требите и задоволявали религиозните потребности на прислуга-та, конярите, митничарите и бойците, които пазели портата, а в крепостната църква се е извършвало празничното и тържествено богослужение, полагане на клетва и молебените за поход и победа. В кондиката на храма е записано, че в продължение на един век той е бил в развалини. Само опожарените останки свидетелствали, че е имало светилище. Въпреки това народът почитал мястото като свещено. Свято се пазела традиция-та всяка година на 15 август населението да се стича и да пали свещи.

През 1760 година с разрешение от султан Мустафа III започнало изграждането на днешния храм. Най-напред построили оградите, които съществували до 1930 година. След това започнал градежът на самата църква. Турците не разрешили тя да се строи над земята, понеже била край пътя. Не искали да се разбира, че е храм Господен. Затова се наложило да се копае два метра в земята, за да бъдат по-ложени основите. А вярващите и днес наричат църквата Дълбоката Света Богородица. Отвън майсторите се принудили да изградят допълнителна стена, широка два метра, за да пази храма и да изолира шума от улицата. АРХИТЕКТУРНО ОФОРМЛЕНИЕ Църквата „Успение Богородично“ е три- корабна базилика, едноапсидна, с притвор и отделение за жените. Два реда по четири колони разделят наоса на три кораба, като средният е два пъти по-широк от страничните. Той е засводен, обшит с дъски, а страничните – наполовина хоризонтални. Останалите половини са покрити с дъгов плитък свод. На всяка двойка колони минават дървени обтегачи. Колоните са свързани с дълги арки с трицентрови криви. Наосът (централната корабна част) е свързан с женското отделение (гинекон или така наречения балкон) с мраморни стъпала. Църквата е дълга 25 метра, широка 15 метра и висока отвън 4 метра, а отвътре – 5 метра. Първоначално е била два метра вкопана в земята, но през 1936 година е свалено нивото на двора с един метър. Храмът има една света трапеза с балдахин, който е от по-ново време. РЕЗБОВАНИЯТ ИКОНОСТАС През 1811 година Янаки Половина дава идея за направа на иконостас-резба, който да замени тогавашния обикновен дъсчен. Идеята се приема от всички в енорията. За майстори са повикани двама резбари, за които се предполага, че са братовчеди – Коста Коци и Коста Пасико. Те са представители на Дебър-ската резбарска школа, родом от село Мецово, Югозападна Македония. Майсторите създали иконостаса като плетеница от лозници и други растителни мотиви, сред които добавили орли и пеликани. Под големите икони от царския ред са резбованите сцени „Грехопадението“, „Отсичане главата на свети Йоан Кръстител“, „Успение Богородично“, „Самсон, убиващ лъв“, „Връщането на пратениците от обетованата земя“ и образите на „Светите първовърховни апостоли Петър и Павел“, „Великия Архиерей“ и други. На иконостаса е запазен надпис в оригинал, който в превод от гръцки гласи:

Завърши се тоя темпъл (иконостас) с иждивението на Янаки Половина, през времето на Пловдивския архиерей Паисий Тесалиец, 10 октомври, 1821 година, от майсторите Коста Коци и Коста Пасико Мецови. Иконостасът е дълъг 13 метра и в средната си част е висок 6 метра, като неговият завършек е с наклон към наоса. За него и за майсторите му Асен В силев пише във „Възрожденски май тори. Живописци“: Един от ценните иконостаси у нас е иконостасът в църквата „Света Богородица“ в Асеновград. Той е от редките паметници на резбарското изкуство. ЧУДОТВОРНАТА ИКОНА НА СВЕТА БОГОРОДИЦА – ОДИГИТРИЯ В храма се намира чудотворна икона на Божията майка – Одигитрия – от гръцки език Οδηγήτρια, тоест Пътеводителка. Тази икона е една от прочутите икони на Света Богородица в Асеновград, наред с тези от църквата „Света Богородица – Благовещение“ и от горниводенския храм „Успение на Света Богородица“. Има изцяло сребърен обков, за който не са запазени сведения кога е поставен.

СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ ПРИ ЦЪРКВАТА „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“ От гръцките свещеници се знае името на архимандрит Калиник, монах от Бачковската света обител, който е служил до 1915 година в асеновградския храм „Успение Богородично“. Първият български свещеник е Никола Константинов Зяпков от село Поибрене. След смъртта му известно време председател на храма е протойерей Никола Мандулов от град Копривщица. В църквата е свещенодействал като енорийски свещеник Димитър Хърлев от село Горно Броди, Серско. От 1928 година до 1930 година е бил председател иконом Михаил Христев – бивш архиерейски наместник на Асеновград, а след него за енорийски свещеник идва свещеник Симеон Константинов Чунгаров, родом от Цариград. От 1952 година до 1959 година в храма служи свещеник Иван Николов Стоилов от град Пловдив.

На 1 декември 1960 година по нареждане на Пловдивската света митрополия в храма се връща протойерей Симеон Константинов Чунгаров. От 1975 година със заповед на Пловдивския митрополит Варлаам в църквата свещенодейства свещеноиконом Петко Георгиев Хаджиламбрев – бивш архиерейски наместник. Той служи до смъртта си през 2018 година. След него до днес председател е свещеноиконом Никола Янев, който е бивш епархийски съветник на Пловдивския митрополит Николай и настоящ Архиерейски наместник на духовната околия от 10 ноември 2025 година.

Митрополит Николай по пътя към параклиса „Свети Йоан Предтеча“

СТАРОПЕЧАТНИ ЦЕННИ КНИГИ И РЪКОПИС В АРХИВА НА ХРАМА
През есента на 2024 година в параклиса „Свети Апостоли“, който се намира под камбанарията на храма, са откридопълнителна лента с текст: Архимандрит Калиник 1890 година. Сред намерените книги са още: Четириевангелие от 1785 година; Миней за месец декември от 1802 година; Апостостол от 1825 година; Теория на светската музика от Тодор Фокейски със съавторство на Ставраки Византиец, под редакцията на музикоучителя Хурмузий Хартофилакс, от 1830 година. Списъка допълва Книга от Дамаскин монах и иподякон, която съдържа слова за празници, както и първо издание на Ирмология от Петър Пелопонески от 1825 година. Открити са също Собрание церконаго последования, употребления ради божествених церквей и христолюбиваго исполнения от 1867 година и ръкопис на възкресник с подписа на свещеник Никола Константинов от 1915 година. Литературата е предоставена за бъдещата експозиция на музей на Пловдивската света митрополия – за ти 9 старопечатни книги. От тях 8 са на гръцки, а една – на славянски език.

Архиерейска света Литургия в параклис „Свети Йоан Предтеча“

Били са отпечатани през 1760 година, 1785 година, 1802 година, 1825 година, 1830 година и 1867 година. С не по-малко значение е и откритият ръкописен възкресник (на славянски език) от 1915 година, който е с подписа на първия български свещеник в църквата от началото на XX век. Тази литература е била част от музейната колекция при храма, която е направена от ставрофорен свещеноиконом Симеон Чунгаров. Сред откритите ценности е Четириевангелие от 1760 година, отпечатано във Венеция. На страница 5 има писана с молив преписка, която гласи: Отдавам се на Архимандрит Калиник Никоглу на свещената църква Св. Богородица Месохора. Април 1894 година (превод иподякон протопсалт Аргир Малчев). В рамката около светото Евангелие има липсваща част, на която е добавена по-голямо обществено достояние и за по-добро съхранение.

