В РАЗГОВОР С РУСЛАН ЙОРДАНОВ НЕГОВО ВИСОКОБЛАГОГОВЕЙНСТВО ОТЕЦ ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ РАЗКАЗВА ЗА 40-ГОДИШНИЯ СИ ОПИТ КАТО ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ“ В АСЕНОВГРАД И ДОСКОРОШЕН АРХИЕРЕЙСКИ НАМЕСТНИК НА ДУХОВНАТА ОКОЛИЯ, ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА ЕНОРИЯТА В ГОЛЯМО И ЗАДРУЖНО СЕМЕЙСТВО И ЗА ТРУДА ПО ОБНОВЯВАНЕТО НА ХРАМА.

– Отец Йордан, откъде започна Вашият път към храма?
– От дете мечтаех да стана свещеник, и то точно в храм „Свети Николай Чудотворец“ в Асеновград. Ранните ми детски спомени са как от другия край на града с дядо ми ходим пеша през зимата, за да идем на служби в църквите „Света Богородица“ и „Свети Николай Чудотворец“.

– Произхождате от свещенически род?
– Братът на дядо ми е свещеник – отец Константин, погребан в Куклен. От кукленския ни род от век и половина на всеки 25 – 30 години има по един свещеник. И моят син Стилиян, председател на храм „Свети Атанасий“ в Асеновград, стана свещеник на 22-годишна възраст. Имаме сребърен свещенически кръст на 250 години, който от поколение на поколение се предава на всеки новоръкоположен свещеник в рода ни. Всеки сам избира пътя си. Аз избрах моя и не съжалявам, че съм станал свещеник. Господ Иисус Христос е казал: „Ако някой иска да върви след мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). Който с вяра е приел този път, не може да не стане свещенослужител. Да си свещеник, е призвание. Общуваш с хората и те вярват, че им посочваш верния път.

За да можеш да ги съветваш, обаче трябва не само познание за Бога, но и житейска мъдрост. А тя се трупа през годините. Получава се взаимно допълване, изградено върху голямото доверие между свещеника и вярващия, с вяра в нашия Спасител и Господ Иисус Христос.

– Енорийският живот в „Свети Николай“ е особено активен. На какво се дължи това?
– На самите хора, които идват тук за богослужение, съвет, изповед, общение. Ако я няма потребата на хората, сам свещеникът нищо не може да направи. Няма съвършени хора. Съвършен е само Господ. Аз съм благодарен за дейността на църковното настоятелство, на мъжете и жените от енорията, които са участвали в полагането на всеки камък при ремонта на храма и параклисите, при строенето на църковното училище и трапезарията, на храма, на новия параклис. Храмът се съгражда всеки ден. През тези години ремонтирахме параклисите „Света Неделя“, „Свети Кръст“, „Свети Архангели“ и „Въведение Богородично“, построихме и нов, посветен на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов. В последните години наблюдавам как хората тук стават по-задружни. Съседи, които не си говореха дълго време, се сдобриха по време на празниците и сега участват заедно в инициативите на енорията. Ако жените не се бяха обединили, едва ли щеше да работи и трапезарията и всяка неделя да храним хората вече 25 години. Тук вярващите знаят да работят и да славят заедно Бога, да се веселят и да си прощават. Така живее нашата енория. А вратата на храма е винаги отворена, дори да няма богослужение.

На службите в „Свети Николай Чудотворец“ идват доста хора от Пловдив, включително младежи. Всяка неделя причастявам поне по 10 деца. Това се постига с много топлина, вяра, искреност. Хората виждат делата на свещеника, виждат близостта, която той допуска. Обръща се внимание на всеки човек. Както някога апостолите са намирали време с всеки да общуват. В нашия храм възродихме една уникална за града традиция на Еньовден – шествието на калиниците, малки момичета в булчински премени.

– Какво се крие зад тези успехи?

– Не съм сам, имам страхотен екип. Помагат ми моето семейство, съпругата ми Марианна, която е отличен църковен певец и дирижира църковния хор, занимава се с благотворителност, организира трапезарията. Още няколко мъже и жени помагат. Младежите също подават ръка. Когато трябва да се свърши някаква работа, веднага се появяват желаещи. Не само в моя храм, а и в цялата околия.

Имаме отлично взаимодействие с Община Асеновград и с Българската армия. Провеждаме общо 19 мероприятия заедно – църковни, градски и военни празници, на които отслужваме молебени, благославяме гражданите и войската. Военните винаги с радост ни подпомагат в ежедневната ни работа и при ремонтите.

– Във Вашия край има много прочути икони, от които най-известен е чудотворният образ на Пресвета Богородица – Златна ябълка в църквата в квартал „Горни Воден“. Какви са личните Ви впечатления от храма?

– Като дете са ме водили на богослужения там и имам много ярки спомени. Добре го познавам и той е свързан с моя живот. Годишно идват да се помолят десетки хиляди хора, които имат нужда от изцеление, от рожба, от помощта на Божията Майка. Виждал съм хора от цяла България. Веднъж срещнах и две семейства, дошли от Сърбия. Всеки иска да издейства тази благодат от чудотворната икона „Света Богородица – Златна ябълка“ и да получи чедо, защото тя върши чудеса и помага на бездетни семейства.

Когато човек с молитви, с вяра, с истинско богопознание търси Бога, Света Богородица дава просветление и благославя семействата да имат чеда, в което съм се убедил многократно.

Дори и при атеистичния комунистически режим в квартал „Горни Воден“ се провеждаха богослужения. Имаше много смирени свещеници, които се грижеха за паството според силите си. Богослужението никога не е спирало в този благодатен Божи Дом.

– В поверения Ви храм се събират ученици, които изучават български фолклор. От колко години децата на Асеновград се обучават в Божия храм?

– Фолклорната дейност към църковно-просветния център на енорията започна през февруари 2005 година, когато към нас се присъединиха Стефан Янев и гайдарският състав „Големите гайди“.

Година по-късно, през март 2006 година, приехме и групата на покойния вече Стойчо Каранлъков. Той пое ръководството на певческата формация „Надежда Хвойнева“, провеждайки занятията в прицърковната сграда на храма. Дълги години господин Каранлъков неуморно обучаваше своите възпитаници не само в изкуството на родопската песен, но ги градеше като личности в дух на родолюбие и християнски добродетели. След неговото упокоение делото му бе достойно продължено от негови ученички – Златка Пандева и Антония Макавеева. Тази приемственост е живото доказателство, че българският фолклор е сърцевина на нашия бит, вяра и култура.

През годините станахме свидетели на огромното вдъхновение, с което подрастващите се обучават при господин Янев, водени от любовта към магичния звук на родопската гайда. С общи усилия тук поставихме началото гайдари и певци в народни носии да участват на литията на Богоявление, когато на Великия водосвет край река Чая извършваме традиционното хвърляне на кръста.

С дълбока признателност благодаря на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, който, разбирайки за тази дейност към енорията, даде благословение Пловдивската митрополия да подпомага финансово певческата група.

За всички тези благодатни дела казвам от сърце: „Благодаря Ти, Господи!“.

В асеновградския край, сред многобройните древни храмове и чудотворни икони на Божията Майка, сияе с неповторимо очарование църквата „Света Богородица – Благовещение“. Позлатените кубета, оформени като с рибени люспи, отдалеч приветстват поклонниците в игра със слънчевите лъчи. В пълната с красиви образи и вълнуващи загадки градина на Небесната Всецарица ни очакват чудотворна икона, подземно езеро с рибки, стела на римски гладиатор, забележителните икони и стенописи на Захарий Зограф и други стари майстори. Скрита днес на десния бряг на река Чая, дълги векове църквата е украсявла бахчите (градините) край извора Топлицата под Камена. От първоначалния храм е останала внушителна олтарна стена, дълга 7 метра и висока 5,25 метра, която е вградена в по-късната постройка. Историците я отнасят към периода XI – XIV век с архитектурните белези от епохата на Бакурианите, поставили началото на Бачковската света обител.

Средновековният олтарен зид и двете слепи двустъпални ниши са градени с бигор, редуван с тънки, но широки тухли, а в по-горните нива на апсидата има следи от така наречен клетъчен градеж. Над олтара са запазени и най-ранните стенописи, нарисувани в края на XVII век от Зограф Йоан от Воден. За пръв път църквата в квартал „Амбелино“ се споменава в писмените източници през 1628 година в сигилийна грамота на Вселенския патриарх Кирил Лукарис, с която се препотвърждава ставропигиалният статут на Бачковския манастир и се защитава правото му на собственост върху храмове в Станимака (Асеновград) и две околни села от вмешателството на местните свещеници и Пловдивския митрополит.

Храмът възраства под духовните грижи на братството на Бачковската света обител, около него изникват гостоприемница и стопански постройки, превръщайки го във втори метох на Бачковския манастир в града след „Свети Георги“.

