– Ваше Високопреподобие, Пловдив е град, чийто културен живот е наситен със събития през цялата година и жителите на града трудно могат да бъдат изненадани с нещо ново. Но през последните месеци на 2025 г. и през януари 2026 г. вниманието на обществеността беше насочено към много необичаен и мащабен проект – фотофестивала „С нами Бог“. Как се роди идеята за този проект?

– Радвам се, че започваме с този въпрос. Основната ни мисия беше да подадем ръка на талантливите фотографи – и на вярващите, и на търсещите, за да ги вдъхновим към едно по-дълбоко, осмислено и благоговейно заснемане на свещеното. Искахме чрез езика на фотографията да оживеят образи, които говорят без думи – образи на надежда и светлина. Всичко започна през ноември, когато по инициатива на списанието на Пловдивската света митрополия „Духовен път“ и с топлото архипастирско благословение на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай обявихме началото на това духовно и културно пътешествие.

Пловдив е естественото място за такъв проект. Нашият град има дълбоки традиции и с право се гордее със своите творци. Но ако се вгледаме, най-ценните ни съкровища са в храмовете – от античните мозайки на Епископската базилика до гениалните стенописи на Захарий Зограф в нашите манастири. Този фотофестивал е продължение на същатанишка. Той доказва, че Пловдив има с какво да се гордее не само чрез своите художници, но и чрез своите фотографи, които достойно посрещат конкуренцията от цяла България и чужбина.

– Заглавието „С нами Бог“ е изключително силно. Как то се преплита с изкуството на фотографията? Голямо предизвикателство ли е да се търси невидимото чрез една толкова технологична медия?

– Точно в това е парадоксът и красотата. Думите „С нами Бог“ са живо свидетелство за нашата вяра – те ни напомнят, че Творецът не е оставил човека сам, а присъства във всяко добро дело и всяка светла усмивка.

Важно е също, че фотофестивалът се проведе по време на Рождественския пост и след това в дните на честването на Рождество Христово. Думите „С нами Бог“ звучат в богослуженията в тези светли дни и затова сме преценили, че те са идеални за името на проекта.

Фотографията, макар и технологична, е опит именно чрез видимото да се засвидетелства невидимото присъствие на Бога в света. Всеки участник в този конкурс успя да улови по нещо от това невидимо присъствие – духовното в обикновеното, Божественото в човешкото. Свети Йоан Дамаскин ни учи, че Бог е станал видим, приемайки материално битие, и чрез това е придал ново достойнство на материята. Така и фотографията превръща материята в прозорец към вечността.

– Как гледате на еволюцията на това изкуство в контекста на духовността?

– Фотографията е младо изкуство, едва на двеста години. Ако се върнем към 1826 година и първите кадри на Жозеф Нисефор Ниепс, ще видим колко труден е бил пътят – тежки камери обскура, метални плаки, сложни химически процеси в тъмни стаички. Дълго време това е било занимание за посветени, за хора, които буквално „извайват“ образа от тъмнината. През 60-те и 70-те години на миналия век тя стана масова, влезе във всеки дом, за да увековечава семейните празници. Днес обаче сме в ерата на дигиталната революция – безогледални камери, смартфони, изкуствен интелект. Тази техника улеснява фотографа, освобождава го от мисълта за настройки като бленда и скорост. Но тук е тънкият момент: техниката може да върши всичко, но тя не може да чувства. Улеснението трябва да служи на фотографа, за да съсредоточи той цялото си внимание върху обекта и неговата душа. Не бива да забравяме, че самата дума „фотография“ (от гръцкото φως (светлина) и γράφω (пиша)) означава „светопис“ – рисуване със светлина, което в духовен план превръща фотографа в свидетел на онази нетварна Светлина, която огрява всеки човек.

– Споменахте изкуствения интелект. Той не застрашава ли автентичността на духовния образ?

– Това е сериозен проблем на нашето време – рискът от загуба на автентичността. Машината може да създаде перфектно изображение, но тя не може да се моли. Тя няма сърце, което да трепти пред чудото на Боговъплъщението. Истинската фотография изисква „чисто сърце“, за да видиш красотата и доброто. Затова нашият фестивал набляга на човешкото участие. Дори един любител, ако има малко късмет и чисто око, може да създаде шедьовър, който да докосне душите ни повече от всеки компютърно генериран образ.

– Интересът към проекта беше огромен. Очаквахте ли такова международно участие и толкова много кадри?

