И тук фотографията не е просто технически акт, не е просто илюстрация, а може да бъде нещо повече от това – с правилния подход фотографията се превръща в своеобразна проповед. Тъй като Божият Син се въплъти в нашия свят, благодарение на това човечеството получи възможността да види както Самия Него, така и Божествената благодат. Затова ние изобразяваме Христос на икони и ги почитаме като свещени изображения. Фотографията не може да бъде сравнена с иконописта, но в талантливи ръце обективът на камерата все пак може да се превърне в инструмент, който е способен да улови стъпките на човека по пътя на вярата. Затова фотофестивалът „С нами Бог“ е повече от художес- твена проява. Той е тихо, но ясно свидетелство за присъствието на Бога в живота на човека. Самото му име говори за изповядваното от Църквата – че Бог е с нас, че Той не е далече, че е близък, съпреживя- ващ и милостив. Неочаквано за нас самите проектът получи много широк положителен отговор.

Още в самото си начало прекрачи границите на България, обединявайки участници от Европа до Китай, Шри Ланка и Латинска Америка. Фотоконкурсът, който се проведе в рамките на фестивала, се превърна не само в съревнование на красиви снимки, но и в нашето общо търсене с майсторите на фотографията на Божествената следа в ежедневието. Критериите на конкурса бяха лишени от компромис: журито предпочиташе автентичността, която е далеч от театралността. И колкото и странно да звучи, ние очаквахме смирение от авторите. Защото една снимка, която говори за вяра, не трябва да се стреми да впечатли зрителя, а по-скоро да го превърне в съпричастен свидетел. Програмата на фестивала позволи създаването на цяла екосистема от събития. В рамките на организирания фотоконкурс членовете на журито активно общуваха с участниците в проекта, създавайки атмосферата, необходима за творческия конкурс.

Финалната фотоизложба в Дома на културата „Борис Христов“ се превърна в място за среща на автори и зрители. Много успешен етап от проекта беше и майсторският клас, организиран за начинаещи фотографи. За екипа на нашето списание участието в организацията на фотофестивала предостави отлична възможност за пореден път да се уверим в необходимостта от развитие на църковни издателски и информационни проекти, включително в интернет пространството. Фактът, че за сравнително кратко време публикациите за фестива- ла в социалните мрежи достигнаха до повече от милион и половина потребители, ясно показва, че съвременният човек изпитва искрена духовна жажда.

В общия поток от информация той разпознава истинското съдържание. Тази статистика ни показва огромния потенциал на мисията на Църквата в съвременната информационна среда. Драги читатели, избирайки формата и обсъждайки съдържа- нието на този брой, решихме да се съсредоточим върху най-добрите творби, представени на фотофестивала. Надяваме се, че прелиствайки страниците на списанието, вие ще се докоснете до най-ярките момен- ти от пътя, който извървяхме с участниците във фестивала, произна- сяйки заедно с нас жизнеутвърждаващите думи: „С нами Бог“!

Архимандрит Петър (Еремеев), главен редактор

– Ваше Високопреподобие, Пловдив е град, чийто културен живот е наситен със събития през цялата година и жителите на града трудно могат да бъдат изненадани с нещо ново. Но през последните месеци на 2025 г. и през януари 2026 г. вниманието на обществеността беше насочено към много необичаен и мащабен проект – фотофестивала „С нами Бог“. Как се роди идеята за този проект?

– Радвам се, че започваме с този въпрос. Основната ни мисия беше да подадем ръка на талантливите фотографи – и на вярващите, и на търсещите, за да ги вдъхновим към едно по-дълбоко, осмислено и благоговейно заснемане на свещеното. Искахме чрез езика на фотографията да оживеят образи, които говорят без думи – образи на надежда и светлина. Всичко започна през ноември, когато по инициатива на списанието на Пловдивската света митрополия „Духовен път“ и с топлото архипастирско благословение на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай обявихме началото на това духовно и културно пътешествие.

Пловдив е естественото място за такъв проект. Нашият град има дълбоки традиции и с право се гордее със своите творци. Но ако се вгледаме, най-ценните ни съкровища са в храмовете – от античните мозайки на Епископската базилика до гениалните стенописи на Захарий Зограф в нашите манастири. Този фотофестивал е продължение на същатанишка. Той доказва, че Пловдив има с какво да се гордее не само чрез своите художници, но и чрез своите фотографи, които достойно посрещат конкуренцията от цяла България и чужбина.