ВЪЗОБНОВЯВАНЕТО ПРЕЗ 30-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК

По време на голямото кърджалийско нападение през 1810 година сградите са опожарени, през същото лято Асеновград е сполетян и от разрушително земетресение. Въпреки премеждията между оцелелите храмове в града Константин Иконом през 1819 година споменава и „Света Богородица – Фанеромени“ в квартал „Амбелино“.

Малко по-късно, през 1835 – 1838 година, храмът е възстановен като трикорабна едноапсидна, еднокуполна базилика от камък и хоросан. Според историческите свидетелства новият градеж запазил оригиналния си вид, наподобяващ главния храм на Бачковския манастир. От средновековния останали чудотворната икона на Света Богородица – Умиление. Чиято история се губи назад в столетията, и иконите на Господ Иисус Христос, свети Йоан Кръстител и свети Николай.

ЕЗЕРОТО С РИБКИТЕ И СТЕЛАТА НА РИМСКИЯ ГЛАДИАТОР

Преизграждането на храма започва от подземния параклис с аязмо „Свети Йоан Кръстител“. Там е езерото с рибките – любимо място за поклонниците и децата.

Рибките биха могли да ви се покажат само ако пазите пълна тишина и избягвате резките движения. В горещините също се крият от погледите в хладината на дълбокия извор. Заради тях църквата е известна като Рибната, по-рано я знаели и като „Бръшляновата Богородица“, защото стените ѝ били обрасли в бръшлян.

Друга забележителност е олтарът, издигнат върху антична стела на римски гладиатор. Върху камъка е изобразен атлет с препаска около кръста. В дясната си ръка държи венец, а в лявата – палмово клонче. Вдясно от него има гладиаторски шлем, а върху него – птица; вляво се вижда ковчежето му и легнал върху него лъв – символ на могъщество и слава.

Надписът му разкрива смразяваща история за убийство и отмъщение отпреди две хилядолетия. Той гласи: Аз, гладиаторът Виктор, почивам тук. Отечеството ми е Солун. Погуби ме божеството, а не клетвопрестъпникът Пинас. Нека повече не се хвали. Аз имахдругар по оръжие – Полиник, който, като уби Пинас, отмъсти за мене. Клавдий Тал постави този паметник от средствата, които Виктор остави. Предполага се, че надгробната плоча е донесена от Пловдив, където се провеждали едни от най-големите гладиаторски борби.

ДЕБЮТЪТ НА ЗАХАРИЙ ЗОГРАФ

През 1838 година в подземното аязмо с рибките разгръща своя талант Захарий Зограф. Тук той дебютира в стенописните украси. Най-въздействащите му композиции са „Света Богородица – Ширшая небес“, където в лика на старозаветния пророк Захарий ни е оставил и свой автопортрет, а също и „Света Богородица – Пътеводителка“. Негово дело са и иконите от царския ред, сред които се откроява още един забележителен свят образ на Божията Майка – „Живоносен източник“. Тя препраща към първообраза – едноименния патриаршески манастир в Цариград, основан през V век край Богородичен извор с лековита вода, където също има аязмо с рибки.

В горния храм Захарий Зограф е изрисувал две от иконите на царския ред – „Свети свети Константин и Елена“ и „Благовещение“. Изписването на църквата продължава и през 1850 година, като в различно време тук творят и други прославени зографи като Моско Одринчанин, Зограф Йоан от Воден, Спирос Михаил и Симеон от Трявна. В доминираната от гръцката общност Станимака обновената църква е обгрижвала духовните нужди на населената с българи Бахча махала. Сред изнамерените по-късно съкровища са два ръкописни осмогласника на църковнославянски, датирани от ХV и ХVІІ век.

„Света Богородица – Благовещение“ е поверена на един от братята на Бачковския манастир – йеромонах хаджи Йеремия, който през 1880 година слиза да живее в къщата в двора на храма.

В този период се разгорещява българогръцката разпра. Под натиска на българи патриоти като Янко Прашката, Бою Тошев, хаджи Стоян, хаджи Желя Сталев, Динчо Георгоолу и други жители на Бахча махала през 1892 година хаджи Йеремия се отказва от Патриаршията и обявява църквата за българска и подведомствена на Българската екзархия. Гръкоманите в Станимака въстават, настъпват безредици, но положението не се променя. Непосредствено след това и братството на Бачковския манастир преминава под омофора на екзарха.

КАМБАНАРИЯТА НА АРХИТЕКТ БОЯН ЧИНКОВ

Благоустройствата продължават и в по-ново време, понякога с противоречив резултат. В края на столетието е издигнат купол с полуцилиндричен свод, нанесени са нови стенописи. След 1920 година също се предприемат мащабни ремонти и църквата отново е преизписана. На юг е изграден параклисът „Свети Архангели“, предверие е създадено и при северния вход на храма. През 1935 година е построена модерна камбанария по проект на прочутия архитект Боян Чинков. Десетилетия по-късно умелите реставрации започват да изваждат оригиналните стенописи наяве и да връщат забравения им блясък. Градината на Богородица е заобиколена от мраморни чешми с чучури под формата на рибки. Най-старата чешма е ням свидетел на поредица от бурни исторически събития и тайни на духа. Чудесата на храмовата икона нямат чет. И до днес се случват и разказват с благоговение от енориашите. Поклонници от цялата страна изпълват храма през уикендите. С неповторима надежда и тържественост се чества храмовият празник. В нощта срещу Благовещение десетки бездетни жени идват тук за всенощно бдение в молитва към Божията Майка.

ПЛОВДИВСКИЯТ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ ВОДИ ШЕСТВИЕТО НА ПРЕПОЛОВЕНИЕ

В утрото на празника архиерейската света Литургия по традиция се възглавява от Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай.

Всяка година на големия Господски празник Преполовение владиката отново възглавява светата богослужба, след което повежда внушителното литийно шествие начело с чудотворната икона „Света Богородица – Елеуса“, което тръгва от храма, преминава през целия град и продължава до Бачковския манастир, където се отслужва благодарствен молебен. Според поверието иконата от Благовещение се поставя до Бачковската чудотворна икона и целият обичай се изразява в „среща на двете сестри“.

Традицията, която събира хиляди богомолци, води началото си отпреди век и половина от съновидения на благочестиви местни жени, според едни, а според други – като полузабравен спомен за чудодейно избавление от кърджалийско нападение и чумна епидемия. В нощта срещу Преполовение отново десетки бездетни жени и болни хора идват да пренощуват до чудотворната икона „Умиление“, други носят дарове – благодарност за чудо, сторено тук по молитвите на Божията Майка.

Всяка година на големия Господски празник Преполовение владиката възглавява светата богослужба, след което повежда внушителното литийно шествие начело с чудотворната икона „Света Богородица – Елеуса“, което тръгва от храма, преминава през целия град и продължава до Бачковския манастир, където се отслужва благодарствен молебен.

Кръстът на храм „Свети Атанасий“
е украсен с ветропоказател, надупчен от куршуми. „При комунизма
местните партийци така са се забавлявали“, махва с ръка отец Наско Атанасов, енорийският свещеник на град Съединение.
Стрелбата не е първото светотатство срещу историческата църква, в която през 1885 година се е разиграла една от най-вълнуващите сцени на Съединението. На 5 септември протойерей Тодор Райков и свещеник Иван Генов заклеват Голямоконарската чета на Продан Тишков – Чардафон над Кръста и Евангелието, осветяват бойните знамена и поръсват четниците със светена вода. 326 опълченци тръгват към Пловдив, където заедно с военните части под командването на майор Данаил Николаев още през нощта превземат града и обявяват Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Четници от Голямоконарската чета полагат клетва, 5 септември 1885 година

ПОХИЩЕНИЕТО НА КАМБАНАТА

Няколко седмици преди съдбоносните събития румелийската власт се втурнала да преследва бунтовниците в Голямо Конаре. „При всичкото си старание да арестува и откара в Старосел гореспоменатите лица, полицията не можа да успее, защото всичкото мъжко население при издрънкване на църковната камбана (което беше условен знак за събиране) като един човек ставаше на крак, събираше се пред църквата и отиваше гдето се укаже нужно и по тоя начин осуетяваше намеренията на полицията: беззаконно да арестува някого“, разказва Петър Шилев, водачът на съединисткото движение.
Околийският съдия решил да спре
камбанния звън и конфискувал езичето на камбаната. „Разбира се, че тоя гениален план на Фратю Попов не можа да попречи на голямоконарската камбана да изпълнява патриотическата си служба, и след това светотатство, макар топузът ѝ да бе откраднат с подлост от властта чрез кмета, защото топузът ѝ беше заменен с дръжката на един палешник (чресло)“, допълва Шилев.
Малко по-късно под камбанния звън местните патриоти прогонват кмета и секретаря, арестуват полицейския префект и свикват всички мъже с оръжие в ръка да защитят Съединението.

