През XIV век Пловдив е завладян от османците, получавайки името Филибе, и целият регион става част от новата растяща империя. Значителен брой храмове и манастири в града и околностите му са унищожени почти веднага, но дори в османския период християните създават уникални храмове и паметници на религиозната култура. Сред тях са храмовете „Въведение Богородично“ в Панагюрище, построен през 1818 година, и „Свети Димитър“ в Пещера, построен през 1825 година.
През целия XIX век църковният живот в Пловдивския регион е свързан с българското национално Възраждане. След Освобождението на България от османско владичество през 1878 година Пловдив става столица на автономната област Източна Румелия и тук временно се премества седалището на екзарх Йосиф. На 6 септември 1885 година в Пловдив се провъзгласява Съединението на Източна Румелия с Княжество България, благодарение на което става възможно създаването на Третото българско царство. Същата година е построен и осветен храм „Свети Архангел Михаил“ в село Дълго поле. Църковният живот от онова време може да бъде оценен още по храмовете „Свети великомъченик Пантелеймон“, построен в град Хисаря от 1887 до 1889 година, и „Възнесение Господне“ в село Граф Игнатиево (1888 – 1892 година). Ценен образец на българската православна архитектура е и църквата „Свети великомъченик Димитър Солунски“ в Горна махала.
През XX век съдбата на Православната църква в България включва и радостни десетилетия, и години на тежки изпитания с гонения от страна на атеистичната власт. В Пловдивска област виждаме следите на изминалото столетие чрез новопостроените храмове и параклиси, като: храма в село Царацово „Свети Георги Победоносец“, построен в периода 1995 – 1998 година, и църквата „Света Марина“ в село Златитрап. Първата копка е направена през 2003 година от митрополит Арсений и е осветена през 2008 година от митрополит Николай.
Разбира се, невъзможно е в едно издание да се опишат всички събития от двухилядолетната история на православието в пределите на Пловдивска област. Затова избрахме само няколко теми за отделни храмове и светини, за духовния път на нашите съвременници и предци, докосването до които, надяваме се, ще позволи да се почувства живата връзка между християнската история и нашето време.

И тук фотографията не е просто технически акт, не е просто илюстрация, а може да бъде нещо повече от това – с правилния подход фотографията се превръща в своеобразна проповед. Тъй като Божият Син се въплъти в нашия свят, благодарение на това човечеството получи възможността да види както Самия Него, така и Божествената благодат. Затова ние изобразяваме Христос на икони и ги почитаме като свещени изображения. Фотографията не може да бъде сравнена с иконописта, но в талантливи ръце обективът на камерата все пак може да се превърне в инструмент, който е способен да улови стъпките на човека по пътя на вярата. Затова фотофестивалът „С нами Бог“ е повече от художес- твена проява. Той е тихо, но ясно свидетелство за присъствието на Бога в живота на човека. Самото му име говори за изповядваното от Църквата – че Бог е с нас, че Той не е далече, че е близък, съпреживя- ващ и милостив. Неочаквано за нас самите проектът получи много широк положителен отговор.

Още в самото си начало прекрачи границите на България, обединявайки участници от Европа до Китай, Шри Ланка и Латинска Америка. Фотоконкурсът, който се проведе в рамките на фестивала, се превърна не само в съревнование на красиви снимки, но и в нашето общо търсене с майсторите на фотографията на Божествената следа в ежедневието. Критериите на конкурса бяха лишени от компромис: журито предпочиташе автентичността, която е далеч от театралността. И колкото и странно да звучи, ние очаквахме смирение от авторите. Защото една снимка, която говори за вяра, не трябва да се стреми да впечатли зрителя, а по-скоро да го превърне в съпричастен свидетел. Програмата на фестивала позволи създаването на цяла екосистема от събития. В рамките на организирания фотоконкурс членовете на журито активно общуваха с участниците в проекта, създавайки атмосферата, необходима за творческия конкурс.

Финалната фотоизложба в Дома на културата „Борис Христов“ се превърна в място за среща на автори и зрители. Много успешен етап от проекта беше и майсторският клас, организиран за начинаещи фотографи. За екипа на нашето списание участието в организацията на фотофестивала предостави отлична възможност за пореден път да се уверим в необходимостта от развитие на църковни издателски и информационни проекти, включително в интернет пространството. Фактът, че за сравнително кратко време публикациите за фестива- ла в социалните мрежи достигнаха до повече от милион и половина потребители, ясно показва, че съвременният човек изпитва искрена духовна жажда.

В общия поток от информация той разпознава истинското съдържание. Тази статистика ни показва огромния потенциал на мисията на Църквата в съвременната информационна среда. Драги читатели, избирайки формата и обсъждайки съдържа- нието на този брой, решихме да се съсредоточим върху най-добрите творби, представени на фотофестивала. Надяваме се, че прелиствайки страниците на списанието, вие ще се докоснете до най-ярките момен- ти от пътя, който извървяхме с участниците във фестивала, произна- сяйки заедно с нас жизнеутвърждаващите думи: „С нами Бог“!