– Заглавието „С нами Бог“ е изключително силно. Как то се преплита с изкуството на фотографията? Голямо предизвикателство ли е да се търси невидимото чрез една толкова технологична медия?

– Точно в това е парадоксът и красотата. Думите „С нами Бог“ са живо свидетелство за нашата вяра – те ни напомнят, че Творецът не е оставил човека сам, а присъства във всяко добро дело и всяка светла усмивка.

Важно е също, че фотофестивалът се проведе по време на Рождественския пост и след това в дните на честването на Рождество Христово. Думите „С нами Бог“ звучат в богослуженията в тези светли дни и затова сме преценили, че те са идеални за името на проекта.

Фотографията, макар и технологична, е опит именно чрез видимото да се засвидетелства невидимото присъствие на Бога в света. Всеки участник в този конкурс успя да улови по нещо от това невидимо присъствие – духовното в обикновеното, Божественото в човешкото. Свети Йоан Дамаскин ни учи, че Бог е станал видим, приемайки материално битие, и чрез това е придал ново достойнство на материята. Така и фотографията превръща материята в прозорец към вечността.

– Как гледате на еволюцията на това изкуство в контекста на духовността?

– Фотографията е младо изкуство, едва на двеста години. Ако се върнем към 1826 година и първите кадри на Жозеф Нисефор Ниепс, ще видим колко труден е бил пътят – тежки камери обскура, метални плаки, сложни химически процеси в тъмни стаички. Дълго време това е било занимание за посветени, за хора, които буквално „извайват“ образа от тъмнината. През 60-те и 70-те години на миналия век тя стана масова, влезе във всеки дом, за да увековечава семейните празници. Днес обаче сме в ерата на дигиталната революция – безогледални камери, смартфони, изкуствен интелект. Тази техника улеснява фотографа, освобождава го от мисълта за настройки като бленда и скорост. Но тук е тънкият момент: техниката може да върши всичко, но тя не може да чувства. Улеснението трябва да служи на фотографа, за да съсредоточи той цялото си внимание върху обекта и неговата душа. Не бива да забравяме, че самата дума „фотография“ (от гръцкото φως (светлина) и γράφω (пиша)) означава „светопис“ – рисуване със светлина, което в духовен план превръща фотографа в свидетел на онази нетварна Светлина, която огрява всеки човек.

– Споменахте изкуствения интелект. Той не застрашава ли автентичността на духовния образ?

– Това е сериозен проблем на нашето време – рискът от загуба на автентичността. Машината може да създаде перфектно изображение, но тя не може да се моли. Тя няма сърце, което да трепти пред чудото на Боговъплъщението. Истинската фотография изисква „чисто сърце“, за да видиш красотата и доброто. Затова нашият фестивал набляга на човешкото участие. Дори един любител, ако има малко късмет и чисто око, може да създаде шедьовър, който да докосне душите ни повече от всеки компютърно генериран образ.

– Интересът към проекта беше огромен. Очаквахте ли такова международно участие и толкова много кадри?

– Честно казано, бяхме приятно изненадани. Въпреки сравнително кратките срокове – почти месец за кандидатстване, се включиха над 350 участници, с над 1800 фотографии от 17 държави. Това накара журито да работи денонощно, за да оцени творбите. Радостно е, че видяхме както утвърдени майстори, така и изгряващи таланти. Това показва, че жаждата за духовно изкуство е огромна и че светата Църква има своето място като духовно средище за тези творци.

– Фотофестивалът не е само конкурс и изложба. Какво друго включва програмата му?

– Проведохме и мастърклас за млади и начинаещи фотографи в митрополитската църква „Света Марина“, защото вярваме, че опитът трябва да се предава. Когато изкуството е родено от чисто сърце и стремеж към истината, то се превръща в служение.

Въпреки сравнително кратките срокове – почти месец за кандидатстване, се включиха над 350 участници, с над 1800 фотографии от 17 държави… Радостно е, че видяхме както утвърдени майстори, така и изгряващи таланти. Това показва, че жаждата за духовно изкуство е огромна и че светата Църква има своето място като духовно средище за тези творци.

– Инициативата за реализирането на този прекрасен проект принадлежи на редакционния екип на списание „Духовен път“. Кой друг се включи в организационния комитет на фотофестивала?

Позволете ми да изкажа сърдечна благодарност към моите колеги организатори на този фестивал, с които с благословията на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай имах щастието да работя в организационния комитет. Особено искам да благодаря на д-р архимандрит Петър (Еремеев) – главен редактор на списание „Духовен път“ и председател на организационния комитет, както и на г-жа Петя Щерева – ръководител на Дома на културата „Борис Христов“, и на Минко Михайлов – фотограф с международно признание, за тяхното вдъхновение, последователност и усет към духовната култура.