Библия и кръст, пред които се заклеват четниците на Голямоконарската чета

ПАСТИРИТЕ ПОЛАГАТ ДУШИТЕ СИ ЗА ПАСТВОТО

Свещеник Иван Генов оглавява тайния революционен комитет за Съединението в селото и заедно с Петър Шилев, Чардафон Велики, Недялка Шилева,
Стоян Средев, Христо Македонски и
останалите дейци остава в паметта на потомството.
Към този момент двамата с протойерей Тодор Райков са натрупали завидна борческа биография. Още през 1870 година отец Иван влиза в основаната от Васил Левски тайна организация. Начело на местния комитет е учителят Еню Бекирски, в него влиза и учителката монахиня Елисавета. Едно от заседанията се е провело в храма, където дякон Игнатий и двамата свещеници пели
църковни песнопения, след което заклели въстаниците.
Двамата свещеници не стоят със
скръстени ръце и при подготовката на Априлското въстание. Отец Иван отново е член на тайния комитет и преоблечен като пъдар, отива на тайна мисия в Пловдив да купи пушки, барут и саби. Поради неразбирателство с ръководителя на бунта – Георги Бенковски, мъжете от Голямо Конаре не се присъединят към останалите чети през пролетта на 1876 година. Те излизат въоръжени по улиците и издигат барикади край селото. Голямо Конаре е пощадено, но членовете на революционния комитет са жестоко преследвани.
Свещениците са арестувани и захвърлени в пловдивския затвор „Таш капъ“.
Отец Иван е изтезаван, получава смъртна присъда, но при всеобщата амнистия заедно с отец Тодор са освободени.

Членове и сътрудници на Българския таен централен революционен комитет през 1885 година

КОНЕВЪДИТЕ НА СУЛТАНА

Неукротимият народен дух на Голямо Конаре вероятно извира от криволичещата му история, превърнала го в найголямото българско село край Пловдив.
Възниква в началото на XVI век като малко коневъдно стопанство за султанските конюшни. До средата на следващото столетие наброява 15 къщи, след това стремително се разраства.
По време на различните брожения и
кърджалийските размирици тук намирали убежище хора, прогонени от родните си места. Царските коневъди били под закрилата на султана и шайките не смеели да ги закачат. Първоначално дошли бежанци от селата Войсил, Чекъррларе и Аязларе. Около 1791 година свещеник Благой дошъл като водач на преселници от Костурско.
Отецът е запомнен като първият селски учител и поради липса на училище учил децата в собствената си къща.
През 1807 година в селото намерили убежище десет рода от опожарената от кърджалиите Копривщица. Довел ги отец Стоян, който също събрал ученици.
Изглежда дотогава храм в Голямо Конаре не е имало, отците служели на гробищата, по оброчища и в къщите на миряните.

Образ на Съединението – България, обединена във вяра и сила

УЛОВКИТЕ НА ФЕРМАНА

„През 1837 година жителите издигнали основите на църква и училище, но ги засипали, за да им дадат вид на остатъци от стара изгоряла църква, и поискали разрешение от цариградското правителство да възстановят тази стара черква“ – разказва в спомените си Найден Команов. По това време османските власти трудно склонявали за градеж на нови храмове, но поправка на старите църкви разрешавали с по-голяма охота. Официалният султански ферман постановява да се ремонтира старата църква „Свети Георги“ с дължина 27 аршина, височина 15,5 аршина и висока 8 аршина.
Повиканите от Брацигово майстори
обаче издигат изцяло нов храм, посветен на свети Атанасий. На 12 април 1839 година храмът бил осветен от Пловдивския митрополит Никифор. По същото време било построено и училището. В тях служил и преподавал отец Стоян от Копривщица. Две години по-късно е открит и метох на Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“. В него се подвизава и монахиня Елисавета, която срещаме и в революционния комитет на Левски.
„Свети Атанасий“ е построен със
средствата и труда на голямоконарци, също и със спомоществователството на копривщенския род на Чалъкови, Кесякови и Търневи. Тези фамилии стояли зад градежа на български църкви и училища, превърнали се в двигателя на националното Възраждане в средата на XIX век.
В спомените си Найден Команов
посочва, че Чалъковци са наели Захарий Зограф да изрисува „Свети Атанасий“ и сред красивите стенописи имало и техен ктиторски портрет.

Свети Атанас Александрийски – пазител на вярата. Иконата е датирана от 1857 година СНИМКА: СВЕЩЕНИК МИРОСЛАВ ГЕОРГИЕВ

ОТЕЦ АНГЕЛ ПОВЕЖДА КОНУШКАТА ЧЕТА

Свещеник е начело и на другата чета, взела решително участие в делото на Съединението в Пловдив на 6 септември 1885 година. Отец Ангел Чолаков е председател на Конушкия комитет и заедно с водача на Станимашкия комитет –
Никола Кръстев, повеждат четниците от Асеновградския край към града на тепетата. В дружината, наброяваща 2000 мъже, е имало още двама свещеници – Васил Найденов от село Червен и Васил Желязков от Горно Арбанаси. Отец Ангел бил в центъра на събитията – в неговото кафене в Садово се събирали съединистите революционери, той поддържа тесни връзки и изпълнява указанията на Тайния революционен комитет.

Остатък от първоначалната стенопис, оцелял през земетресение и забрава

ПРЕМЕЖДИЯ ПРЕЗ ХХ ВЕК

През 1928 година при голямото земетресение е разрушена камбанарията, а самият храм е силно повреден. При последвалия ремонт са заличени оригиналните стенописи и сега стените са изцяло бели. Изящната храмова икона на свети Атанасий е датирана от 1857 година. Останали са още няколко от този период, а първоначалните свети образи се съхраняват в иконохранилището на Пловдивската митрополия.
След земетресението е направен нов иконостас, а зографисването на иконите е поверено на професор Милю Балтов – възпитаник на Рисувалното училище в класа на Ярослав Вешин. Балтов, който изрисувал редица храмове в епархията – както нови, така и пострадали от адския трус, изпъква с яркия си академичен стил. Най-въздействащата икона в „Свети Атанасий“ е тази на Божията Майка.
Прицърковното училище, открито
заедно с храма, също претърпява различни премеждия. На няколко пъти с увеличаването на учениците сградата е събаряна и издигана наново, всеки път по-просторна. През 1985 година в нея е открит Музей на комунистическото движение, а след падането на комунизма – етнографска музейна сбирка. Сега, след мащабния ремонт на храма и прицърковната сграда, настоятелството планира да открие енорийски център.
Освен празника на свети Атанасий
най-важното духовно събитие за храма е благодарственият молебен за Съединението, който се отслужва на 5 септември всяка година от Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай или от неговия викарен епископ.

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк

– Ваше Преосвещенство, като викарен епископ на Пловдивския митрополит Николай, освен другите задължения, Вие отговаряте за няколко манастира в епархията. Още преди да станете архиерей, Вие бяхте игумен на прочутия манастир на Кръстова гора. Въз основа на Вашия житейски опит и наблюдения можете ли да направите някакво заключение за това какви задължения налагат сегашният свят и новите обстоятелства на модерния живот върху съвременния монах?

– Монахът е човек, който изоставя света, живее сам или в общност, т.е. в манастир, и чрез непрекъсната молитва се стреми да се доближи до Бога. Монасите приемат обети за целомъдрие, нестяжание и послушание. Но основният и съществен елемент е молитвата.

Основното духовно състояние на монаха е любовта му към Бога и той живее целия си живот в подвиг. Това е постоянно, независимо от обстоятелствата, независимо от каквито и да било промени в живота на човечеството. Да, в съвременния свят има много опасности и предизвикателства, но те могат да бъдат избегнати само и единствено чрез вярата в Господ Иисус Христос. Затова тези хора, които могат, избират пътя към Бог чрез монашеството. Защо казвам„които могат“? Защото това е тежък всекидневен труд. Същото се отнася и за външното служение на манастирите и монашествуващите. Както преди, така и сега добродетелта трябва да съпътства монаха, за да преуспява той в просветителската си дейност и да привлече дори онези, които имат враждебно отношение към Църквата. Нека си спомним и за един светъл пример на добродетелен монах – свети Паисий Светогорец, който, макар и обикновен монах, полагал и напътствал духовно хиляди хора, които го посещавали.

Храм “Свети великомъченик Димитър” в гр. Пещера

– Животът Ви е свързан с Църквата. Къде и как започнадуховният Ви път към Бога?

– Отраснах в град Пещера, като периодът на моето детство и юношество протече по време на комунистическия режим. Беше забранено да се посещават църквите и масово хората се възпитаваха в атеистичен дух. Благодаря на Бога, че въпреки това отраснах във вярващо семейство.

От малко дете моята баба Павлина и майка ми Люба с много обич, старание и търпение ми говореха за Бога. Семейството ми ме учеше да разбера и да придобия доброта, любов, търпение, състрадание, правдивост и вярност. Пазя скъп спомен и до днес от моята баба.

Бях на 7 години, когато взех за пръв път причастие в църквата „Свети Димитър“ в нашия квартал. Редовно посещавах богослуженията в храма, радвах се всеки път, когато бях там. В детството и юношеството ми в прегръдката на храм „Свети Димитър“ по пътя на вярата ме насочиха свещениците отец Тодор Попов, отец Петър Бараков и отец Димитър Калайджиев.