ПАРАКЛИСИ КЪМ ЦЪРКВАТА
Днес към църквата „Успение Богородично“ се причисляват четиринадесет параклиса, като най-старият от тях е „Свети Йоан Предтеча“, датиращ от XI – XIII век. Той е собственост на Бачковската света обител, но се обслужва от енорийския свещеник при храм „Успение Богородично“. Параклисът е със съществени прилики с църквата при Асеновата крепост. В него са запазени само две изображения. Отдясно на иконостаса е свети Предтеча Господен. А на южната стена в светия Олтар е изобразена срещата на Света Дева Мария и майката на свети Йоан Кръстител – праведната Елисавета. Тя е описана в Евангелието на Лука 1:39 – 56.

В РАЗГОВОР С РУСЛАН ЙОРДАНОВ НЕГОВО ВИСОКОБЛАГОГОВЕЙНСТВО ОТЕЦ ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ РАЗКАЗВА ЗА 40-ГОДИШНИЯ СИ ОПИТ КАТО ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ“ В АСЕНОВГРАД И ДОСКОРОШЕН АРХИЕРЕЙСКИ НАМЕСТНИК НА ДУХОВНАТА ОКОЛИЯ, ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА ЕНОРИЯТА В ГОЛЯМО И ЗАДРУЖНО СЕМЕЙСТВО И ЗА ТРУДА ПО ОБНОВЯВАНЕТО НА ХРАМА.

– Отец Йордан, откъде започна Вашият път към храма?
– От дете мечтаех да стана свещеник, и то точно в храм „Свети Николай Чудотворец“ в Асеновград. Ранните ми детски спомени са как от другия край на града с дядо ми ходим пеша през зимата, за да идем на служби в църквите „Света Богородица“ и „Свети Николай Чудотворец“.

– Произхождате от свещенически род?
– Братът на дядо ми е свещеник – отец Константин, погребан в Куклен. От кукленския ни род от век и половина на всеки 25 – 30 години има по един свещеник. И моят син Стилиян, председател на храм „Свети Атанасий“ в Асеновград, стана свещеник на 22-годишна възраст. Имаме сребърен свещенически кръст на 250 години, който от поколение на поколение се предава на всеки новоръкоположен свещеник в рода ни. Всеки сам избира пътя си. Аз избрах моя и не съжалявам, че съм станал свещеник. Господ Иисус Христос е казал: „Ако някой иска да върви след мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). Който с вяра е приел този път, не може да не стане свещенослужител. Да си свещеник, е призвание. Общуваш с хората и те вярват, че им посочваш верния път.

За да можеш да ги съветваш, обаче трябва не само познание за Бога, но и житейска мъдрост. А тя се трупа през годините. Получава се взаимно допълване, изградено върху голямото доверие между свещеника и вярващия, с вяра в нашия Спасител и Господ Иисус Христос.

– Енорийският живот в „Свети Николай“ е особено активен. На какво се дължи това?
– На самите хора, които идват тук за богослужение, съвет, изповед, общение. Ако я няма потребата на хората, сам свещеникът нищо не може да направи. Няма съвършени хора. Съвършен е само Господ. Аз съм благодарен за дейността на църковното настоятелство, на мъжете и жените от енорията, които са участвали в полагането на всеки камък при ремонта на храма и параклисите, при строенето на църковното училище и трапезарията, на храма, на новия параклис. Храмът се съгражда всеки ден. През тези години ремонтирахме параклисите „Света Неделя“, „Свети Кръст“, „Свети Архангели“ и „Въведение Богородично“, построихме и нов, посветен на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов. В последните години наблюдавам как хората тук стават по-задружни. Съседи, които не си говореха дълго време, се сдобриха по време на празниците и сега участват заедно в инициативите на енорията. Ако жените не се бяха обединили, едва ли щеше да работи и трапезарията и всяка неделя да храним хората вече 25 години. Тук вярващите знаят да работят и да славят заедно Бога, да се веселят и да си прощават. Така живее нашата енория. А вратата на храма е винаги отворена, дори да няма богослужение.

На службите в „Свети Николай Чудотворец“ идват доста хора от Пловдив, включително младежи. Всяка неделя причастявам поне по 10 деца. Това се постига с много топлина, вяра, искреност. Хората виждат делата на свещеника, виждат близостта, която той допуска. Обръща се внимание на всеки човек. Както някога апостолите са намирали време с всеки да общуват. В нашия храм възродихме една уникална за града традиция на Еньовден – шествието на калиниците, малки момичета в булчински премени.

– Какво се крие зад тези успехи?

– Не съм сам, имам страхотен екип. Помагат ми моето семейство, съпругата ми Марианна, която е отличен църковен певец и дирижира църковния хор, занимава се с благотворителност, организира трапезарията. Още няколко мъже и жени помагат. Младежите също подават ръка. Когато трябва да се свърши някаква работа, веднага се появяват желаещи. Не само в моя храм, а и в цялата околия.

Имаме отлично взаимодействие с Община Асеновград и с Българската армия. Провеждаме общо 19 мероприятия заедно – църковни, градски и военни празници, на които отслужваме молебени, благославяме гражданите и войската. Военните винаги с радост ни подпомагат в ежедневната ни работа и при ремонтите.

– Във Вашия край има много прочути икони, от които най-известен е чудотворният образ на Пресвета Богородица – Златна ябълка в църквата в квартал „Горни Воден“. Какви са личните Ви впечатления от храма?

– Като дете са ме водили на богослужения там и имам много ярки спомени. Добре го познавам и той е свързан с моя живот. Годишно идват да се помолят десетки хиляди хора, които имат нужда от изцеление, от рожба, от помощта на Божията Майка. Виждал съм хора от цяла България. Веднъж срещнах и две семейства, дошли от Сърбия. Всеки иска да издейства тази благодат от чудотворната икона „Света Богородица – Златна ябълка“ и да получи чедо, защото тя върши чудеса и помага на бездетни семейства.

Когато човек с молитви, с вяра, с истинско богопознание търси Бога, Света Богородица дава просветление и благославя семействата да имат чеда, в което съм се убедил многократно.

Дори и при атеистичния комунистически режим в квартал „Горни Воден“ се провеждаха богослужения. Имаше много смирени свещеници, които се грижеха за паството според силите си. Богослужението никога не е спирало в този благодатен Божи Дом.

– В поверения Ви храм се събират ученици, които изучават български фолклор. От колко години децата на Асеновград се обучават в Божия храм?

– Фолклорната дейност към църковно-просветния център на енорията започна през февруари 2005 година, когато към нас се присъединиха Стефан Янев и гайдарският състав „Големите гайди“.

Година по-късно, през март 2006 година, приехме и групата на покойния вече Стойчо Каранлъков. Той пое ръководството на певческата формация „Надежда Хвойнева“, провеждайки занятията в прицърковната сграда на храма. Дълги години господин Каранлъков неуморно обучаваше своите възпитаници не само в изкуството на родопската песен, но ги градеше като личности в дух на родолюбие и християнски добродетели. След неговото упокоение делото му бе достойно продължено от негови ученички – Златка Пандева и Антония Макавеева. Тази приемственост е живото доказателство, че българският фолклор е сърцевина на нашия бит, вяра и култура.

През годините станахме свидетели на огромното вдъхновение, с което подрастващите се обучават при господин Янев, водени от любовта към магичния звук на родопската гайда. С общи усилия тук поставихме началото гайдари и певци в народни носии да участват на литията на Богоявление, когато на Великия водосвет край река Чая извършваме традиционното хвърляне на кръста.

С дълбока признателност благодаря на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, който, разбирайки за тази дейност към енорията, даде благословение Пловдивската митрополия да подпомага финансово певческата група.

За всички тези благодатни дела казвам от сърце: „Благодаря Ти, Господи!“.