С дълбоко уважение изразявам благодарност и към членовете на журито, които съчетаха духовна чувствителност и висока професионална взискателност – доц. д-р Ивайло Иванов Найденов – декан на Богословския факултет на Софийския университет, свещеник Мирослав Георгиев – духовник и билдредактор на списание „Духовен път“, гл. ас. д-р Соня Станкова – преподавател и фотограф-художник, г-жа Димитрина Василева – фотограф и активен деец на международната фотографска сцена. Както казах, журито се справи отлично със задачите си. Разбира се, голямата заслуга за това е на председателя на журито – г-н Минко Михайлов.

– Фестивалът ще се провежда ежегодно. Това означава, че още повече фотографи ще участват в следващия фотоконкурс. Какво бихте пожелали на всички, които вече са се присъединили към проекта и все още планират да участват в него?

– Бих им казал да не спират да търсят светлината. Снимките, които видяхме във фотоизложбата, не просто разказаха истории – те докоснаха сърцата и ни напомниха за присъствието на доброто. Искам да благодаря на всички участници, които чрез обектива си успяха да уловят невидимото. Вашите фотографии ни вдъхновяват и утешават.

Нека този фестивал бъде началото на едно ново духовно пробуждане чрез изкуството. Нека светлината, уловена в тези образи, ни съпътства и занапред. За много и благословени години!

– Г-н Михайлов, като професионалист с огромен опит Вие сте виждали хиляди кадри. С какво предложението да оглавите журито на фотофестивала „С нами Бог“ успя да Ви спечели и да Ви извади от зоната на „стандартните“ фотографски конкурси?
– Приех поканата с истинско удоволствие и вътрешен мир, защото този проект е много повече от поредната надпрева- ра за най-красив кадър. Това е мисия. Когато под егидата на Пловдивската света митрополия се роди идеята за този фес- тивал, стана ясно, че търсим нещо невидимо за обикновеното око. Привлече ме възможността да видя как съвременната фотография може да бъде мост към духовността. Фактът, че се включиха над 350 автори от различни държави с близо 2000 снимки, е доказателство, че сме докоснали една жива нервна система на творчеството, която няма географски граници.

– Първата категория в конкурса – „Хората и Църквата“ – се превърна в истински център на събитието. Защо заложих- те точно на това заглавие и какво е посланието зад него?
– Тази категория ми е изключително на сърце. Тя не е плод на мое еднолично решение, а е резултат от общата визия на орга- низационния комитет, разгърната с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай. Идеята е проста, но фундаментална: Църквата, която виждаме тук на земята, се състои от хората. Тя е жив, дишащ богочовешки организъм. Често хората възприемат храма само като архитектура или история, но без човека в него той остава само паметник. Ние искахме да покажем Църквата като общност.

– В тези снимки виждаме лицата на нашите съвременници. Как се свързва този днешен образ с хилядолетната традиция на Православието?
– Логиката е много дълбока. В богословски смисъл Църквата включва всички – и тези преди нас, и тези след нас. Но помислете за това: всеки светец, чиято икона днес целува ме в храма, някога е бил обикновен човек. Той е имал лице, поглед, молитва. Когато днес заснемем един вярващ човек в момент на неговото общуване с Бога, ние всъщност документираме живата история на духовния живот. Тази категория изпраща мощно послание: вярата не е в миналото, тя е в пулса на човека до нас.

– Беше ли трудно за журито да запази обективност пред такова огромно количество участници във фотоконкурса?
– Беше „благодатно трудно“, ако мога така да се изразя. Изборът беше истинско предизвикателство, защото нивото на подадените материали беше изключително високо. Не става въпрос само за техника, макар че имаше блестящи изпълнения, а за оня особен заряд, който носи кадърът. Търсихмеистинност. Бягахме от всичко, което прилича на поза или режисирана театралност. Искахме да отличим снимки, които не просто показват обред, а разкриват вътрешния диалог на душата. Да избереш най-добрите сред толкова много смислени кадри, е отговорност, която те кара да смириш собственото си его като творец.

