– Ваше Високоблагоговейнство, известно е, че храмът, посветен на светите равноапостолни Константин и Елена, е един от най-древните в Пловдив. Кои са значимите моменти в историята му?

– В храма има „Летописна книга“, съставена от свещеник Младен Моравенов и Никола Алваджиев. В нея е описана историята на храма от неговото построяване. Ето какво пише там накратко:
„Малък храм на мястото на днешния е построен в 314 г. и е наречен на името на мъчениците Севериан и Мемнос. За тях знаем, че са първите граждани на гр. Пловдив, станали мъченици за вярата си в Христа. През 381 година, когато император Константин и майка му Елена са причислени към лика на светиите, храмът започва да носи тяхното име.В 447 г. Атила, вождът на хуните, опожарява Тримонциум. Храмът е построен отново през 530 г. по времето на импера тор Юстиниан Велики. Пожар поглъща храма през 1410 г. и със съгласието на султана е възстановен в 1454 г. Сведение за храма намираме от германския пътешественик Герлах, който през 1578 г. посещава града. В своето списание той изброява църквите и за „Св. св. Константин и Елена“ казва, че била „здрава сграда, направена от камък“.

През 1790 г. „поробителите чули гласа за свобода, който надала раята, и побързали да го заглушат. Затова опожаряват квартала около Хисар капия, в който се намира и църквата“. С пари от енориашите през 1810 г. храмът е ремонтиран, колкото да не падне. През 1830 г. чорбаджи Вълко Куртович Чалъков е издействал султански ферман за преизграждането на храма. Моравенов пише за църквата, че по онова време: „Тя беше едно гнило и съсипано нещо с една малка капия, през която един нисък човек се провираше…“. Основен ктитор на храма става Тодор Моравенов, заможен занаятчия и настоятел на храма. На 30 октомври 1832 г. митрополит Никифор освещава църквата, която виждаме днес.

– Какъв е богослужебният живот през комунистическата епоха и в първите години на прехода?

– Доколкото знам, до края на шестдесетте години на миналия век в храма е имало редовно богослужение. В притвора, който е бил затворен с остъкление, е бил организиран музей със старинна богослужебна и църковна утвар. По-късно комунистическият режим затваря храма за доста продължителен период. Сведение за това черпя от „Летописната книга“. Последната информация в нея е от 1957 г., където е записано, че по поръка на държавната власт се започва реставрация на стенописите. През 1989 г. храмът е реставриран и отворен за посетители. Първоначално управляващата власт предвижда храмът да служи за музей и концертна зала. За възвръщането на богослужебния живот в него има заслуга покойният свещеноиконом Величко Кънчев.

– Влизайки в храма вече като духовник, пред какви трудности се изправихте и как беше възроден енорийският живот?

– Идването ми като свещенослужител и председател на храма стана през 2007 г. по решение на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай. Храмът се намира в архитектурния исторически резерват „Старинен Пловдив“. Редовни богослужения в него е имало и преди да дойда, но духовно-религиозен живот почти нямаше. Пример за подражание ми беше животът на св. Йоан Кронщатски, който въпреки липсата на хора редовно извършвал богослужение и се отнасял с голямо внимание към хората, влизащи в храма. Нашето служение е служение на Любовта, която е неразривно свързана с добрата надежда и вярата в Бога. Това е основното, към което се насочих тогава, което и досега е център на служението ми. Всичко, случващо се в енорията, е велика Божия милост и към идващите в нея, и към мен.

Храмът на светите боговенчани царе Константин и Елена се възражда за нов живот

– С какво храмът се отличава от останалите пловдивски църкви? Кои са светините в него?

– Когато влезеш в храма, имаш усещането, че това е особено място. Усещаш Божието присъствие, както и духа на строителите и благоукрасителите, които са вложили душа и сърце в неговото съграждане. Това много помага да се съсредоточиш в молитвата си към Бога.

Също така мястото, на което е построен храмът, е осветено с кръвта на светите тридесет и осем пловдивски мъченици.

В храма се намира и чудотворната икона на „Св. св. Константин и Елена“, датираща от ХV в. Тя е подарена на храма от Тодор Моравенов, чията фамилия я е притежавала като семейна светиня.
В северозападната част на храма от външната страна е имало аязмо с лековита вода. В „Летописната книга“ за. празника на светите равноапостоли Константин и Елена, честван на 21 май 1833 г., пише: „Днес… храмовият празник привлече много хора от града и особено от селата. Служи митрополит Никифор. Около аязмото, което е на северната стена, се тълпяха много болни, дошли тук да дирят изцеление“. Днес аязмото го няма, но има достатъчно доказателства, показващи неговото съществуване.

Друга особеност е, че два пъти в годината имаме храмов празник. Единият е на 21 май, когато Църквата чества светите боговенчани царе Константин и Елена, а вторият е на 20 август, когато честваме паметта на светите тридесет и осем пловдивски мъченици.

– Вие се грижите за възстановяването на сградата, но обръщате не по-малко внимание и на различните инициативи в подкрепа на духовния живот. Разкажете ни повече за тях!

– Първите няколко месеца след идването ми богослуженията посещаваше само един човек. За около две години се посъбраха доста хора, така че беше възможно да организираме вероучение както за възрастни, така и за деца. Тази година отбелязахме 15-годишен юбилей на неделното училище. През това време над 100 деца преминаха през дверите на нашата духовна школа. Възпитаваха се с усърдие във вяра и благочестие. Дай, Боже, и занапред да имаме тази духовна радост!

Пловдивският митрополит Николай с деца от неделното училище при храма

В годините на служение в енорията се изгради доверие, което се проявява в различни инициативи. Организираме кампании с благотворителни цели, работни групи, помагащи на църквата и на манастири, с помощта на които успяваме да устройваме и да поддържаме благолепието на храма. Всеки влага умения, сили и средства с благи намерения и надежда за по-добро.

– Какво бихте искали да допишете в новата история на храма?

– Човек преди всичко трябва да живее на тази земя с достойнство и да бъде с делата си добър пример за останалите.

Грижим се за духовното израстване на най-малките – нашите деца. Даваме надежда на търсещите пристан в морето на живота. Насърчаваме в търпение и взаимна любов семействата. Стремим се да сеем Божието слово с думи и на дела, така че то да намира благодатна почва за израстване. С взаимни усилия подпомагаме цялостния енорийски живот.

Не можем да дадем сами оценка на случващото се днес в храма. То ще бъде реално оценено от хората след нас. Но бихме искали това, което е плод на цялостния ни енорийски живот, да продължи да се случва и след нас. Необходимо е сега да засеем семената на вярата, за да има изобилни плодове в ново време; сега да положим усилията, за да може жътвата тогава да е богата. Само така ще сме сигурни, че сме изпълнили своята мисия на сеячи на Божието слово.