Храмът „Свети Николай Чудотворец“ е в най-старата част на Станимака, вкопан близо метър в земята. Там се черкували местните в миналото, защото считали тая църква за българска от времената, в които все още в нея се проповядвало на гръцки език. „Наричат „Успение Богородично“ Дълбоката църква заради трите ѝ стъпала, а нашите са пет“, отброява крачките надолу ставрофорен свещеноиконом Йордан. И въвежда в Божия дом, където редом са светиите от иконите и от детски рисунки на школа към храма. Трикорабната постройка се простира на 20 метра дължина, 14 метра ширина и достига 5 метра височина. Два реда колони подпират свода с капители, по които са изваяни гълъби и акантови листа. На това място навярно е имало храм още през XII век – оттогава са намерените при разкопки в двора монамерените при разкопки в двора монети и кръстове. Вероятно и него има предвид френският изследовател Пол Люкас, когато през 1706 година посещава Станимака и говори за 12 големи църкви. През 1793 година обаче кърджалийските орди на Мехмед Синап подпалват пожари, а през 1810 година Емин ага повторно огражда Станимака, изпепелява и ограбва всичко по пътя си.

ОБГОРЕНИТЕ ИКОНИ

Няколко икони мълчаливо напомнят за погромите. „Навярно са оцелели от старата църква“, казва отец Йордан. И отвежда пред иконата „Свети Архангели“. По нея и по иконата „Три светители“ още личат черните белези от пламъците. „Няма да ги реставрираш, нека се вижда страданието“, заръчал предшественикът му отец Кирил.

Икона на свети Николай Чудотворец свидетелства за времената, когато вече има нов храм. На нея личи надпис „1821“. Смята се, че сегашната църква е построена между 1810 и 1821 година. Съградили я от камъни и кал.

ИКОНОСТАСЪТ – РАЙСКА ГРАДИНА ОТ ДЪРВОРЕЗБА

Местните хора събрали парите за иконостаса, архиерейския трон и проскинитариите. Но времето не е запазило имената на резбарите, които са ги изваяли от дъб и орех. Трудно се поддавало дървото на длетата им и го мажели със зехтин, за да им се подчини и да го превърнат в ажурна дърворезба. В богатата изящна композиция цъфтят рози, лалета и ружи, преплетени с акантови листа. Гълъби, качулатки и чучулиги са изваяни от неизвестните майстори. Кошути са свели чела да пият вода, както вярващите пият словото Божие. Повече от 50 сърни е изброил отец Йордан в трите части на иконостаса. Елени надзъртат сред натежали от плод лози – символ на плодородие, на любов и единение с Бога, на вечен живот. А двуглавият орел символизира симфонията на Църквата и държавата.

Във фината дантела от дърво е вплетен и таен знак – под иконата на Света Богородица. Отец Йордан я отмества и отдолу се показват два ангела, които държат корона. Между тях е издялана верига – знак за край на робството, който да остане невидим за лоши очи. В храма „Свети Николай Чудотворец“ е единственият архиерейски трон, чиято ажурна дърворезба е само от лозници, натежали от грозде. Четири сорта, отглеждани в този край, са претворили майсторите. А мотивите удивяват не само богомолците – през 1992 година агрономи дошли да огледат трона и заключили, че тези сортове са изчезнали след лоша болест по лозята. Четири лъва крепят трона, от двете му страни слънца пръскат зарите си. Най-отгоре има 20-килограмова корона, също украсена богато с дърворезба.

СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИТЕ

Историята на църквата „Свети Николай Чудотворец“ се дели на два периода – от построяването ѝ до 1906 година и от тогава насам, като в първия период в нея се е служило на гръцки език, разказва в своя статия от 1980 година в списание „Духовна култура“ отец Кирил Атанасов. Той е един от най-дълго свещенодействалите в храма духовници. След възстановяването на службите на църковнославянски език за пръв български свещеник е назначен свещеник Димитър Караджов от село Каракьой, Неврокопско. Той служил до 1910 година. След него в храма влязъл енорийският свещеник Христо Тенев от село Новаково, който е погребан в двора на църквата. Той се славел като праведен и смирен човек. Толкова го тачели, че когато немци започнали да правят електростанция, го главили да контролира строежа. За това дори получил царски орден, вади отец Йордан черно-бяла снимка на предшественика си, на която отличието се вижда на гърдите му. След него ставрофорен свещеноиконом Кирил Великов започнал своето служение през 1936 година. Родом от Русенско, завършил духовна семинария и висше богословско образование, той останал свързан с родния си край. Когато Добруджа била върната в пределите на България с Крайовската спогодба от 1940 година, отец Кирил в продължение на 2 часа не спрял да бие камбаната на храма.

В годините на отрицание на християнството той събирал по 10 – 12 деца на уроци по вероучение. Дълго време тайната била опазена, но през 1948 година някой издал какво се върши в храма и отец Кирил бил пратен в затвора. Лично митрополит Кирил (по-късно патриарх Кирил) се застъпил за освобождаването му, за да отгледа трите си дъщери, и го пратил в Калоферския манастир, без право да го напуска 3 години. В Асеновград го помнят като начетен човек – превел цели служби от църковнославянски на български език. Докато траело наказанието му, трима свещеници поели грижата за храма. Първи бил 27-годишният отец Ангел Семерджиев. Когато игуменът на манастира „Света Петка“ заболял, той го пренесъл на гръб до болницата в сурова зима, разболял се от пневмония и починал. Служението поел свещеник Стоян Македонски, а подир него – отец Георги Теофилов, който основал църковния хор. Видял, че жените идват да пеят в храма, организирал ги начело с шест сестри, а една от тях – Любка, станала диригент. Купил първата църковна озвучителна уредба. И когато отец Йордан станал свещеник в храм „Свети Николай Чудотворец“, на всяка служба балконът бил пълен с поне 30 хористки. А съпругата му Марианна научила от Любка църковното пеене.

ПОТОП И НОВ ЖИВОТ ЗА ХРАМА

На 1 май 1986 година, на Велики четвъртък, като нов свещеник в храма влязъл отец Йордан. Надвечер се изсипал порой и наводнил църквата. „Дъските – криви, таванът – изпотрошен, където стъпиш – пропадаш“, спомня си онзи ден свещеникът.

Още предната година, на Ивановден, той бил ръкоположен от митрополит Арсений, но властта се бояла от него – завършил техникум, организирал спортни инициативи, лесно можел да увлече младите. От Ивановден до Петковден чакал назначение. А отец Кирил все му повтарял: „Искам ти да ме смениш!“. И с встъпването си в длъжност новият свещеник се заел с ремонт. „Почвайте, ние ще помагаме!“, благословил митрополит Арсений. А 85-годишният дюлгер бай Георги от Югово посъветвал отеца: „Първо оправи оградата. Като видят хората, ще дойдат да помагат!“. Така и станало, а помощта не била малка. Издействали 15 кубика трупи от Коми от местния завод, а в ония години на всички църкви в Асеновград се полагали общо 5 кубика. „Като ги докарахме в двора, заедно с тях дойде и милицията – да види дали няма нещо нередно“, усмихва се на спомена отец Йордан. Четири дни спал в колата на опашка за турски керемиди в Горна Оряховица.

Трудно било да се възстанови храмът и много майстори не се наемали. Накрая се главила фамилия мюсюлмани от квартал „Горни Воден“. В продължение на 60 – 70 дни строителите заедно с местни безработни се трудили да поправят поразиите на времето по снагата на храма. През цялото време небето не отронило и капка дъжд. Тъкмо застлали покрива със специална покривна хартия от Съветския съюз, майсторите седнали да хапнат и се изсипал страшен порой. Но църквата вече била заслонена. И деца помагали, като почнало реденето на керемидите. Днес са големи мъже и отец Йордан един по един ги е венчал. „Обаче Църквата не е само сграда“, казва той.