– Какво е Вашето пожелание към читателите на „Духовен път“, които ще разгърнат тези страници и ще видят избраните фотографии?
– Пожелавам им да не гледат на тези снимки като на обикновено изкуство, а като на огледало. В категорията „Хората и Църквата“ всеки може да открие себе си. Надявам се тези образи да им напомнят, че вярата е светлина, която преобразява ежедневието ни и ни прави част от нещо много по-голямо от нас самите.

В богословски смисъл Църквата включва всички – и тези преди нас, и тези след нас. Но помислете за това: всеки светец, чиято икона днес целуваме в храма, някога е бил обикновен човек. Той е имал лице, поглед, молитва. Когато днес заснемем един вярващ човек в момент на неговото общуване с Бога, ние всъщност документираме живата история на духовния живот. Тази категория изпраща мощно послание: вярата не е в миналото, тя е в пулса на човека до нас.

– Г-жо Василева, Вие сте утвърден авторитет във фотографските среди не само в България. Какво Ви мотивира да приемете поканата и да станете част от журито на този нов за страната ни православен фотофорум?
– Приех тази отговорност с истинско вълнение, с дълбока благодарност и с усещането за смисъл. Преди всичко бих искала да изразя своята признателност за благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, както и към целия организационен комитет за поканата. За мен беше чест да бъда част от инициатива, зад която ясно и категорично стои Българската православна църква. Този фестивал е много повече от културно събитие. Той е знак към съвременния свят, че вярата и изкуството не са противопоставени, а напротив – те живеят в непрекъснати жив диалог. Фотографията, когато е направена с чисто сърце, може да се превърне във форма на свидетелство, дори на проповед. Като вярващ човек и майка, възпитала детето си в християнските ценности, за мен беше дълбоко трогател- но да видя как обективът може да бъде инструмент на духов- но послание, а не просто на естетика.

– Втората категория на конкурса – „Храмове и манастири“, привлече изключително силни и въздействащи творби. Какво значение отдавате на тази тема в контекста на православното изкуство?
– В Православието образът никога не е случаен. Материята сама по себе си носи богословски смисъл. Често казвам, че ако иконата е богословие в багри, то църковната архитектура е богословие в камък. Това не е метафора, а реалност, прежи- вяна от векове. Като фотограф и човек на изкуството, аз никога не гледам на храма просто като на сграда или исторически паметник. За мен той е материализирана молитва, изразена чрез пропорция, светлина, тишина и пространство. Храмът възпитава погледа, дисциплинира духа и насочва сърцето. В тази категория участниците показаха изключи- телна чувствителност. Те не се ограничиха до заснемане на архитектурни детайли, а успяха да уловят духа на святото място. В техните кадри камъкът „говори“, светлината „мълчи“, а тишината разказва за Бога по начин, по който думите често не успяват.

– Фотофестивалът премина през своята най-интензивна фаза. Какви емоции Ви вълнуват сега, когато резултатите вече са факт?
– Изпитвам дълбока, светла радост. Процесът на журиране беше сериозен и отговорен – разгледахме близо 2000 фото- графии, но искрено казано, не усетих умора. Напротив, колкото повече навлизахме в кадрите, толкова повече се зареж- дахме от тяхната чистота и искреност. Да видиш как фотографи от 17 държави са се до- коснали до православната духовност с такова уважение и благоговение, е истински дар. Това преживяване ме направи щастлива не само като професионалист, но и като човек на вярата. Усетих, че този фестивал е надхвърлил рамките на конкурс и се е превърнал в духовно пътешествие.

– Проектът достигна до милиони хора чрез дигиталните платформи на списание „Духовен път“. Какво означава този успех за Вас?
– Това е най-голямата награда. Когато осъзнаеш, че хиляди хора са посетили сайта и социалните канали на списанието, че са се спрели, погледнали, замислили – това носи огромно удовлетворение. Фотофестивалът „С нами Бог“ се превърна в красив и мащабен визуален разказ за вярата, историята и духовна- та памет на България, който достигна до милиони по света. Това не са просто числа или статистика, а доказателство, че съвременният човек има нужда от смисъл, от тишина и от красота. Проектът успя да обедини миналото и настоящето в един общ визуален псалом.

– На следващите страници представяте победителите във втората категория. Какво бихте пожелали на читателите, преди да се потопят в тези фотографии?
– Бих им пожелала да се спрат за миг. Да не бързат. Да поз- волят на тези образи да говорят. В категорията „Храмове и манастири“ ще открият не само майсторството на обектива, но и тишината на вечността. Тези фотографии са свидетел- ство, че вярата ни е жива, че храмовете ни не са само камък и история, а пространство на среща – между човека и Бога.