Основно образование завърших в родния си град Пещера, а средното – в Пазарджик. След това, воден от желанието си да усвоя основните истини на православното християнско учение, завърших през 1995 г. двугодишен курс в Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски“, така също и висше богословско образование в Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Свети свети Кирил и Методий“ през 1997 г. Избрах пътя на монашеството, защото обичам Бога, а да избереш пътя към Него, е да отдадеш себе си на Христос и Църквата! Така мисля, но винаги в сърцето си пазя думите на Спасителя: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде“ (Йоан 15: 16).

Водосвет в Калоферския мъжки манастир „Рождество Богородично“

– Християните живеят в света и всеки по мярата на силите си се бори с изкушенията. Какво е Вашето упование в монашеския подвиг и кои светци Ви вдъхновяват в ежедневното Ви служение?

– Ще започна с молитвените думи на свети Йоаникий Велики:„Упованието ми е Отец, прибежището ми е Син, а покровът – Дух Светий, Света Троице, слава на Тебе“. Християнският живот, както и монашеският, не се основава само на човешките ни усилия, но преди всичко на Божията благодат. Монашеството е благословение, което Бог е дарил на приелия го.

Свети Нил Синайски, ученик на свети Йоан Златоуст, твърди, че ние се доближаваме до Бога дотолкова, доколкото извършваме подвиг. Тук не се има предвид някаква героична постъпка, а онази всекидневна рутина, която не бива да ни депресира, а напротив – изпълнявана с неизменна и упорита последователност, трябва да доведе до най-важната победа – победата над себе си! Всеки ден рано ставане за богослужения, постоянно участие в литургичния живот, безропотно послушание към духовния наставник, редовно изпълнение на килийно молитвено правило, помощна ближния, грижа един към друг и плодът от всичко това.Това е монашеският живот. И да изпълним Христовите думи: „Подвизавайте се да влезете през тесните врата“ (Лука 13: 24).

За мен постоянната молитва е нещо много важно, тя е клонка от дървото на кротостта и безгневието, проява на радост и благодарност, лек за унинието. В ежедневното ми служение ме вдъхновяват свети Антоний Велики, свети Спиридон и моят небесен покровител – свети Висарион Смолянски. Свeти Антоний се смята за покровител на монашеството, велик подвижник в битките срещу греха и страстите. Възхитително е неговото житие, написано от неговия съвременник свети Атанасий Александрийски. Неговото изучаване трябва да е удоволствие за всеки, който желае да изпитавеличието на живота в Христа.

Свети Антоний Велики – основоположник на монашеството

Свети Спиридон е един от най-великите светии и чудотворци. Неслучайно е наречен чудотворец, защото освен добрите си и човеколюбиви дела, той извършвал и чудеса. Изпълнен с любов към ближния и към Господ Иисус Христос, бил със смирено сърце. Знаел, че земната слава е нищожна и неговата единствена грижа била винаги да угоди на Бога. Просветен от Светия Дух, притежавал прозорливост и най-силно в него било чувството на любов и милосърдие към ближните. Господ Иисус Христос казва: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15: 13). И също ни учи:„Възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22: 39).

С моето монашеско пострижение на 4 ноември 2002 г. в манастира „Света Троица“ на Кръстова гора приех името Висарион от приснопаметния Пловдивски митрополит Арсений. Свети Висарион Смолянски е образ на смирения пастир, водещ паството си по пътя към Царството Небесно през изключително трудния период на турското робство в Родопите.

Почитаме всички светии, защото те са нашата опора и молитвена броеница пред Бог в нелекия ни монашески път.

Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай със своите викарни епископи – Знеполски епископ Арсений (сега Сливенски митрополит) и Смолянски епископ Висарион – на вечерня под открито небе на Кръстова гора

– Разкажете ни повече за връзката Ви с Вашия духовен старец и неговото наставничество към Вас.

– Както казах, след като завърших средно образование, реших да уча в Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски“. През 1994/95 г. бях там под наставничеството на моя духовен старец митрополит Игнатий, понастоящем архипастир на Плевенска епархия. Познанството ми с него е от времето, когато той бе викарий на Пловдивския митрополит Арсений. Обучението ни в семинарията включваше както богословско образование, така и формирането на християнския живот чрез молитва, присъствие и участие в редовните богослужения, чрез покаяние и милосърдие.

Спомням си как чаках този благословен ден на моето пострижение в монашество, изпълнен с ентусиазъм. Това, което ме е очаровало в Духовната семинария, е образът на Христос – Добрия пастир, Който от Божествена любов не само търси изгубената овца, но след като я намери, я полага на раменете Си и я извежда на тихи пасбища и от любов Той жертва живота Си за Своето паство!

– Какви са измеренията на духовния подвиг за човека в началото на XXI век, какво го отличава от миналите епохи?

– Във всички времена духовният подвиг трябва да се извършва с усърдие. Свети Антим Хиоски казвал: „Усърдието и нерадението са две силни средства. Едното ни съединява с Бога, а другото ни разлъчва от Него. Усърдието е нагорещено желязо. Нерадението е студено желязо и колкото и да го удряме с чука, то не може да омекне и от него не може да се направи нищо, докато горещото желязо е много пластично“.

Подвигът съществува, за да ни научи на самоконтрол и самообладание, а чрез това и на любов. Така че да се подвизава човек в борбата срещу своя егоизъм в това модерно развито общество, е много трудно, но не невъзможно. За нас, православните християни, душата на всеки човек – нашия брат или сестра, е част от Тялото Христово. Ето защо хората в съвременното общество трябва да се замислят как да се държат с човека срещу себе си, защото, наранявайки го, ние режем с нож Тялото Христово.

За съжаление, самоличността на съвременния човек често се изразява чрез индивидуализъм, егоизъм, отчуждение и дистанция от другите хора. Живеем толкова близо, но сме толкова далеч, чужди сме един на друг. Трябва да се молим за нашите братя и сестри, молитвата ни да стане основа на нашето покаяние и смирение.

Първо архиерейско благословение след хиротонията на Смолянския епископ Висарион

– Каква е ролята и значението на прославлението на Вашия небесен покровител свети Висарион Смолянски и изградения храм в Смолян, посветен на светеца, за духовния живот в Родопите?

– Свети Висарион е живял през XVII в., по времето на султан Мехмед IV. При първото насилствено помохамеданчване в Родопите е бил измъчван и убит на 29 юли 1670 г. в името на вярата. И по време на тези мъчения, убийства, насилия над народа от турците свети Висарион е бил единствената опора и надежда на хората тогава, че и това зло ще отмине и ще настъпят по-добри дни. И в днешно време свети свещеномъченик Висарион Смолянски стои високо над нас и свети, за да ни бъде упование във вярата, надеждата и любовта. Да пазим вярата си чиста и неопетнена, да сме силни и борбени в трудностите на съвременния живот. А самият храм „Свети Висарион Смолянски“, освен че впечатлява със своята архитектура и размери, е стълб на вярата на всички християни – да бъдем силни, борбени, непоколебими и стоящи здраво в бурното житейско море. Храмът е църква на живия Бог и крепило на истината в Родопите.

– Владико, колко манастира има в Пловдивска епархия?

– На територията на епархията има двадесет и два манастира, като всеки от тях притежава своите особености. Манастирите ни са изградени на места с невероятна красота. Манастирските сгради са напълно хармонизирани с природните дадености на всеки един район, в който се намира съответният манастир.

Що се отнася до избора на място, той се е основавал на нуждите на монасите и монахините от уединение и молитва. Всеки манастир има централна църква, килиите на монасите или монахините са отделени от сградите за помещаване на посетители и поклонници. Също са обособени трапезарии за монасите и отделни – за поклонниците. През последните 18 години под ръководството и неуморната работа на нашия архипастир – Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай – са обновени и реставрирани почти всички свети обители и църкви към тях. В някои от манастирите в момента се извършват строителни и реставрационни работи.

Обителите ни са преживели много трудни времена, времена на атеизъм. Така че, като гледаме сегашния им блясък и благоустройство, е трудно да повярваме какъв път сме извървели през тези години. Монаси и монахини посвещават всичките си усилия на възстановяването и поддържането на тези духовни средища, като следват апостолския призив: „в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни; Господу служете“ (Рим. 12: 11). Всички те демонстрират монашески подвиг и безгранична преданост към Господа през целия си живот.

Остават няколко манастира, в които още няма монашески живот, защото няма монаси след този развращаващ период на комунизма. В такива случаи епархийският ни архиерей възлага послушание на свещениците от същата духовна околия да обгрижват светата обител, да извършват редовно служби в храма и да посрещат поклонниците. И се надяваме, че във всеки един такъв манастир един ден ще има монашески живот. За това копнеем, за това се молим на Бога.

Манастирите са съкровище на българския народ и Църквата като пазителка на духовното наследство се грижи за тях. Не просто като за архитектурни паметници или музеи на старините, а като за живи части от църковния организъм.