ЦЪРКВАТА СА ХОРАТА

Затова през 2006 година свещеникът се заел да прави енорийски просветен център. Самият той още през 1990 година започнал да преподава вероучение в детския отдел на библиотеката в Асеновград. Сформирал две групи по 20 деца и им разказвал за светците, а те рисували образите им. Един път се събирали в библиотеката, друг път ги повеждал към някой храм или до Араповския манастир. „Как така сам, някой трябва да помага“, рекъл му митрополит Арсений и заръчал занятията да се преместят в салона на храма „Света Богородица – Благовещение“, а ставрофорен свещеноиконом Тодор да помага. Поканили митрополит Арсений да изпита децата. Дали му два листа – всеки с по 50 въпроса, и го предупредили да не пита поединично, децата заедно обичали да отговарят. „Колко са апостолите?“, започнал владиката. „Дванайсет“, отвърнали те дружно като войничета. Колко са книгите от Стария завет, а от Новия? Кога е роден Иисус Христос?

Въпросите не спирали, а изпитът станал по възрожденски, като в килийните училища. Накрая владиката рекъл на отец Йордан: „Децата много знаят. Догодина няма да ме викаш. Подписвам ти 100 грамоти – да имаш за две години“. Днес в прицърковното училище в понеделник и четвъртък идват гайдари да изучават български фолклор, в другите дни се учи вероучение. Два чина, столчета край прозорците, снимка с патриарх Даниил на стената, над 700 грамоти и 100 медала – сред тях детски гласове подемат песента от бялата дъска: „Слънцето трепти, захожда…“. В хубаво време са на двора, а съседите излизат на балконите – да послушат народна музика и да им се зарадват сърцата.

ТОПЛА ХРАНА ВСЯКА НЕДЕЛЯ ВЕЧЕ 26 ГОДИНИ

През 2000 година отец Йордан решил да отвори и трапезария, за да раздава храна на хората. Приятел майстор направил чешма и огнище за три казана. Всяка неделя оттогава в 5 часа сутринта клисарката Росица разпалва огъня и с презвитера Марианна забъркват по 100 литра гозба във всеки съд. Не са прескочили нито една неделя вече 26 години, даже през пандемията от ковид. Готвят на дърва, че е по-вкусно – пилешко, агнешко, а по време на пости – боб. Още няколко местни жени идват да помагат за раздаването, когато заприиждат бедни хора и възрастни комшии. Отбиват се мюсюлмани, цигани спират с каруците отпред. От храма никого не връщат. Постоянно получават като дар продукти, има за две седмици напред.

ПАРАКЛИС С БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ

В двора на църквата „Свети Николай Чудотворец“ е параклисът костница „Свети свети Симеон Стълпник и Трифон Зарезан“. Светците са тачени в региона като покровители на основния поминък – лозарство и копринарство.

Няколко стъпала по-нагоре е параклисът от по-ново време – „Свети мъченици Вяра, Надежда и Любов“. През 2003 година отец Йордан бил в Света гора с Ангел Запрянов и Стефан Вълков. Заговорили се те, че трябва да сторят добро за вярата, а свещеникът споделил, че е определил място за параклис. Мъжете дали дума да го финансират, а местният художник Тихомир Панайотов го изписал с ликовете само на български светии. 30 – 40 жени работили доброволно наравно с майсторите. После бил вдигнат и параклис „Свети Георги“ в поделението. И там служи отец Йордан, а понякога се шегуват с него, че скоро ще му дадат военни нашивки. С дарения от фамилиите Запрянови и Доневи станал и параклисът „Свети свети Кирил и Методий“ в центъра на Асеновград. За изграждането на общо 7 е съдействал отец Йордан.

СЛЪНЧОВИ НЕВЕСТИ

Специален ден в храма „Свети Николай Чудотворец“ е Еньовден, когато малки момичета се обличат в бяло като невести на Слънцето. „Когато дойдох през 1986 година, заварих в параклиса „Въведение Богородично“ само 6 калиници“, разказва отец Йордан. Не били даже в бели одежди, а само с по една кърпа на главата. Майките им били уплашени да не чуе някой, че спазват стария местен ритуал. А отец Йордан до днес помни думите на отец Кирил: „Внимавай да не се изгуби тази традиция, лошо знамение ще е за града!“. И отец Йордан тръгнал по къщите. „С внучките ви чакам да дойдете“, заръчвал на бабите. Събрали се 22 деца, после 30, 40… Днес стотици се стичат на Еньовден за празника в бяло, който връща към стари времена.

Когато Пловдив паднал под турско робство, в Станимака сами се предали. И тогава имало девойка в бяло – булката Калиница, чието име на гръцки значи „красива“. Турците нахлули в града и младоженците побягнали в гората. През нощта се върнали обратно и се опълчили, като мислели, че имат срещу себе си разбойници. Били посечени, а в тяхна памет местните хора създали ритуала да обличат момичета като булки, за да почитат смелостта на Калиница. Обвързали обичая с Въведение Богородично, но за да не предугадят турците религиозния смисъл и да попречат, изместили честването на Еньовден през юни.

Заради този ритуал още от построяването на параклиса „Въведение Богородично“ в града го знаят и с името „Калиница“. Тогава имало 2 махали, после – 5. Гъркините слагали бяло було, крачели по улиците и пеели песни за свободата. Всяка махала имала по една калиница. След 1824 година, когато си отиват гърците, майките на българските момичета почнали да смъкват пердетата и да правят от тях празнични одежди, пък момичетата запявали „Край Босфора шум се вдига“.

Преплел тъгата по погубена младост, почитта към Божията Майка и жаждата за свобода, ритуалът не бил забравен и през годините на социалистическия режим. А откакто отец Йордан го е възстановил, всяка година на него се стичат от 700 до 1000 невести на Слънцето. Предната вечер свещеникът отслужва водосвет в параклиса „Въведение Богородично“. На заранта в храм „Свети Николай Чудотворец“ има литургия, после с литийно шествие се отива до параклиса. С военен оркестър множеството пресича Железния мост и обикаля града. Момичетата се промушват под венец в парка и целуват кръста и Евангелието. И е празник за цял Асеновград.

– Ваше Всеблагоговейнство, Вие сте син на духовник, който дълги години служи в родния за Вас Асеновград. Повлия ли семейната среда за решението да приемете свещен сан?

– Целият ми живот е свързан с Църквата. Израснал съм в семейство на православен свещеник и съм отгледан в прицърковната къща при храм „Успение Богородично“ в Асеновград. От най-ранна детска възраст съм бил винаги близо до моя баща и съм му помагал в църковните богослужения.

Татко ме възпита в православната вяра и аз продължих пътя си, като следвах в Софийската духовна семинария и в Богословския факултет „Свети Климент Охридски“. Божият промисъл за мен е бил да стана свещеник, като ме ръкоположи приснопаметният Пловдивски митрополит Арсений през 2000 година.

Повлия ми не само това, че съм израснал в църковния двор, Семинарията също предопредели пътя ми към духовенството.

– Как изглеждаха през детските Ви очи хората, влизащи в църковния двор, и какво ги води при Вас днес? – Хората за мен са едни и същи. Премъдрият Соломон е казал: „Няма нищо ново под Слънцето“ (Еклисиаст 1:9). Хората ги движи едно – стремежът към Бога. Затова идват в храма – да се помолят, понеже чрез Бога ние живеем, движим се напред, съществуваме. Всичко дължим на Него. Затова е казано: „Непрестанно се молете. За всичко благодарете!“ (1 Солунци 5:16 – 18). Всеки идва с вяра в Христа и се надява на своето вечно спасение.