– Честно казано, бяхме приятно изненадани. Въпреки сравнително кратките срокове – почти месец за кандидатстване, се включиха над 350 участници, с над 1800 фотографии от 17 държави. Това накара журито да работи денонощно, за да оцени творбите. Радостно е, че видяхме както утвърдени майстори, така и изгряващи таланти. Това показва, че жаждата за духовно изкуство е огромна и че светата Църква има своето място като духовно средище за тези творци.

– Фотофестивалът не е само конкурс и изложба. Какво друго включва програмата му?

– Проведохме и мастърклас за млади и начинаещи фотографи в митрополитската църква „Света Марина“, защото вярваме, че опитът трябва да се предава. Когато изкуството е родено от чисто сърце и стремеж към истината, то се превръща в служение.

Въпреки сравнително кратките срокове – почти месец за кандидатстване, се включиха над 350 участници, с над 1800 фотографии от 17 държави… Радостно е, че видяхме както утвърдени майстори, така и изгряващи таланти. Това показва, че жаждата за духовно изкуство е огромна и че светата Църква има своето място като духовно средище за тези творци.

– Инициативата за реализирането на този прекрасен проект принадлежи на редакционния екип на списание „Духовен път“. Кой друг се включи в организационния комитет на фотофестивала?

Позволете ми да изкажа сърдечна благодарност към моите колеги организатори на този фестивал, с които с благословията на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай имах щастието да работя в организационния комитет. Особено искам да благодаря на д-р архимандрит Петър (Еремеев) – главен редактор на списание „Духовен път“ и председател на организационния комитет, както и на г-жа Петя Щерева – ръководител на Дома на културата „Борис Христов“, и на Минко Михайлов – фотограф с международно признание, за тяхното вдъхновение, последователност и усет към духовната култура.

С дълбоко уважение изразявам благодарност и към членовете на журито, които съчетаха духовна чувствителност и висока професионална взискателност – доц. д-р Ивайло Иванов Найденов – декан на Богословския факултет на Софийския университет, свещеник Мирослав Георгиев – духовник и билдредактор на списание „Духовен път“, гл. ас. д-р Соня Станкова – преподавател и фотограф-художник, г-жа Димитрина Василева – фотограф и активен деец на международната фотографска сцена. Както казах, журито се справи отлично със задачите си. Разбира се, голямата заслуга за това е на председателя на журито – г-н Минко Михайлов.

– Фестивалът ще се провежда ежегодно. Това означава, че още повече фотографи ще участват в следващия фотоконкурс. Какво бихте пожелали на всички, които вече са се присъединили към проекта и все още планират да участват в него?

– Бих им казал да не спират да търсят светлината. Снимките, които видяхме във фотоизложбата, не просто разказаха истории – те докоснаха сърцата и ни напомниха за присъствието на доброто. Искам да благодаря на всички участници, които чрез обектива си успяха да уловят невидимото. Вашите фотографии ни вдъхновяват и утешават.

Нека този фестивал бъде началото на едно ново духовно пробуждане чрез изкуството. Нека светлината, уловена в тези образи, ни съпътства и занапред. За много и благословени години!

– Ваше Високопреподобие, отскоро сте председател на митрополитския храм „Св. великомъченица Марина“. Какво е значението на този храм в живота на епархията днес?

– Митрополитският храм е от съществено значение за всяка една епархия в Православието. Такава е и важността на митрополитския храм „Св. великомъченица Марина“, който е в непосредствена близост до митрополитския дом. Поради това в него често в неделни дни, на големи празници, на събития, свързани с живота на епархийската църква, нашият митрополит служи, проповядва и наставлява поверения му народ. Друг важен фактор за значението на този храм е това, че в нейния двор се намира цялата администрация на Пловдивската света митрополия.

Всички официални делегации, гости, свещенослужители, миряни, които посещават Пловдивския митрополит Николай и администрацията на митрополията по различни въпроси, ѝ придават специален статут и особено значение в живота на епархийската църква. Най-големите богослужебни тържества, които се отбелязват в Пловдивска епархия, са свързани именнос празника на св. Марина, която е и покровителка на митрополитския храм. Пример за това е традицията, установена от Негово Високопреосвещенство митрополит Николай, за литийно шествие с иконата на „Св. Богородица Божигробска“ и мощите на св. Марина или други светини, които неколкократно са посрещани в нашата епархия на 16 юли – навечерието на храмовия празник, от Катедралния храм „Успение Богородично“ през главната улица на град Пловдив, до нашия храм.

– Вашият живот е свързан с вярата. Как и къде започна духовният Ви път към Бога?