Архимандрит Петър (Еремеев), главен редактор

Така в началото на IV век на територията на съвременна България се появява първият манастир, който става наследник на традициите на съвсем младото, наскоро възникнало египетско монашество. Много скоро той се превръща в средище на църковния живот, тъй като успява да даде жив и ефективен отговор на предизвикателствата на онова време.

Липсата на конкретни исторически данни не ни позволява да проследим развитието на монашеството от първите манастири до манастирите от епохата на утвърждаване на българската държавност. Но можем да кажем с увереност, че въпреки всички превратности навремето, монашеският подвиг по българските земи не само никога не е угасвал, но е оказал и огромно влияние върху формирането на българската народност. До такава степен, че най-значимата фигура на Първото българско царство – равноапостолният княз Борис-Михаил – приел монашество.

Както през IV, така и през IX век разцветът на монашеството идва след преустановяването на гоненията срещу християните. След покръстването на България през 865 г. в различни части на обширната държава били основани десетки манастири. Въпреки променящите се епохи, българското монашество поддържа традиция, основана на молитва и труд. Като под труд на този етап се разбира не само грижата за самата монашеска общност, но и просветителската дейност. От Първото българско царство и през вековете нататък манастирите ни се превръщат в огнища на славянската книжнина и култура, допринасяйки за распространението на Словото Божие не само в България, но и далеч отвъд нейните предели.

Както в древността, така и днес българският манастир не е просто дом на монаха, където той се моли и работи. Манастирът е много повече от просто четири стени. Манастирът е среда, където чрез общи усилия се създават най-благоприятните условия за живот според Евангелието.

За нас храмът преди всичко е свещеното място, където се изпълнява заветът на нашия Господ Иисус Христос към вярващите да принасят безкръвната жертва. Това е Тайнството, в което осезаемият и видим физически свят се съединява с Небесния свят, който все още остава извън границите на нашето ограничено човешко възприятие. И това е велико чудо! Възлагайки върху Светата трапеза в Дома Господен – храма, нашата безкръвна жертва – хляба и виното, ние с вяра в думите, завещани ни от Спасителя, приемаме вече пресъщественото Негово драгоценно Тяло и Кръв. Светата Божествена Литургия е фундаментът на живота за вярващите християни и това прави храмовете център на съвместния живот във всяка християнска общност.

С края на преследването на християните с обявяването на Миланския едикт през 325 г. тайните молитвени събрания се преместили от катакомбите и частните домове на публични и общодостъпни места. Така много скоро храмовете придобили различен вид и значение от останалите обществени сгради. Раждането на особената църковна архитектура дало тласък за развитието на християнската иконопис и музика, които се превърнали в инструмент за проповядване на Евангелието. Храмовете станали тези духовни средища, около които по-нататък се изграждал целият живот на християните – от кръщението до смъртта.

Затова днес храмовете ни помагат не само да се докоснем до църковната история, но и нещо повече – да бъдем съпричастни към нея. На този принцип се основава и яркото явление в християнския живот – поклонничеството. За някои хора е достатъчно просто да посещават своята енорийска църква, но други, водени от желание да черпят от укрепващия и назидателен опит на предишните поколения и да се докоснат до монашеската мистика, посещават редица манастири, свети обители и храмове, обогатявайки се от безценната духовна съкровищница на Православната църква.

Пловдив, по-стар от мъдрата Атина, императорския Рим и багренородния Константинопол, е арена на редица важни исторически събития и средоточие, в което културите на Изтока и Запада се срещат и съжителстват и до днес. За нас, християните, обаче много по-важен факт е това, че нашият град е един от малкото в Европа, в които е звучала апостолската проповед за живота, делото и възкресението на нашия Господ и Спасител Иисус Христос и където се е проливала кръвта на мъченици. Двухилядолетният живот на Христовата църква по тези земи е богат и многостранен. За съжаление, нелеките години на завоевания и чуждо господство са нанесли разрушителни щети на градската и църковната архитектура. И въпреки това, изпод пластовете се откриват най-древни свидетелства за християнския живот. В по-ново време именно градските храмове са онези огнища на духовността, онези средоточия на паметта, благодарение на които можем не само да се докоснем до историята на християнството, но и да се поучим от нашите предшественици да следваме Спасителя в най-различни обстоятелства и изпитания.

Скъпи читатели, надяваме се, че първият брой на нашето списание „Духовен път“ ще стане ваш полезен спътник при поклонничеството из храмовете на Пловдив – катедра и седалище на нашата света митрополия. И заедно да се изкачим по стъпалата на неговата история – от Филипопол, Тримонциум и Филибе до събитията от богатия и наситен църковен живот на съвременния Пловдив.