– Объркани от страстите на днешното време, угнетени от лични проблеми или с отворено чисто сърце за Бог застават вярващите пред чудотворната икона на Пресвета Богородица Милваща?

– Всеки идва със своята вяра, със своята надежда, със своята просба и със своите благодарности. Вярващият човек е по-добър от невярващия. Защото той има страх от Бога. Той мисли не само за себе си, а и за своите ближни. „По това ще познаете, че сме Негови ученици, ако любов имаме помежду си“ (сравни Йоан 13:35).

– Какво отнема от човека днешният свят и какво той може да си върне чрез вярата и молитвата?

– В днешния свят има извънредно много изкушения. Технологично напредваме и децата са вече много различни от моето поколение. Почти не виждам вече по улиците деца да играят. Всяко поколение е друго. И как ще израснат днешните деца, ще намерят ли те пътя към храма, зависи не толкова от свещениците и учителите, колкото от родителите. Най-малката църква е семейството.

– Но дали вярата е сред ценностите, които съвременният човек възпитава у децата си? Говори ли той с тях за Бог?

– Не чак толкова. Повече се говори за материалното. За това кой какво е постигнал, колко повече има. Но въпреки това Бог живее вътре в нас и душата на всеки човек се стреми към Бога. „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми копнее за Тебе“, казва цар Давид (сравни Псалом 41).

– Хората, които идват при Вас, са запазили този копнеж, дори да е заглушен от залисиите на ежедневното. Но какво казвате на тези, които са се отдалечили твърде много и са изпаднали в неверие, цинизъм, отрицание?

– Освен вярата ние имаме надеждата и любовта.

Много хора, за съжаление, разбират за Бога по трудния начин, когато вече не виждат никаква надежда в нищо, когато ги сполетят нещастия. Тогава тръгват към Бога. А той стои пред вратата на всяко сърце и тропа. При който му отвори, той влиза.

За мен няма невярващ човек. Дори да не вярва в Иисус Христос, той вярва в други неща, но има вяра. Може да не е християнската, може да не е истинска, но по различен начин Бог обръща хората към себе си. Аз съм бил свидетел как хора, които не са имали нищо общо с Църквата до 40-годишна възраст, са се преобразили и сега идват при мен всяка неделя и на всеки празник.

Мой познат не беше дълбоко вярващ. Кръстен е, но не изповядваше истински религията. Дойде със своята дъщеричка, която беше много болна. Помоли се и даде обет – ако детето оздравее, да направи един параклис. Стана чудо, детето се оправи, а той изгради параклиса в Родопите. Сега не пропуска неделя да иде там.

Безчет са чудесата, които е извършила Божията майка. Идвали са бездетни жени, на които четем молитва, и после се връщат да благодарят на Бога, че имат чедо. Затова иконата е обсипана със златни накити. Постоянно стават чудеса. Майката Божия ги прави, когато хората идват с истинска вяра.

– А какви истории за изцеление разказват тези, които са гребнали от лековитите води на аязмото, посветено на Йоан Кръстител?

– Моята клисарка, която вече почина, щом отвореше сутрин църквата, отиваше да си измие очите. До напреднала възраст не сложи очила и разказваше колко помага аязмото. Много са вярващите, получили изцеление.

– Защо според Вас традицията за шествието на Преполовение се е запазила вече 125 години? Какво намират хората по пътя от храма „Света Богородица – Благовещение“ до Бачковския манастир?

– Това е традиция от 1900 година. Хората идват, водени от вярата. Всеки да измоли милост Божия и благодат. Всички са убедени, че което е добро за тях, Света Богородица ще им го изпълни. Нашият край е благодатно място, защото има много чудотворни икони – нашата Елеуса, бачковската, „Златната ябълка“ в квартал „Горни Воден“. Имаме много манастири и параклиси. Явно хората са вярващи, за да ги съградят. Дори тези, които са из балкана, са възстановени. Това не е от друго, а от истинска вяра.

– Как насочвате към нея съвременния човек в духовните му търсения?

– Като духовници се стремим да изпълняваме съвестно задълженията си. Освен богослуженията ние също проповядваме, изповядваме, наставляваме и всячески се стремим да спасим една душа. Постоянно общуваме с хората, независимо от тяхната възраст. В светия Олтар ни помагат както малки деца, така и големи. За нас е радост, че има хора не само от града, но и от други места. По скромни мои наблюдения хората, които присъстват на богослуженията в неделя и на празници, се увеличават. Слава Богу!

Нашият храм от 2016 година непрекъснато раздава, дори и в неделен ден, благословена храна. И от същата година с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай се извършва ежедневно света Литургия. Хората знаят, че тук винаги ще намерят свещеник.

В асеновградския край, сред многобройните древни храмове и чудотворни икони на Божията Майка, сияе с неповторимо очарование църквата „Света Богородица – Благовещение“. Позлатените кубета, оформени като с рибени люспи, отдалеч приветстват поклонниците в игра със слънчевите лъчи. В пълната с красиви образи и вълнуващи загадки градина на Небесната Всецарица ни очакват чудотворна икона, подземно езеро с рибки, стела на римски гладиатор, забележителните икони и стенописи на Захарий Зограф и други стари майстори. Скрита днес на десния бряг на река Чая, дълги векове църквата е украсявла бахчите (градините) край извора Топлицата под Камена. От първоначалния храм е останала внушителна олтарна стена, дълга 7 метра и висока 5,25 метра, която е вградена в по-късната постройка. Историците я отнасят към периода XI – XIV век с архитектурните белези от епохата на Бакурианите, поставили началото на Бачковската света обител.

Средновековният олтарен зид и двете слепи двустъпални ниши са градени с бигор, редуван с тънки, но широки тухли, а в по-горните нива на апсидата има следи от така наречен клетъчен градеж. Над олтара са запазени и най-ранните стенописи, нарисувани в края на XVII век от Зограф Йоан от Воден. За пръв път църквата в квартал „Амбелино“ се споменава в писмените източници през 1628 година в сигилийна грамота на Вселенския патриарх Кирил Лукарис, с която се препотвърждава ставропигиалният статут на Бачковския манастир и се защитава правото му на собственост върху храмове в Станимака (Асеновград) и две околни села от вмешателството на местните свещеници и Пловдивския митрополит.

Храмът възраства под духовните грижи на братството на Бачковската света обител, около него изникват гостоприемница и стопански постройки, превръщайки го във втори метох на Бачковския манастир в града след „Свети Георги“.

ВЪЗОБНОВЯВАНЕТО ПРЕЗ 30-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК

По време на голямото кърджалийско нападение през 1810 година сградите са опожарени, през същото лято Асеновград е сполетян и от разрушително земетресение. Въпреки премеждията между оцелелите храмове в града Константин Иконом през 1819 година споменава и „Света Богородица – Фанеромени“ в квартал „Амбелино“.

Малко по-късно, през 1835 – 1838 година, храмът е възстановен като трикорабна едноапсидна, еднокуполна базилика от камък и хоросан. Според историческите свидетелства новият градеж запазил оригиналния си вид, наподобяващ главния храм на Бачковския манастир. От средновековния останали чудотворната икона на Света Богородица – Умиление. Чиято история се губи назад в столетията, и иконите на Господ Иисус Христос, свети Йоан Кръстител и свети Николай.

ЕЗЕРОТО С РИБКИТЕ И СТЕЛАТА НА РИМСКИЯ ГЛАДИАТОР

Преизграждането на храма започва от подземния параклис с аязмо „Свети Йоан Кръстител“. Там е езерото с рибките – любимо място за поклонниците и децата.