Благодарим на всички вас, драги читатели, и ви каним в нашите древни и нови свети обители на епархията ни, за да се помолите и поклоните на светините мощи, съхранявани в тях.

Задълженията на втори викарий на Пловдивския митрополит Николай отвеждат Смолянския епископ Висарион и в най-отдалечените кътчета на епархията

– Един от старославните манастири – епархийският „Свети свети Кирик и Юлита“ край Горни Воден, бе наречен„манастир мъченик“. Той претърпя дълги години на запустение и превръщането му в творческа база на Съюза на българските архитекти. Пловдивската митрополия успя да си го върне след мъчителни съдебни битки и той възкръсна за нов духовен живот.

Архипастирският жезъл е символ на духовната власт над повереното паство

– Няма да забравя своите впечатления, когато придружавах нашия владика, Високопреосвещения митрополит Николай, през пролетта на 2007 г. при първото му посещение в манастира „Свети свети Кирик и Юлита“. Още тогава разбрах, че митрополитът реши да се бори светата обител да се върне отново в лоното на Църквата и да бъде отново действащ манастир. Ще ви кажа защо. Основната подбуда на владиката, ако мога така да се изразя, за тази съдебна „битка“ със Съюза на архитектите, продължила 9 години, беше състоянието, в което се намираше манастирският комплекс. Храмът беше затворен и оставен на произвола на атмосферното влияние, с течащ покрив и рушаща се мазилка и ценни стенописи вследствие на влагата. Всъщност архитектите ги нямаше, те бяха отдали жилищните корпуси на манастира на наематели. Имаше ресторант, дискотека, билярдна зала и какво ли още не… Ще ви дам един пример за абсурдността на това, което видяхме. В менюто на ресторанта имаше такова, меко казано, стряскащо предложение – телешко сукалче „Свети Кирик“…Свети Кирик е бил невръстно дете на три години, което заради това, че той и майка му – света Юлита – не се отказват от вярата си в Христос, завършват живота си мъченически. Толкова за ресторанта, но още какви неща се чуха за дискотеката и билярдната зала. Какво да се каже за така наречените хотелски стаи в манастира, които са били давани за „почасово“ настаняване.

Паметен ще остане 14 октомври 2014 г. – денят, в който Пловдивският митрополит Николай отслужи чина на обновление в храма „Света Параскева“ в манастира „Свети свети Кирик и Юлита“. Два месеца след това Българският патриарх Неофит и целият Свети Синод на БПЦ – БП отслужиха съборна архиерейска света Литургия в обителта. Все още помня силните думи на владиката след края на службата – това е не просто обикновен съдебен спор, не е някакъв юридически казус. Връщането на манастира на Църквата е духовна бран, в която митрополитът, свещенството, монашествуващите и миряните показаха как се отстояват националните светини. Връщането на манастира в лоното на Църквата е епохално събитие от голям духовен мащаб. Църквата се бори и си върна отнетите през комунизма храмове и манастири не от желание да притежава имоти. Църквата има богата история и нейните обители са голямо свещено богатство за българския народ, като главната им ценност е духовният живот. Затова за нас, духовенството, е много важно на всяко място, където някога е имало богослужение, където са просияли подвижници и са се извършвали монашески подвизи, както в тези древни обители, да продължат молитвата и монашеският живот.

Негово Светейшество Българският патриарх Неофит при посрещането му в манастира “Свети свети Кирик и Юлита”

– Кръстова гора се утвърди като един от най-значимите поклоннически центрове у нас. На какво се дължи неговата изключителна популярност, та десетки хиляди всяка година се качват до върха?

– Кръстова гора е свято място, което дава вяра и надежда на хилядите поклонници. За това свидетелстват многото чудеса, които се случват тук при Честния и Животворящ Кръст Господен. Това е единственото място, където от ранна пролет до късна есен всеки петък срещу събота се отслужва всенощно бдение и Божествена света Литургия.

Хората идват с различни проблеми и когато пристъпят със силна вяра и искрена молитва към Господ Иисус Христос, получават изцерение, прошка на греховете, утеха и надежда за по-добър живот. И така от уста на уста се разнася мълвата, че тук се случват чудеса и хората идват да се поклонят на Кръста Господен. Тук човек се чувства духовно извисен, изпълнен от душа и сърце с вяра, надежда и любов към Бога и ближния и получава отговор на молбите си.

– Строителството на манастира на Кръстова гора е на финален етап. Какво ще представлява в завършен вид?

– Нашето желание и стремеж са той да бъде цялостен манастирски комплекс. В момента с благословението на Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай изграждаме нов параклис в новопостроения манастирски корпус, който ще служи да извършваме служби през зимните месеци, защото зимите при нас са тежки, а се нуждаем от малко място за обща молитва. Също сега текат ремонти по стаите за настаняване на поклонници в стария корпус. Трудът ни е всекидневен и постоянен, защото ние съзнаваме, че се грижим за Дома Господен, а това ни вдъхновява и изпълва с желание за трудове.

– Кои са другите проекти за възстановяване и градеж на манастири в Пловдивска епархия, с които се занимавате?

– На този етап, освен завършването на строежа на манастира на Кръстова гора, имаме задача да възстановим монашеската сграда в Калоферския манастир „Рождество Богородично“, където също изпълнявам длъжността игумен.

– Какви са възможностите за организирани поклоннически пътувания в обителите в епархията?

– Поклоннически пътувания се организират от различните енории под ръководството на енорийските свещеници и с помощта на църковните настоятелства. Ние се стремим в манастирите да се провеждат срещи с монасите или монахините, с които да се правят беседи за историята на съответната обител. На такива срещи също се обсъждат въпроси, вълнуващи поклонниците – за светията, който е покровител на светата обител, за чудесата, които се случват там. Беседва се за духовния живот.

Изглед към Калоферския мъжки манастир „Рождество Богородично“

– Набира популярност движението на харизаните – боголюбиви християни, помагащи с труда си на храмове и манастири. Как желаещите да помогнат в епархията могат дасе включат?

– През всички тези години в манастирите на Пловдивска епархия се създаде традиция наши братя и сестри, така наречените харизани, да се включват с труда си в дейността на манастирите. Преди всичко ние се стремим да приобщим и въцърковим тези хора, притекли се на помощ, като се стараем да се чувстват съработници на Божията нива и на Църквата Христова. Харизаните са хора, които даряват труда си в помощ на православните храмове и манастири. Светите обители се нуждаят от здрави ръце, бодърстване и помощ в най-всекидневните ни задачи. Аз се надявам, че всеки от читателите на „Духовен път“ ще намери своя път към Бога и може би за някои именно манастирите ще станат важни пътни знаци в това наистина съдбоносно движение. Ще се радваме да видим всеки един от вас!

Изглед към Калоферския манастир „Въведение Богородично“

Девическият манастир „Въведение Богородично“ е кацнал на едно възвишение над Калофер, на десния бряг на река Тунджа, срещу пленителна борова гора. Сякаш коленичил пред трите най-могъщи върха на Балкана – Ботев, Мара Гидик и Чафадарица. Зад манастирската му тишина е скрита една от най-съкровените загадки на Българското национално възраждане.

Изличеното под сянката на ятагана женско монашество ненадейно възкръсва за нов живот през XVII – XIX век, а Сопот и Калофер израстват като водещи центрове на девическото подвижничество у нас. В Калофер избуяват четири метоха със 160 монахини. „Няма видна калоферска фамилия, която да не е дала поне една монахиня“ – отбелязва приснопаметната игумения Валентина (Друмева), изтръгнала от забвение историята на светостта им.

Дворът на обителта посреща поклонниците със зеленина и багри през цялата година

Малкият подбалкански градец е дал на Православната ни църква екзарх Йосиф I и трима митрополити – Врачански Константин, Русенски Михаил и Нишки Виктор. Най-старата духовна крепост в този край е възникналият през 1606 г. Калоферски мъжки манастир „Рождество Богородично“. Преди разграбването и опожаряването му през лятото на 1877 г. в Калофер, освен четирите метоха, са действали шест църкви и две мъжки обители.

ПЪРВОПРОХОДНИЧКИТЕ МАРИЯ И РИПСИМИЯ

През 1717 г. две калоферски девойки пожелават да се посветят на монашество. Вероятно е да са почерпили вдъхновение и знания от близкия Сопот, където вече се е възраствал метохът „Въведение Богородично“ със своето килийно училище.

Родителите им възроптават, но убеждавайки се в тяхната непоколебимост, отстъпват пред желанието им. Мария и Рипсимия се обръщат с молба към рилския духовник Доротей за съдействие и ръководство. По това време отец Доротей бил изпратен като таксидиот в Калофер да събира помощи за Рилския манастир и да просвещава жителите му.

Отец Доротей настанява Мария и Рипсимия в стаичка до храма „Свети Архангел“. След като броят на монахините надхвърля 15, те се отделят и основават Долния метох под скалата на църквата „Света Петка“. Друга група монахини се преместват на десния бряг на река Тунджа, където създават Горния метох. През 1738 г. отец Доротей освещава храма, наречен „Въведение Богородично“, понеже в деня на този празник Мария приела монашеството.