– По милост Божия съм отгледан във вярващо семейство, което е поддържало духа на вярата в семейните православни ценности. Моят прадядо е бил свещеник – свещеноиконом Николай Кушев, служил е в с. Горно Абланово (Русенска епархия) и с него имам спомени в ранното си детство. Помня как той ми говореше за светиите, за това, че трябва да бъда добър, послушен и предан християнин. Съзнателният път на вярата започна в родния ми град Брацигово, където още като ученик в първи клас започнах да посещавам църковното неделно училище при храм „Св. Йоан Предтеча“. Именно тогава в мен се породи любопитството не само към часовете по вероучение, но и към богослужението, към реда в храма, към личността на духовника в обществото. На това мое търсене откликна и енорийският ни свещеник – свещеноиконом Любомир Траянов, който ми помогна по пътя на вярата и насочи стъпките ми към Пловдивската духовна семинария. Оттук насетне аз избрах и поех по пътя на църковното служение.

– Като сравнително млад духовник, когото можем да отнесем към „новото поколение“ на свещенството, какво мислите за мястото на съвременния млад човек в Църквата?

– Благодаря Ви, че така формулирахте въпроса си. Понякога ме питат: „Църквата защо не привлича младите хора?“ или пък „Защо не опростите християнството, за да е по-разбрано, по-лесно, по-удобно за съвременния млад човек?“. Но винаги отговарям с въпрос: „Дали Христос е искал да се хареса на съвремието?“. От Свещеното Писание ние знаем, че „Иисус Христос е същият и вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13: 8), т.е. евангелската истина, Словото Божие е актуално за съвремието и за човека от XXI век. Вижте, младият човек е търсещ, този, който си задава въпросите дали има Бог, какъв е смисълът на живота, какво е любовта, какво е приятелството. Но младите хора не само задават въпроси, те очакват и отговори, и то забележете – само искрени отговори.

„Църквата е целият Божи народ. И мирянинът не е статист в нея. Мирянинът е този, който носи особено служение в Църквата, и ние се посвещаваме на това служение чрез светото Кръщение.”

Спомням си как аз, като юноша и ученик, се терзаех от същите въпроси. Тогава съществена роля в отговора на тези мои търсения имаше личният ми контакт с енорийскиясвещеник, впоследствие и с ректора на Пловдивската духовна семинария – ставрофорен свещеноиконом д-р Добромир Костов, и моите преподаватели, които в голяма степен ми помогнаха. Хора, които се отнесоха с любов, с разбиране и готовност за подкрепа.

Именно личният разговор с човек, който е извървял този духовен път, който може да отговори искрено на всички зададени въпроси, ни липсва. Но това нещо поставя и друга тема – дали ние имаме толкова свещеници и монаси, с други думи, нужния човешки ресурс, за да осигурим личния контакт и диалог с всеки един? Ще дам пример: Пловдив е вече 600 хиляден град, в който служат и живеят около 50 свещеници. Как мислите, дали те имат нужното време и физическата възможност да успеят да отделят достатъчно време на всеки вярващ и търсещ човек? Слава Богу, имаме прекрасни свещеници в нашия град, които напълно са отдадени на своето призвание и служение на Църквата и народа ни. Въпреки че времето често пъти не достига за контакт с хората, ние се опитваме да компенсираме това с действащата и създадена преди 14 години с благословението на Негово Високопреосвещенство митрополит Николай Пловдивска православна телевизия, с издаването на православна литература и много различни образователни и просветителски дейности за малки и големи на Пловдивската света митрополия, както и на Пловдивската православна академия и Пловдивската духовна семинария.

Погрешно в нашето съвремие под Църква се подразбира само йерархията – епископи, свещеници, дяконите,или тези хора, които работят в църквата. Църквата – това е целият Божи народ. И мирянинът, т.е. кръстеният, не е статист. Мирянинът – това е този, който носи особено служение в Църквата. Да бъдеш мирянин, също е служение и ние се посвещаваме на това служение чрез Тайнството свето Кръщение. Много е важно хората да разберат и осъзнаят, че служението на Църквата е общо дело на всички нейни членове. Нали именно въвличането на Божия народ в църковното дело е и истинското въцърковяване, което не се свежда до усвояване на някакви външни навици, а означава живо чувство на съпричастност на вярващия човек към живота на неговата енорийска община и на цялата Църква. Особено това се отнася до младежта.

Хората от по-старото поколение невинаги намират лесно общ език с младите. Понякога може да се чуе и такова мнение: „Е, нека да станат по-възрастни, ще се сблъскат с проблеми и тогава сами ще дойдат на Църква“. Това е неправилно, младите хора са нужни на Църквата днес. Мисля си, че трябва смело да ги привлечем към делото на Св. Църква, нашата младеж да се превърне от обект на нашите грижи в субект на жива мисионерска дейност, в свидетелство за нашата православна вяра с думи и с целия ни живот.

