Древните стенописи на Червената църква – поглед през вековете

На 11 август 2019 година Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай
отслужи вечерното богослужение с Молебен канон към Пресвета Богородица в перущинската Червена църква.
Неделната служба, част от вечерните по време на Богородичния пост, се отличаваше с изключителна тържественост и беше може би първото подобно богослужение под открито небе от поне шест века насам.

„НЕДЕЙСТВАЩА“ ИЛИ ДЕЙСТВАЩА Е ЧЕРВЕНАТА ЦЪРКВА

За избора място на събитието да станат руините на един древен храм могат да се посочат много причини. Част от тях митрополит Николай спомена в проповедта си след богослужението в онази паметна за всички присъствали неделя.

Червената църква днес

Един от доводите беше, че Молебният канон към Пресвета Богородица се отслужва в църква, която поне през последните два века е наричана „Света Богородица“.
Очевидно обстоятелството, че храмът е в руини вероятно още от XIV – XV век, не го прави автоматично „недействащ“, като какъвто се споменава в справочниците.
Факт е, че Червената църква от незапомнено време е място за многолюдни тържества около Великден за жителите от околността. До нея още преди Освобождението е водело факелното шествие на Мъртвия празник (9 май), пазещ паметта на загиналите в Априлското въстание местни християни, а през последните десетилетия храмът е предпочитано място за венчавки и кръщенета, дори за български семейства, които живеят в чужбина. Накратко, Червената църква е едновременно и формално недействаща, доколкото състоянието на руините ѝ не позволява нормален храмов живот, и действаща, понеже в нея се извършват основни християнски богослужения и тайнства. Червената църква е „действаща“ и на едно различно, нека го наречем „научно“ ниво, което постоянно опреснява паметта за древния храм при Перущица. Едва ли може да се намери сериозно изследване върху раннохристиянската архитектура или изкуство, което да не отдава заслужено внимание на Червена църква. Тя
е представяна едновременно като един от най-ранните образци в градежа и изписването на храма и като архитектурен и иконографски шедьовър. Накратко, макар доста своеобразно, Червената църква не е спирала да бъде място на интензивен християнски духовен и ритуален живот около 16 века. За разлика от малкото други храмове със сходна дълговечност (като ротондата „Свети Георги“ в София), тя е била може би умишлено изоставена да се руши, но никога не е служела за култово място на друга религия.
Запазените в църквата допреди стотина години многобройни стенописи от V и
XI век, за които ще стане дума след малко, свидетелстват повече в полза на предположението, че храмът е бил изоставен на волята на стихиите, отколкото че е бил разрушен при османското нашествие.
В българската народна практика, за да бъде „скрит“ от врага свещеният храм, се е прибягвало не само до небезизвестното „засипване с пръст на църквите“ (като „Свeти Димитър“ в Паталеница), а и до отклоняване на вниманието от светинята чрез умишленото ѝ избягване.

План на „Червената църква“ по Дора Панайотова

СТРОИТЕЛНИ ЕТАПИ

Интересът към Червената църква у нас и в чужбина е много широк, но и много едностранен. Причината е изследването ѝ изключително като пример на раннохристиянската архитектура и византийското изкуство. Очевидно от този зрителен ъгъл се губи автентичният исторически контекст, в който е действал храмът. Така въпроси от типа на: „Защо е било издигнатo на мястото му първото светилище?“ или: „Кога църквата престава да функционира?“ придобиват второстепенно значение.
Отговорите на тези въпроси се съобразяват изключително с големите периоди в развитието на храмовото строителство в Източната Римска империя (Византия) и с най-утвърдените научни интерпретации за характера и датировките на тези периоди. Подобен подход обяснява иначе доста озадачаващото датиране на строежа на първоначалното светилище в широкия период от IV до IX век. Разликата от пет века е особеност в изследванията на храма, която е подчертана още в средата на миналия век от Дора Панайотова в първата (и засега единствена) монография за Червената църква.
Авторката е доста резервирана
към датировките на Андрей Грабар, най-добрия познавач на византийските мартириуми (сгради, издигнати да приютят мощите на християнски мъченици или да напомнят за мястото на подвига им). Тя отнася изграждането на храма към края на V и началото на VI век, т.е. не приема както късното му изграждане (IX или VII век, според Грабар), така и функционирането му като мартириум. Фактът, че във въпросния „мартириум“ не са намерени саркофази или места за реликви, не пречи учените масово да възприемат мнението на Грабар, макар да са убедени в много по-ранното изграждане на „мартириума“ – в края на IV век. Някои изследователи (Стефан Бояджиев, Маргарита Ваклинова) са склонни да предположат, че предвид мащабите на сградата тук би трябвало да почиват няколко светци. Георги Атанасов с голям ентусиазъм се залавя дори да уточни кои са били тези светци – мъченици свети Теодот, света Асклепиода и свети Максим, и съответно датира първия строителен етап на Червената църква в началото на IV век. Той се обляга както на археологически данни, така и на убедителното заключение на Велизар Велков, че житието на свети Теодот, света Асклепиода и свети Максим е писано от местен тракийски жител, съвременник на мъченичеството им. При всички положения Църквата до днес е запазила не един, а два празника, посветени на интересуващите ни мъченици, пострадали около 307 година – 17 септември, когато се честват светите Максим, Теодот, и Асклепиодота, и 19 февруари, посветен на Максим, Теодот, Хесихий и Асклепиодота (по византийския Менологий на император Василий II).
Независимо от разминаванията в датите на най-ранния период в историята на храма, всички учени са единодушни, че той е бил обект на реконструкция през VI и XI век. Тези заключения се основават предимно върху изследване на запазените два живописни слоя в църквата.