Впоследствие са основани още два метоха – „Света Троица“ в Хаджийската махала и Малкия метох при „Света Богородица“.

Образът на Божията Майка умилява всяка угнетена душа

РАЗОРЕНИЯ ОТ КЪРДЖАЛИИ И ОСМАНЛИИ

Живописният и благоденстващ Калофер е разграбен и изгорен на два пъти от кърджалийските шайки – през 1799 г. от Индже войвода и през 1804 г. При нападенията цялото му население бяга в защитения с крепостни стени Карлово. Храмовете и метосите са превърнати в прах и пепел. Десет години след второто опустошение 40 монахини се завръщат в Калофер и с много труд и лишения успяват да възстановяват обителите си.

За последен път манастирът е опожарен през Руско-турската война. Изоставеният от жителите Калофер е предаден на огън и меч от османските орди. При погрома няколко монахини загиват мъченически, а храмовете са напълно разграбени и опустошени.

Монахините се завръщат в изпепеленото си огнище и само за три години възстановяват храма, изграждат наново общежитията и трапезарията. Църквата отново била богато украсена с икони, иконостас, полиелей, кандила и свещници – всички дар от Русия. Щедрите дарения били резултат от новите обиколки за събиране на помощи.

Девическият манастир бил окончателно уреден към 1900 г. и отново заел своето достолепно място в подножието на величествения Балкан. Монахините, тогава на брой 60 – 70, се отдали отново на ръчен труд и пълноценен духовен живот.

АРХИТЕКТУРА И УСТРОЙСТВО НА ХРАМА

Храмът на Горния метох е построен от Иван Хр. Боянин, един от първомайсторите на Брациговската строителна школа, през 1862 г. Представлява трикорабна псевдобазилика със закрит притвор от запад, една апсида от изток и два певника – от север и от юг. Камбанарията е малка и е залепена до притвора. Наблизо има изворче със светена вода, посветено на Света Богородица.

В храма се пазят ценни светини, дарени от руски духовници и миряни. Манастирът притежава копия на чудотворни икони на Света Богородица – „Казанската Света Богородица“, „Владимирската Света Богородица“, икони от Тихвинския мъжки манастир и от катедралния храм в Смоленск. Три икони са оцелели от клането през XIX век – „Печорската Света Богородица“ (дар от Киев), „Всех скорбящих радост“ и икона, изобразяваща Света Троица, Възкресението и множество светии. В олтара се съхраняват частици от чудотворните мощи на свети Мина и на новопрославения гръцки светия Нектарий Егински.

ЛЮЛКА НА ЖЕНСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

В Горния метох се обучава първата българска учителка – Анастасия Димитрова от Плевен, открила първото светско училище в родния си град през 1841 г. Плевенското школо на свой ред изиграло ролята на институт за подготовка на учителки, чиито възпитанички, завръщайки се, отваряли школи по родните места. Обителите на Калофер дали общо над тридесет учителки за първите девически училища: в Карлово, Сливен, Стара Загора, Варна, в Пловдивския и Родопския край.

Монахини от Калофер полагат началото на други три метоха – в Габрово, в Ново село и в Казанлък.

НЕДЕЛНОТО УЧИЛИЩЕ НА МАЙКА ВАЛЕНТИНА

Достоен продължител на славната възрожденска традиция на метосите е майка Валентина Друмева (1934 – 2021). Като талантлив писател тя подробно изследва духовните подвизи по нашите земи.

Игумения Валентина с деца от първите години на неделното училище в манастира

Веднага след падането на комунизма тя отваря в манастира в Калофер прочутото неделно училище за децата от града. През школото минават стотици хлапета, които тя и сестрите от обителта възпитават в православната вяра. Тридесет и четири години по-късно в него се учат децата на първите му ученици. В началото трудностите при създаването на училището и осигуряването на учебни помагала и литература са големи. Принудих се сама да съчинявам. Понеже нуждата е голяма, излязоха двадесет и четири вероучителни помагала – разказва майка Валентина.

Освен детската катехизация, нейният неуморен изследователски труд обхваща историята на монашеството и изповедниците на вярата от най-ново време. Майка Валентина събира сведения за 635 духовници, пострадали от комунистическите гонения против Църквата, чийто подвиг отразява в петнадесет тома.

ПЪРВИЯТ СВЕТИЛНИК – МЕТОХЪТ В СОПОТ

Дворът на Сопотския метох

Най-рано просиява Сопотският метох, основан през 1665 г. от схимонахиня Сусана на мястото на много стар параклис. Наблизо е имало хилендарски метох, който бил опустошен от кърджалиите през 1794 г., но името метох се пренесло и върху девическата обител „Въведение Богородично“.

След монахиня Сусана игумении на обителта стават Параскева, Мелания и Евгения, като последната игуменства до смъртта си през 1755 г.

Сестрите са и учителки в килийното училище, което изживява особен подем още през 30-те години на XVIII в., когато в него преподава игумения Евпраксия (1715 – 1803 г.). Тя заминава за Киев, където през 1736 г. завършва Епархийското девическо училище, завръща се и донася от Русия редица богословски книги и художествена литература. Натрупала голяма култура, широки познания по богословие и естествени науки, майка Евпраксия разчупва канона на обучение, променя училищната програма, въвежда нови дисциплини, съобразени с характера на времето. Същевременно развива и книжовна дейност: превежда от руски език житията на светии, преписва богослужебни книги, молитвеници и др. Автор е и на един ранен препис на „История славяноболгарская“, сътворен през 1768 г. в присъствието на хилендарския монах отец Паисий.

В манастира е имало и скрипторий за преписване на църковна книжнина, а също и иконописна школа за монахини. Сестринството стои и зад отварянето на градското девическо училище през 1851 г., чиято сграда е издигната в двора на храма „Свети свети Петър и Павел“ и западно от Девическия манастир.

През 1870-те в Радиното училище преподават пламенните родолюбки Рада Попова и Мария Българова, които по-късно стават прототипи на Рада Госпожина във Вазовия роман „Под игото“. На първия етаж на манастира се е намирала килията на игуменката Христина. Там е бил и тайният вход за скривалището на Васил Левски, което сега е открито и може да се види откъм двора. Убежището е използвано от Дякона през 1869 – 1872 г., там написва проектоустава на Вътрешната революционна организация. През 1877 г., когато манастирът и градът са опожарени, игуменката Христина е зверски заклана от башибозуците.

Запазеният централен храм от XV век представлява съвсем обикновена, вкопана в земята сграда, без купол и без апсида. По-късно, през 1665 г., са построени жилищните сгради и възниква манастирът. През Руско-турска освободителна война заедно с града турците опожаряват и метоха. Оцеляват само църквата, сградата с килиите и старата лоза. След обновлението понастоящем от стария иконостас е запазен фриз с икони на дванадесетте апостоли. Сред най-ценните икони са храмовата – Въведение Богородично (1823 г.) от неизвестен зограф, и иконата на свети Николай (1860 г.) – от копривщенския иконописец Христо П. Енчев.

Красивата базилика в подножието на Таксим тепе примамва поклонника с тихата си романтика. Възкачвайки се по стъпалата, малцина се досещат за буреносните събития, случили се зад стените на храма и увенчали Българското възраждане.

Първото споменаване на храма„Успение Богородично“ дължим на византийския книжовник Никита Хониат, който за кратко е и управител на Филипопол. Той се възхищава от благолепието на новопостроения „голям и прекрасен“, „блестящ от красота“ дом Божи в своя реч през 1189 г. към Филипополския митрополит Константин Пантехни. „Ликовете на светците и на самия Бог, въплътил се в човек заради нас, огряват разумното в душата, а тяхната видима красота и прецизна изработка със своята достоверност надминават всяка хармония“ – отбелязва летописецът (според превода на Ани Данчева-Василева).

Изглед към несъществуващия днес Куршум хан и Катедралния храм в началото на ХХ век

Храмът в летописите на историята

В края на XII век нахлули кръстоносците от Третия кръстоносен поход. Градът бил плячкосан, а красивият му храм – ограбен. След тези събития църквата на Таксим тепе била възобновена и установена като катедрален храм, а около храма възникнал манастир, който станал духовно средище. По време на османските нашествия по българските земи и след завладяването на града през 1371 г. манастирът край църквата бил напълно унищожен.

Пътешественикът Антон Вранчич, прекосил Тракия през 1553 г., пише: „Когато Пловдив е минал под властта на турците, без намесата на някаква буря или земетресение се появила на самия връх (на едното от тепетата на Трихълмието) пукнатина и погълнала манастира. И сега там се подава пукнатина и се виждат върховете на потънали стени. Самият манастир е бил посветен на света Дева Мария. Пребиваващите вътре монаси се спасили от гибел“.

„Пресвятая Панагия“ е посочен от немския богослов и пътешественик Стефан Герлах като втори по значение храм след митрополитския „Св. Марина“, когато посещава Филипопол през 1578 г. Той указва местонахождението му в непосредствена близост до Античния стадион на Джумаята и древния Акропол.