„Децата да усетят Божията любов, сгушени под благодатните сводове на Божия дом, на най-сигурното място в този свят – в Божиите ръце!”

– В храма има отреден детски кът за най-малките енориаши. Как се развива енорията и каква бихте искали да я видите след години?

– За съжаление, околохрамовото пространство е малко, нямаме прицърковна сграда, а и за момента няма къде да я построим, за да провеждаме часове по вероучение на деца и възрастни. Затова се налага да използваме двора на храма, който е място за различни учебни занимания, празници, концерти, тържества и конкурси. Разбира се, отворени сме и за нови и различни приятни и полезни инициативи. Дворът от южната страна на храма най-вече през лятото се превръща в една цветна градина. Това го правим специално, за да имат младите майки със своите деца и хората, които посещават ежедневно храма, едно тихо и спокойно място за отдих, разговори, четене на книга.

От известно време в неделните дни по време на светата Литургия в южния кораб на храма поставяме специално място, което нарекохме „детски кът“. Две детски масички със столчета, някои занимателни книжки, пособия за оцветяване и други неща за най-малките ни енориаши, нашите деца. Радвам се, както аз, така и моите събратя свещениците от храма, че този кът стана любимо и привлекателно място за децата, та те, макар и в незряла детска възраст, да усетят Божията любов, сгушени в този кът, под благодатните сводове на Божия дом, като в Божията прегръдка се намират на най-сигурното и безопасно място в този свят – в Божиите ръце!

В същото време, докато децата на богослужението са в детския кът, техните родители все пак са не толкова ангажирани с тях и имат време да се помолят и да присъстват по-съсредоточено на светата Литургия.

Искрената ми молитва към Бога и желание е нашата енория да бъде място, към което хората да се устремяватне само за да се помолят (макар и на първо място, за да се помолят), но където те да намерят душевен покой, където биха ги разбрали, биха ги подкрепили. Енорията ни да бъде община от вярващи, свързани и с убеждения, и с възгледи за живота, и едновременно с общи добри дела.

– Християните живеят в света и всеки по мярата на силите си се бори с изкушенията. Какво е Вашето упование в монашеския подвиг и кои светци Ви вдъхновяват в ежедневното Ви служение?

– Основните принципи на духовния живот на един монах и на един мирянин не се различават, те са съобразени изцяло със Светото Евангелие. Всички се стремим да подражаваме на Христос, както ни съветва св. ап. Павел. Случвало се е да ми задават въпроса: „Как и защо толкова рано тръгна по монашеския път? Трябваше да си по-живееш и чак тогава да вземеш това съдбовно решение за своя живот“. Знаете ли, никога не съжалявам за избора на монашеството, защото такава е била Божията воля за моя път. Завършвайки семинарията и размишлявайки дали да стана женен свещеник, или монах, реших, че ако Господ благослови да се срещна с девойка, която би ме направила щастлив през целия ми живот, ще отида с нея под венчило; ако такава среща не се случи, значи Господ желае моето монашество. Така на 20-годишна възраст се определи моят житейски път.

„Нежененият се грижи за Господните работи – как да угоди Господу; а жененият се грижи за световните работи – как да угоди на жената“ – казва св. ап. Павел (1 Кор. 7: 32 – 33). В тази формула е заключена според мен представата на апостола за предимството на монашеския път. Църквата разбира монашеството като духовен подвиг и непрестанен духовен труд.

Важно е особено с младите ни енориаши и семейства ние, духовниците, да общуваме на разбираем език. Обръщайки се към тях, да проникнем в същността на реалните им житейски и духовни проблеми и да им дадем отговори въз основата на Словото Божие. Очевидно е, че нашето слово към енориашите ни трябва да бъде искрено,свързано с реалните им нужди, проникнато от любов към хората. И ако хората, които са дошли при нас, почувстват, че Църквата се обръща към тях с искрена любов, че нашата предразположеност към тях е сгрята от топло и открито чувство, подчертана с приятелска готовност да протегнем ръка и няма нищо общо със стремежа да натрапим нашия собствен избор и ценностна система, ето тогава мисля, че хората ще ни слушат.

По думите на Спасителя Господ Иисус Христос: „И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква“ (Лука 12: 48), което в моя случай означава, че трябва да от говарям пред Бога не само за себе си, но и за поверените ми енориаши. От страна на енорийския свещеник този подвиг изисква крепка гореща вяра, дръзновение пред Бога, добри знания, защото съвременният човек с голямо доверие се отнася към този, който знае повече. Изисква се любов към хората и способност за самоотвержено служение. Това е единственият път за спасение на нас, Божиите служители, защото комуто е много дадено, от него много и ще се иска.