Рибките биха могли да ви се покажат само ако пазите пълна тишина и избягвате резките движения. В горещините също се крият от погледите в хладината на дълбокия извор. Заради тях църквата е известна като Рибната, по-рано я знаели и като „Бръшляновата Богородица“, защото стените ѝ били обрасли в бръшлян.

Друга забележителност е олтарът, издигнат върху антична стела на римски гладиатор. Върху камъка е изобразен атлет с препаска около кръста. В дясната си ръка държи венец, а в лявата – палмово клонче. Вдясно от него има гладиаторски шлем, а върху него – птица; вляво се вижда ковчежето му и легнал върху него лъв – символ на могъщество и слава.

Надписът му разкрива смразяваща история за убийство и отмъщение отпреди две хилядолетия. Той гласи: Аз, гладиаторът Виктор, почивам тук. Отечеството ми е Солун. Погуби ме божеството, а не клетвопрестъпникът Пинас. Нека повече не се хвали. Аз имахдругар по оръжие – Полиник, който, като уби Пинас, отмъсти за мене. Клавдий Тал постави този паметник от средствата, които Виктор остави. Предполага се, че надгробната плоча е донесена от Пловдив, където се провеждали едни от най-големите гладиаторски борби.

ДЕБЮТЪТ НА ЗАХАРИЙ ЗОГРАФ

През 1838 година в подземното аязмо с рибките разгръща своя талант Захарий Зограф. Тук той дебютира в стенописните украси. Най-въздействащите му композиции са „Света Богородица – Ширшая небес“, където в лика на старозаветния пророк Захарий ни е оставил и свой автопортрет, а също и „Света Богородица – Пътеводителка“. Негово дело са и иконите от царския ред, сред които се откроява още един забележителен свят образ на Божията Майка – „Живоносен източник“. Тя препраща към първообраза – едноименния патриаршески манастир в Цариград, основан през V век край Богородичен извор с лековита вода, където също има аязмо с рибки.

В горния храм Захарий Зограф е изрисувал две от иконите на царския ред – „Свети свети Константин и Елена“ и „Благовещение“. Изписването на църквата продължава и през 1850 година, като в различно време тук творят и други прославени зографи като Моско Одринчанин, Зограф Йоан от Воден, Спирос Михаил и Симеон от Трявна. В доминираната от гръцката общност Станимака обновената църква е обгрижвала духовните нужди на населената с българи Бахча махала. Сред изнамерените по-късно съкровища са два ръкописни осмогласника на църковнославянски, датирани от ХV и ХVІІ век.

„Света Богородица – Благовещение“ е поверена на един от братята на Бачковския манастир – йеромонах хаджи Йеремия, който през 1880 година слиза да живее в къщата в двора на храма.

В този период се разгорещява българогръцката разпра. Под натиска на българи патриоти като Янко Прашката, Бою Тошев, хаджи Стоян, хаджи Желя Сталев, Динчо Георгоолу и други жители на Бахча махала през 1892 година хаджи Йеремия се отказва от Патриаршията и обявява църквата за българска и подведомствена на Българската екзархия. Гръкоманите в Станимака въстават, настъпват безредици, но положението не се променя. Непосредствено след това и братството на Бачковския манастир преминава под омофора на екзарха.

КАМБАНАРИЯТА НА АРХИТЕКТ БОЯН ЧИНКОВ

Благоустройствата продължават и в по-ново време, понякога с противоречив резултат. В края на столетието е издигнат купол с полуцилиндричен свод, нанесени са нови стенописи. След 1920 година също се предприемат мащабни ремонти и църквата отново е преизписана. На юг е изграден параклисът „Свети Архангели“, предверие е създадено и при северния вход на храма. През 1935 година е построена модерна камбанария по проект на прочутия архитект Боян Чинков. Десетилетия по-късно умелите реставрации започват да изваждат оригиналните стенописи наяве и да връщат забравения им блясък. Градината на Богородица е заобиколена от мраморни чешми с чучури под формата на рибки. Най-старата чешма е ням свидетел на поредица от бурни исторически събития и тайни на духа. Чудесата на храмовата икона нямат чет. И до днес се случват и разказват с благоговение от енориашите. Поклонници от цялата страна изпълват храма през уикендите. С неповторима надежда и тържественост се чества храмовият празник. В нощта срещу Благовещение десетки бездетни жени идват тук за всенощно бдение в молитва към Божията Майка.

ПЛОВДИВСКИЯТ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ ВОДИ ШЕСТВИЕТО НА ПРЕПОЛОВЕНИЕ

В утрото на празника архиерейската света Литургия по традиция се възглавява от Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай.

Всяка година на големия Господски празник Преполовение владиката отново възглавява светата богослужба, след което повежда внушителното литийно шествие начело с чудотворната икона „Света Богородица – Елеуса“, което тръгва от храма, преминава през целия град и продължава до Бачковския манастир, където се отслужва благодарствен молебен. Според поверието иконата от Благовещение се поставя до Бачковската чудотворна икона и целият обичай се изразява в „среща на двете сестри“.

Традицията, която събира хиляди богомолци, води началото си отпреди век и половина от съновидения на благочестиви местни жени, според едни, а според други – като полузабравен спомен за чудодейно избавление от кърджалийско нападение и чумна епидемия. В нощта срещу Преполовение отново десетки бездетни жени и болни хора идват да пренощуват до чудотворната икона „Умиление“, други носят дарове – благодарност за чудо, сторено тук по молитвите на Божията Майка.

Всяка година на големия Господски празник Преполовение владиката възглавява светата богослужба, след което повежда внушителното литийно шествие начело с чудотворната икона „Света Богородица – Елеуса“, което тръгва от храма, преминава през целия град и продължава до Бачковския манастир, където се отслужва благодарствен молебен.

ЖУРНАЛИСТКАТА ЕМИЛИЯ КОЛЕВА РАЗГОВАРЯ С ОТЕЦ ДИМИТЪР НИКОЛОВ – ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ЦЪРКОВНИТЕ НАСТОЯТЕЛСТВА НА ХРАМОВЕТЕ „СВЕТИ ГЕОРГИ“ В АСЕНОВГРАД И „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“ В КВАРТАЛ „ГОРНИ ВОДЕН“. СВЕЩЕНИКЪТ РАЗКАЗВА ЗА ХРАМА „СВЕТИ ГЕОРГИ“, ЗА ПЪТЯ НА МЛАДИЯ ЧОВЕК КЪМ БОГОСЛУЖЕНИЕТО И ЗНАЧЕНИЕТО НА ДУХОВНАТА ЛИТЕРАТУРА ЗА НЕГОВОТО ИЗРАСТВАНЕ.

– Ваше Благоговейнство, какво е особеното в историята на храм „Свети Георги“?

– Намира се в старата гръцка махала „Амбелино“. Тукашните заможни енориаши решили да вдигнат голяма църква, а в двора – училище. Издействали разрешително от османската власт и през 1845 година започнали строителството с волни пожертвования. Храмът бил завършен през 1848 година, като в строежа юговски майстори използвали зехтин вместо вода.

Храмът е един от най-големите и най-устойчивите в града – трикорабна, трикуполна базилика с два балкона и петстенна абсида. Вътре е опушен от запалването на гръцки книги. Тогавашните свещеници ги поставили в отворите за вентилация, като не преценили, че димът циркулира навън и навътре. Този акт е бил извършен в периода 1924 – 1928 година, когато тук се установяват преселници от Беломорска Тракия. Тогава са заличени следите по стенописите от гръкоманското присъствие и се изписват надписи на български език. Това е времето, когато голяма част от сравнително богатото гърчеещо се население напуска Станимака и на негово място се установяват тракийските преселници.