Църквата през Възраждането

Следващото обновление на храма настъпва през 1680 г. Тогава сградата е изографисана със средства на ритора Андроник, изображението на когото е било запазено в нартиката до 1844 г., когато църквата е съборена и изградена наново.

Преломните събития през XIX век превръщат Пловдив в център на Българското възраждане, а „Св. Богородица“ – в самото сърце на борбите за духовно и национално освобождение. След столетия на запустение разцветът започва след Одринския мир през 1829 г., когато в Османската империя пада забраната за строителство на християнски храмове.

В следващите десетилетия българската търговска буржоазия начело с копривщенските бегликчии Стоян и Вълко Чалъкови заедно с духовенството и интелигенцията възстановяват позападналите светини в Стария Пловдив – „Св. Неделя“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. Марина“, „Св. Димитър“, „Св. Петка“, „Св. Николай“ и „Успение Богородично“. Катедралата на Пловдив е издигната от брациговски майстори през 1844 – 1845 г., но за довършването ѝ са нужни още няколко години. „И като в онова време най-богатите бяха в оная махла, можеха, ако не стига влогът, да съберат спомоществование, както и стана, за доправа на зданието и така се свърши и стана прекрасна черквата на 1852 г.“, пише Константин Моравенов в „Паметник на пловдивското християнско население“.

Епархийското училище и бурният деветнадесети век

Междувременно в прегръдката на храма възраства и българското Епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“: „Училището се намира в най-добрата част на града, в двора на църквата „Успение на Пресвета Богородица“ – място, откъдето през обширна долина се виждат балканските хребети на 150 – 200 версти“, отбелязва главният учител Найден Геров. Заедно с Йоаким Груев през следващите години те предават факела на плеяда възрожденци и национални революционери: йеродякон Игнатий – Васил Левски, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Иван Евстатиев Гешов, Петър Бонев, Найден поп Стоянов, Христо Търнев, Пере Тошев и много други.

В училището започва да се отбелязва празникът на славянобългарските просветители, а особено тържествено с богослужба в „Св. Богородица“ и голямо литийно шествие светите Кирил и Методий са почетени през 1860 г. Така се положило началото на всенародния празник на българската азбука, който честваме днес.

На 30 ноември 1859 г. учениците от „Св. св. Кирил и Методий“ за пръв път се осмелили да прочетат Апостола на български език в църквата, след спречкване с гръцките енориаши. Месец по-късно, на Рождество Христово, тогавашният Пловдивски митрополит – Паисий, заедно с председателя на храма – поп Златан, за пръв път отслужили на български език тържествена света Литургия в „Св. Богородица“. Това било първото голямо постижение на българите от Пловдив в борбата за църковна независимост. След службата митрополитът официално оповестил, че неговото паство се отрича от Цариградския патриарх, поради което избухнал скандал в града, а митрополит Паисий бил заточен на Света гора, после в Чанаккале и накрая – на остров Халки.

На 30 април 1871 г. бил проведен Първият църковно-народен събор в Цариград, на който, освен 60 свещеници, участвали и 200 миряни. Изпратена била и делегация до Високата порта с официални искания за църковна независимост и тогава бил подписан акт за отделянето на Пловдивската епархия от Цариградската патриаршия. През 1870 г. бил издаден султански ферман за учредяване на Българската екзархия, с което Високата порта официално признала автономията на Българската църква, а оттам и на българската нация. През 1872 г. в катедралния храм на град Пловдив бил посрещнат първият Пловдивски екзархийски митрополит – Панарет. Така в Пловдив до 1906 г. съществували две митрополии – гръцка (при старата митрополитска църква „Св. Марина“) и българска (при църквата „Св. Богородица“).

Храмът между Освобождението и Новото време

На паметния 5 януари 1878 г. катедралният храм посрещнал руските освободители с благодарствен молебен, отслужен от епископ Синесия. „Генерал Гурко се изправя пред олтара, прекръства се и обявява Пловдив за освободен от петвековното иго“, разказва сладкодумният летописец на града Никола Алваджиев в книгата си за старинните черкви на Пловдив.

Три години по-късно трикорабната базилика е украсена с велелепна камбанария, издържана в стила на руския класицизъм. Звънарницата е дело на чешкия архитект Йосиф Шнитер, свързал името си с редица забележителни сгради в Пловдив, сред които и храм „Св. св. Кирил и Методий“. Четирите камбани са отлети от прочутия майстор Лазар Велеганов от Банско. Иконостасът е изработен от дебърските майстори резбари Андон и Димитър Станишеви в стил ампир.

Иконите на иконостаса са излезли изпод четката на Никола Одринчанин. Под царските икони в медальони са изписани свещени образи и библейски събития. Станислав Доспевски пък е автор на царската икона на Пресвета Богородица с Младенеца Иисус от иконостаса, която нарисувал през 1875 г.

Църквата днес

През 1952 – 1953 г. по инициатива и с благословението на тогавашния Пловдивски митрополит Кирил, по-късно Български патриарх, църквата „Св. Богородица“ била изографисана от професорите Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и Васил Захариев. Заедно с тях работил и пловдивският майстор Златю Бояджиев. Стенописите разказват величавата история на родната ни Църква от покръстването, създаването на азбуката и просвещаването на народа ни, та чак до Възраждането, борбите за независи мост и Освобождението през XIX век.

В чест на 2000-та годишнина от Рождество Христово храмът е цялостно реставриран и възстановен. И днес „Успение Богородично“ привлича хиляди поклонници, а с най-голям трепет стъпалата към него изкачват любещите българската история. В двора му ги посреща паметникът на големия възрожденец и държавник Гаврил Кръстевич, открит по почина и с благословението на Високопреосвещения Пловдивски мит рополит Николай през 2021 г.

Св. Богородица Божигробска

В храма ни посреща благодатното копие на една от големите светини на Йерусалим – чудотворната икона „Пресвета Богородица на отците от Божи гроб“. Оригиналната икона бе донесена за поклонение през юли 2010 г. Светинята тогава дойде по покана на Пловдивския митрополит Николай и бе донесена от архиепископа на Йопия Дамаскин. Това събитие стана символ на голямата любов на Йерусалимския патриарх Теофил III към българския народ.

Вече 180 години храмът се извисява гордо над Стария град и разказва за събитията от своята бурна история, пренасяйки паметта за хиляди хора, вложили част от душата си в съграждането на Божия дом.

Катедралният храм през 50-те години на ХХ век

Увлекателна е историята на иконата: някъде към XVIII в. отците при Божи гроб изпаднали в тежка криза. Преживявали голямо изпитание, поради което помолили Пресветата Дева да им помогне. Обещали ѝ, че в замяна, когато тя им се притече на помощ и успешно преминат изпитанието, те ще ѝ сътворят една великолепна икона. Божигробските отци дали обет на Пресвета Богородица и когато Божията Майка се отзовала и желаното от отците се изпълнило по най-чуден начин, цялото божигробско братство – и архиереи, и йереи, и дякони – всички заедно събрали нужното и направили тази изключително красива икона.

– Ваше Високопреподобие, отскоро сте председател на митрополитския храм „Св. великомъченица Марина“. Какво е значението на този храм в живота на епархията днес?

– Митрополитският храм е от съществено значение за всяка една епархия в Православието. Такава е и важността на митрополитския храм „Св. великомъченица Марина“, който е в непосредствена близост до митрополитския дом. Поради това в него често в неделни дни, на големи празници, на събития, свързани с живота на епархийската църква, нашият митрополит служи, проповядва и наставлява поверения му народ. Друг важен фактор за значението на този храм е това, че в нейния двор се намира цялата администрация на Пловдивската света митрополия.

Всички официални делегации, гости, свещенослужители, миряни, които посещават Пловдивския митрополит Николай и администрацията на митрополията по различни въпроси, ѝ придават специален статут и особено значение в живота на епархийската църква. Най-големите богослужебни тържества, които се отбелязват в Пловдивска епархия, са свързани именнос празника на св. Марина, която е и покровителка на митрополитския храм. Пример за това е традицията, установена от Негово Високопреосвещенство митрополит Николай, за литийно шествие с иконата на „Св. Богородица Божигробска“ и мощите на св. Марина или други светини, които неколкократно са посрещани в нашата епархия на 16 юли – навечерието на храмовия празник, от Катедралния храм „Успение Богородично“ през главната улица на град Пловдив, до нашия храм.

– Вашият живот е свързан с вярата. Как и къде започна духовният Ви път към Бога?