– Какво ще остане като духовно наследство от служението на протойерей Борислав Манчев?

– Покойният отец Борислав остави траен отпечатък в духовния живот на града – не само като дългогодишен служител в храм „Свети Георги“, но и като книжовник, който превежда и предава православната вяра на достъпен език. Неговият превод на класическото наставление „Закон Божий“ от протойерей Серафим Слободский, издадено през 2001 година, се превърна в настолно четиво за неделните училища и семейните библиотеки.

Отец Борислав бе известен с добрия си контакт с миряните и с умението да обяснява сложни духовни понятия чрез примери от ежедневието. Обръщаше внимание на практическата страна на вярата – как молитвата, покаянието и любовта към ближния се проявяват в малките жестове. Именно желанието да направи основите на православието по-достъпни, вероятно го подтиква към преводаческа работа, която завърши с едно от най-разпространените български издания на „Закон Божий“. Издадено е с благословията на Пловдивския митрополит Арсений и бързо намери приложение в църковната дейност.

– Кое отличава храма от другите църкви в Асеновград?

– Храмът е паметник на културата, една от редките архитектурни сгради с три купола. Има уникална акустика, една от най-добрите в страната. Тази удивителна звукова среда е постигната още при строежа, като в стените са вградени специални каменни тръби и малки пръстени гърнета, за да отекват ангелогласните песнопения.

В храма са записани няколко концерта, като първият е непосредствено след 10 ноември 1989 година, когато е гостувала формацията за източноправославна църковна музика „Филипополис“ от Пловдив. Храмът е бил препълнен с гости.

През годините са последвали други подобни изяви – като незабравимия великденски концерт на квартет „Българка джуниър“ с тържествената ортодоксална литургия, специално аранжирана от композитора Александър Христов. Певицата Христина Анастасова потвърди, че по-късно изпълненията са записани в парижка катедрала и са готови за диск.

Вътрешният интериор на храма е с характерна декорация. Капителите на колоните са с дракони, а над прозорците има декоративни елементи. Всеки се впечатлява от това архитектурно бижу с високи каменни стени, чешма, оригинална камбанария и виенски часовник.

– Разкажете за енориашите, които посещават храма.

– Баба ми беше от този квартал, като малък съм играл тук и познавам местните. Те са по-затворена общност и преценяват дали да те допуснат в нея.

Хората идват основно на неделни богослужения. През седмицата са на работа. Добри са, помагат за курбаните, кой с каквото може се включва в доброволчески дейности. Хората искат улицата до храма да е чиста и хубава, боядисват пейките в градинката.

Впечатляващата камбанария с виенския часовник преди две години отново заработи, благодарение на графичния дизайнер Христо Коватлиев – Божи човек, който намери средства и майстор за ремонта. Реставрацията бе извършена от инженер Виктор Лимонов от Пловдив, наследник на рода Велеганови, известни майстори на църковни камбани. В дарителската акция участваха енориашите Аргир Коватлиев, инженер Тодор Анастасов, Димитър Куциянов и Таня Стоилова.

Преди време, пак по идея на Христо Коватлиев, в църковния двор бе представена изложба „Скритото изкуство на храм „Свети Георги“. В нея бяха показани безценни старинни икони от Средновековието до днес, създадени от различни майстори и школи. Целта бе повече хора да се докоснат до ценните изображения, непоказвани от години.

Трябва да се отбележи една богослужебна традиция, свързана с нашия храм. На 27 декември, когато се чества паметта на свети архидякон Стефан, се отслужва архиерейска света Литургия. Няма писмени доказателства откога е тази традиция. Възрастните хора си спомнят за тази практика още като деца и тя не е била прекъсната дори през тъмните години на комунизма.

През 2023 година Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай постанови след светата Божествена Литургия да се извършва лития от храм „Свети Георги“ до близкия параклис, посветен на свети архидякон Стефан. Там владиката отслужва молебен, прочита молитва към свети Стефан и призовава неговият покров да бъде с всички нас – жителите на Асеновград и околността.

Параклисът вече не успява да побере всички участващи в молебена. Хората от енорията и от града с духовен трепет очакват всяка година тържествената лития и архипастирския благослов на нашия митрополит.

– Как младите хора участват в богослуженията? Пристъпва ли съвременният човек към Тайнствата Изповед и Евхаристия?

– Младите започнаха да идват предимно в неделя. Бабите водят внучетата. Когато няма служба, пак идват. А това е добре за възпитанието. Някои деца научиха Символа на вярата. Застават най-отпред и казват веруюто. Даваме им одежди, помагат, подават кандилницата, носят свещник. Малките деца са добре дошли, за да усетят дома Божий, да се докоснат до добротата, да се причастят. А по-големите се учат да постят.

– Вашето пожелание към читателите на списание „Духовен път“?

– Да са здрави и по-често да идват в дома Господен. Да се запознаят с Бога и да усетят с душата си благодатта. Когато станат в неделя, нека отидат в най-близкия храм, в ден на литургия, да чуят какво се чете като молитва, защото в литургията ние не се молим само за себе си, молим се за всички хора да бъдат здрави и щастливи. Бог да ги пази от зли случки и тъмни сили. И всеки според силите си да се докосне до самото Свето Причастие, защото православната вяра е най-доброто лекарство за всеки човек!

Катедралният храм „Свети Георги“ се намира в югоизточната част на Асеновград, в една от най-старите махали – „Амбелино“, известна като „Жорж махала“. Издигнат е през 1848 година от юговски майстори на мястото на два малки параклиса – „Свети Архангел Михаил“ и „Свети Георги“, опожарени от кърджалиите.

„Свети Георги“ е най-голямата църква в Асеновград. Построена по инициатива и чрез дарения на гръцката общност в Станимака (старото име на града преди 1934 година), и до момента сградата впечатлява с внушителната си архитектура и разположение в подножието на планината. След изселването на гърците от града в началото на ΧΧ век българското население – преселници от Беломорска Тракия и Егейска Македония, поема грижата за „Свети Георги“ след назначаването на първия български свещеник – отец Николай Мандулов, през 1915 година (според летописната книга на храма). Тогава останалите гръцки книги и архиви са унищожени при пожар в църквата и до нас не достигат много сведения за историята на самата сграда и църковната общност от края на XIX век.

През комунистическия период опазването на вярата, а и на самите вярващи от преследване е трудно поради режима на идеологически атеизъм. Дори в Асеновград, който е традиционен център на православието с венеца от църкви, манастири и параклиси, комунизмът нанася поражения, като особено тежко това се понася от вярващите в квартал „Амбелино“.

Според местно предание в близкия параклис „Свети свети Козма и Дамян“ е приключил земния си път свети Паисий Хилендарски. На паметна плоча от външната стена на параклиса е написано на църковнославянски: Лэто гдcне 1773. Пріиде Анfимъt Ампелино по смерти проигумена Паисиіа… Хилендарска кондика. Има сведения, че на това място се е намирал метох на Хилендарския манастир, което дава основание да се твърди, че Паисий е бил тук.

АРХИТЕКТУРА

Храмът е част от цялостен архитектурен ансамбъл, включващ постройка над северозападния вход, жилищна сграда и две камбанарии. Отсреща е параклисът костница „Вси светии“, а до храма се намира старинното училище „Свети Георги“, сега част от Историческия музей – Асеновград. Сегашния си вид ансамбълът придобива след реконструкция по проект на архитект Стою Маронов – възстановяват се малката камбанария при западния вход и сградата на свещеника през 1998 година. По-късно, в рамките на проекта „Родопската Света гора“ (2003 – 2005), се реставрират стенописите в екзонартекса и източната фасада на голямата камбанария. Така храмът става част от културноисторическите маршрути, които обхващат известните манастири в региона, църквите и параклисите в Асеновград и околностите.

Данни за архитектурата на сградата намираме в книгата на Иван Гащилов „Църкви, манастири и параклиси, по Паметната плоча на параклис „Свети свети Козма и Дамян“ с името на Паисий Хилендарски строени от юговските майстори“ (2014). Според разкази на стари асеновградчани, записани от краеведа, майсторът Васил Димов ходил специално до Атонския полуостров, за да се запознае с архитектурата на храма „Свети Георги“ в Зографския манастир и да послужи той за образец на новия храм в Станимака.

Църквата „Свети Георги“ е най-голямата в града: с дължина 35 метра, широчина – 18 метра, а куполът е висок 16 метра. Построен като трикорабна, трикуполна базилика, храмът се отличава с най-добрата акустика в цяла Южна България и Родопите, по подобие на храм „Света Троица“ в Асеновград, пострен през 1850 година от същите майстори. Това се дължи на вградените от вътрешната страна на стените каменинови тръби (гърнета) с дължина от 30 до 60 см. Подобни тръби са разположени равновмерно и в таваните на куполите.

Белият камък за строежа е добит от Корудере, а бигорът – от село Бачково. Сиенитът е извозван от пловдивските тепета. Характерно за строежа е, че външните стени са зидани с льоков разтвор (хоросан, бъркан със зехтин, вместо с вода), за да предпазва от влагата.

Изследването „Асеновград – огнище на строителни традиции“ (1971) на архитект Стоил Стоилов описва храма като една от представителните възрожденски църкви – едноабсидна, с три купола и двуетажна емпория. По план сградата има три основни части: притвор, наос и олтар. В притвора на двата края са разположени двураменни стълби към емпорията. Трите купола на храма имат различни размери.

На масивната кула камбанария е монтиран старинен часовник, сега възстановен според оригинала. Това е първият градски часовник, направен във Виена през 1872 година, според оригиналния надпис. Построената камбанария се оказала ниска за дългите му топузи, затова в основата издълбали дълбок кладенец, където топузите ту се издигали, ту се спускали.

Кулата на храма е съградена заедно със самата храмова сграда. Тя е шедьовър в рамките на целия архитектурен ансамбъл и е считана за една от най-оригиналните кули в цяла България. Правена е със средствата на дружеството „Свети Димитър“, като е изписана през 1847 година.

По-малката дървена камбанария при северозападния вход е строена през 1871 година. След рухването ѝ през 1948 година на нейно място се изгражда нова – през 1998 година, като от оригиналния градеж е запазена само долната част на партера (по данни от „Корпус на стенописите от първата половина на XIX век в България“, 2018).

Училището „Свети Георги“ е построено непосредствено до храма и е служело като гръцко училище до началото на XX век. Според архитект Стоил Стоилов това е първата училищна сграда, направена специално с просветна цел. Строена е като симетричните пловдивски къщи на два етажа. През 2000 – 2001 година сградата е изцяло реновирана и възстановена като галерия и културен център към Историческия музей – Асеновград.

Разположена в озеленен двор, ограден с високи каменни стени, с три входа и две чешми, базиликата „Свети Георги“ хармонира със стръмните склонове на планината близо до речния бряг. Уникална по своята архитектура, тя е считана за шедьовър на юговската строителна школа.

КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО В РИСК

През настоящия век наследството на храма не е пренебрегнато от асеновградчани. Той съхранява старинни икони, създадени от Средновековието до наши дни. Много от тях са реставрирани, но има много други, които се нуждаят от спешна консервация. В тази връзка през лятото на 2021 година местното сдружение „Станимашка фотографчийница“ със съдействието на храма представи пред публика икони, рисувани през XIX век от различни иконописни школи. Това е „скритото“ богатство на храм „Свети Георги“. Изложбата в църквата беше с цел набиране на средства за възстановяването им, тъй като голяма част от сбирката е с повреди от различно естество и дори в тежко състояние.

Сред най-известните почитани икони в храма се откроява чудотворната икона на света Ирина, разположена на проскинитарий на южната стена, подписана и датирана от 1878 година. Тази светица е много почитана от местната общност, като вярващите се молят за здраве, благодат и сдобиване с рожба.

Освен иконите вътрешните стенописи, дело на Мосхос В. Одринчанин, се нуждаят от сериозна реставрация поради повредите, които понасят от опушването на стените при горенето на книги в храмовата сграда. Според „Корпус на стенописите…“ (2018) този одрински зограф е живял известно време в града и е работил както в Бачковския манастир, така и в църквата „Света Богородица – Благовещение“, Асеновград. Изследователите са открили редица сходства в изписването на отделните образи и иконографията на стенописите с тези от църквата „Свети Георги“ в квартал „Амбелино“. Приема се, че в храма са работили много зографи – помощници на Мосхос В. Одринчанин, и този извод се налага поради огромния обем от стенописи, сътворени от зографа за период от две-три години – между 1848 и 1850 година.

С „Държавен вестник“, брой 60, 1940 година, храмът „Свети Георги“ е обявен за народна старина. Получава статут на художествен паметник от национално значение през 1970 година (виж „Държавен вестник“, брой 38, 1970 година). Целият ансамбъл е обявен за архитектурно-строителен паметник на културата от национално значение няколко години по-късно в „Държавен вестник“, брой 20, 1973 година. Националният институт за недвижимо културно наследство обозначава комплекса „Свети Георги“ като архитектурно-художествен паметник от национално значение през 2008 година.

ПАРАКЛИСИТЕ КЪМ ЕНОРИЯТА НА ХРАМ „СВЕТИ ГЕОРГИ“

Всяка година параклис „Свети Трифон“ е център на празника на винарите и лозарите Трифон Зарезан, отбелязван на 1 февруари в Асеновград. Тържествата започват от сутринта, когато се отслужва света Литургия в параклиса. В този ден празничното шествие на винопроизводителите и финалистите в конкурса на община Асеновград „Най-добро домашно вино“ изминава пътя от паметника на Аристи Чорбаджака до местността Свети Трифон. По традиция там се провеждат народни борби (наречени „пехливански“) и се излъчва победител. Свещеникът прави водосвет за здраве на борците и присъстващите. Параклис „Свети Тодор“, разположен близо до изхода на Асеновград край пътя за Кърджали, посреща поклонници на Тодоровден. Там в миналото са се провеждали кушиите в чест на светеца. И до днес параклисът е място на местна почит и се посещава на празника. Към храм „Свети Георги“ има и параклис – „Свети Илия“, наречен още „гръцкият свети Илия“. Намира се на източния край на билото на връх Анатема, над манастира „Света Петка Мулдавска“. Той е посторен върху основите на древнотракийско светилище. Днешният параклис датира от XIX век и благодарение на общността от християни в Асеновград е обновен с основно ремонтиран покрив, нови керемиди и боядисан притвор. Изградени са места за посетителите – пейки, навес, беседки, панорамна площадка. На около 10 метра в източна посока е сложен голям кръст с видеонаблюдение. Към енорията на храма се числят и вече споменатите параклиси „Вси светии“ и „Свети свети Козма и Дамян и Свети Стефан“, като във втория се извършват богослуженията през зимния период. До параклис „Свети Стефан“ от 2023 година с благословението на Пловдивския митрополит Николай след светата Литургия се извършва литийно шествие с иконата на свети Стефан от храм „Свети Георги“ и се отслужва молебен.