– По милост Божия съм отгледан във вярващо семейство, което е поддържало духа на вярата в семейните православни ценности. Моят прадядо е бил свещеник – свещеноиконом Николай Кушев, служил е в с. Горно Абланово (Русенска епархия) и с него имам спомени в ранното си детство. Помня как той ми говореше за светиите, за това, че трябва да бъда добър, послушен и предан християнин. Съзнателният път на вярата започна в родния ми град Брацигово, където още като ученик в първи клас започнах да посещавам църковното неделно училище при храм „Св. Йоан Предтеча“. Именно тогава в мен се породи любопитството не само към часовете по вероучение, но и към богослужението, към реда в храма, към личността на духовника в обществото. На това мое търсене откликна и енорийският ни свещеник – свещеноиконом Любомир Траянов, който ми помогна по пътя на вярата и насочи стъпките ми към Пловдивската духовна семинария. Оттук насетне аз избрах и поех по пътя на църковното служение.

– Като сравнително млад духовник, когото можем да отнесем към „новото поколение“ на свещенството, какво мислите за мястото на съвременния млад човек в Църквата?

– Благодаря Ви, че така формулирахте въпроса си. Понякога ме питат: „Църквата защо не привлича младите хора?“ или пък „Защо не опростите християнството, за да е по-разбрано, по-лесно, по-удобно за съвременния млад човек?“. Но винаги отговарям с въпрос: „Дали Христос е искал да се хареса на съвремието?“. От Свещеното Писание ние знаем, че „Иисус Христос е същият и вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13: 8), т.е. евангелската истина, Словото Божие е актуално за съвремието и за човека от XXI век. Вижте, младият човек е търсещ, този, който си задава въпросите дали има Бог, какъв е смисълът на живота, какво е любовта, какво е приятелството. Но младите хора не само задават въпроси, те очакват и отговори, и то забележете – само искрени отговори.

„Църквата е целият Божи народ. И мирянинът не е статист в нея. Мирянинът е този, който носи особено служение в Църквата, и ние се посвещаваме на това служение чрез светото Кръщение.”

Спомням си как аз, като юноша и ученик, се терзаех от същите въпроси. Тогава съществена роля в отговора на тези мои търсения имаше личният ми контакт с енорийскиясвещеник, впоследствие и с ректора на Пловдивската духовна семинария – ставрофорен свещеноиконом д-р Добромир Костов, и моите преподаватели, които в голяма степен ми помогнаха. Хора, които се отнесоха с любов, с разбиране и готовност за подкрепа.

Именно личният разговор с човек, който е извървял този духовен път, който може да отговори искрено на всички зададени въпроси, ни липсва. Но това нещо поставя и друга тема – дали ние имаме толкова свещеници и монаси, с други думи, нужния човешки ресурс, за да осигурим личния контакт и диалог с всеки един? Ще дам пример: Пловдив е вече 600 хиляден град, в който служат и живеят около 50 свещеници. Как мислите, дали те имат нужното време и физическата възможност да успеят да отделят достатъчно време на всеки вярващ и търсещ човек? Слава Богу, имаме прекрасни свещеници в нашия град, които напълно са отдадени на своето призвание и служение на Църквата и народа ни. Въпреки че времето често пъти не достига за контакт с хората, ние се опитваме да компенсираме това с действащата и създадена преди 14 години с благословението на Негово Високопреосвещенство митрополит Николай Пловдивска православна телевизия, с издаването на православна литература и много различни образователни и просветителски дейности за малки и големи на Пловдивската света митрополия, както и на Пловдивската православна академия и Пловдивската духовна семинария.

Погрешно в нашето съвремие под Църква се подразбира само йерархията – епископи, свещеници, дяконите,или тези хора, които работят в църквата. Църквата – това е целият Божи народ. И мирянинът, т.е. кръстеният, не е статист. Мирянинът – това е този, който носи особено служение в Църквата. Да бъдеш мирянин, също е служение и ние се посвещаваме на това служение чрез Тайнството свето Кръщение. Много е важно хората да разберат и осъзнаят, че служението на Църквата е общо дело на всички нейни членове. Нали именно въвличането на Божия народ в църковното дело е и истинското въцърковяване, което не се свежда до усвояване на някакви външни навици, а означава живо чувство на съпричастност на вярващия човек към живота на неговата енорийска община и на цялата Църква. Особено това се отнася до младежта.

Хората от по-старото поколение невинаги намират лесно общ език с младите. Понякога може да се чуе и такова мнение: „Е, нека да станат по-възрастни, ще се сблъскат с проблеми и тогава сами ще дойдат на Църква“. Това е неправилно, младите хора са нужни на Църквата днес. Мисля си, че трябва смело да ги привлечем към делото на Св. Църква, нашата младеж да се превърне от обект на нашите грижи в субект на жива мисионерска дейност, в свидетелство за нашата православна вяра с думи и с целия ни живот.

„Децата да усетят Божията любов, сгушени под благодатните сводове на Божия дом, на най-сигурното място в този свят – в Божиите ръце!”

– В храма има отреден детски кът за най-малките енориаши. Как се развива енорията и каква бихте искали да я видите след години?

– За съжаление, околохрамовото пространство е малко, нямаме прицърковна сграда, а и за момента няма къде да я построим, за да провеждаме часове по вероучение на деца и възрастни. Затова се налага да използваме двора на храма, който е място за различни учебни занимания, празници, концерти, тържества и конкурси. Разбира се, отворени сме и за нови и различни приятни и полезни инициативи. Дворът от южната страна на храма най-вече през лятото се превръща в една цветна градина. Това го правим специално, за да имат младите майки със своите деца и хората, които посещават ежедневно храма, едно тихо и спокойно място за отдих, разговори, четене на книга.

От известно време в неделните дни по време на светата Литургия в южния кораб на храма поставяме специално място, което нарекохме „детски кът“. Две детски масички със столчета, някои занимателни книжки, пособия за оцветяване и други неща за най-малките ни енориаши, нашите деца. Радвам се, както аз, така и моите събратя свещениците от храма, че този кът стана любимо и привлекателно място за децата, та те, макар и в незряла детска възраст, да усетят Божията любов, сгушени в този кът, под благодатните сводове на Божия дом, като в Божията прегръдка се намират на най-сигурното и безопасно място в този свят – в Божиите ръце!

В същото време, докато децата на богослужението са в детския кът, техните родители все пак са не толкова ангажирани с тях и имат време да се помолят и да присъстват по-съсредоточено на светата Литургия.

Искрената ми молитва към Бога и желание е нашата енория да бъде място, към което хората да се устремяватне само за да се помолят (макар и на първо място, за да се помолят), но където те да намерят душевен покой, където биха ги разбрали, биха ги подкрепили. Енорията ни да бъде община от вярващи, свързани и с убеждения, и с възгледи за живота, и едновременно с общи добри дела.

– Християните живеят в света и всеки по мярата на силите си се бори с изкушенията. Какво е Вашето упование в монашеския подвиг и кои светци Ви вдъхновяват в ежедневното Ви служение?

– Основните принципи на духовния живот на един монах и на един мирянин не се различават, те са съобразени изцяло със Светото Евангелие. Всички се стремим да подражаваме на Христос, както ни съветва св. ап. Павел. Случвало се е да ми задават въпроса: „Как и защо толкова рано тръгна по монашеския път? Трябваше да си по-живееш и чак тогава да вземеш това съдбовно решение за своя живот“. Знаете ли, никога не съжалявам за избора на монашеството, защото такава е била Божията воля за моя път. Завършвайки семинарията и размишлявайки дали да стана женен свещеник, или монах, реших, че ако Господ благослови да се срещна с девойка, която би ме направила щастлив през целия ми живот, ще отида с нея под венчило; ако такава среща не се случи, значи Господ желае моето монашество. Така на 20-годишна възраст се определи моят житейски път.

„Нежененият се грижи за Господните работи – как да угоди Господу; а жененият се грижи за световните работи – как да угоди на жената“ – казва св. ап. Павел (1 Кор. 7: 32 – 33). В тази формула е заключена според мен представата на апостола за предимството на монашеския път. Църквата разбира монашеството като духовен подвиг и непрестанен духовен труд.

Важно е особено с младите ни енориаши и семейства ние, духовниците, да общуваме на разбираем език. Обръщайки се към тях, да проникнем в същността на реалните им житейски и духовни проблеми и да им дадем отговори въз основата на Словото Божие. Очевидно е, че нашето слово към енориашите ни трябва да бъде искрено,свързано с реалните им нужди, проникнато от любов към хората. И ако хората, които са дошли при нас, почувстват, че Църквата се обръща към тях с искрена любов, че нашата предразположеност към тях е сгрята от топло и открито чувство, подчертана с приятелска готовност да протегнем ръка и няма нищо общо със стремежа да натрапим нашия собствен избор и ценностна система, ето тогава мисля, че хората ще ни слушат.

По думите на Спасителя Господ Иисус Христос: „И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква“ (Лука 12: 48), което в моя случай означава, че трябва да от говарям пред Бога не само за себе си, но и за поверените ми енориаши. От страна на енорийския свещеник този подвиг изисква крепка гореща вяра, дръзновение пред Бога, добри знания, защото съвременният човек с голямо доверие се отнася към този, който знае повече. Изисква се любов към хората и способност за самоотвержено служение. Това е единственият път за спасение на нас, Божиите служители, защото комуто е много дадено, от него много и ще се иска.