Червената църва от птичи поглед – свидетелство за раното християнство

ГОЛЯМАТА СЛАВА НА ЧЕРВЕНАТА ЦЪРКВА – СТЕНОПИСИТЕ

В архитектурно отношение Червената църква има достатъчно паралели дори само на Балканите. Сходни по древност и план са например раннохристиянските тетраконхални храмове в Августа Траяна (Стара Загара), Залдапа (при Добррич), Лихнида (Охрид), Адрианопол (Одрин), Клисекьой (при Пирдоп), Атина (в Адриановата Стоа). Тези храмове, както и фактът, че соченият за найдревен подобен монумент е днешната църква „Сан Лоренцо“ в Милано (датирана около 370 година), категорично доказват, че тетраконхата, от която ще се развие бъдещата кръстокуполна църква, е местна европейска, ако не и балканска архитектурна традиция. Местна е и строителната техника, която според всички изследователи е наложила името Червената църква. Става дума за зидария с тухли, отделени от пластове хоросан, смесен със счукани тухли и керемиди, по-широки от тухлите. Тази практика може да се види не само в Червената църква или Еленската базилика при Пирдоп, но и в по-ранни строежи с различен характер (например в Кухата могила до Поморие). Огромният световен интерес към Червената църква са нейните стенописи. Те привличат много рано най-добрите специалисти по раннохристиянско изкуство (като Андрей Грабар), сред които има личности, които не само описват, датират и популяризират безценните изображения, а се погрижват и за съхраняването им. Сред тях на първо място трябва да се посочи американският професор (пътуващ като журналист) Томас Уитмор. По негова идея Олга Белокопитова прави акварели на оцелелите до 1921 година стенописи.
Отново на изследванията на Уитмор
се основава и фундаменталната студия на Анатол Фролов за Червената църква.
Така столетия след първото изографисване на храма днес знаем, че по стените и арките му са оживявали найдраматичните сцени от живота на свети Захарий и света Елисавета (в това число Раждането на свети Йоан Кръстител, Мъченическата смърт на Захарий, Бягството на Елисавета в планината, Поклонението и завръщането на влъхвите след Разговора им с Ирод, Избиването на Младенците, Сънят на Йосиф, Изпитанието с горчива вода, живописните разкази за Детството и Чудесата на Иисус Христос, Ангелските чинове и други, особено любими на първите християнски творци сюжети. Разбира се, трудът на първите изследователи на Червената църква не би дал същите плодове, ако след усилията в периода 1915 – 1921 година не бяха последвали нови укрепителни и спасителни работи.
В техния ход са реставрирани оцелелите стенописи, част от които са пренесени и изложени в Историческия музей на град Перущица.
От няколко години там се намират
и копията на акварелите, направени от Олга Белокопитова. Така музеят, заедно с Информационния център, изграден
по последния много мащабен проект за укрепване и реставрация на храма в началото на XXI век, става пазител на шедьоври с неоценимо значение за християнското изкуство и по-конкретно – за християнството в българските земи в първите векове на Христовата ера.
През XI век стенописите са били обновени, като голяма част от тях повтаряли сюжетната схема на предходните.
До края на Средновековието църквата очевидно се е радвала не само на почит, а и не периодично обновяване.

Запазен стенипис – свидетелство за ранното християнско изкуство по българските земи

ЗАЩО Е „ЧЕРВЕНА“ ЧЕРВЕНАТА ЦЪРКВА

Както стана дума, строителната техника на Червената църква далеч не е уникална, тя не е нито най-старата, нито найголямата подобна сграда. Обаче например нито Еленската базилика, която също е издигната в изолирана среда (обстоятелство със сигурност подчертаващо цвета ѝ, както е при перущенския храм), нито изградените с червени тухли „Старата митрополия“ в Несебър или „Света Софѝя“ в София, никога не са наричани „червена църква“. Ето защо не би било излишно да завършим краткото представяне на знаменитата Червена църква с опит да вникнем чрез името ѝ в нейната особена значимост сред десетките много значими храмове в Пловдивска област.

Акварел на Олга Белокопитова съсстенописи от църквата, изложен в Исторически музей, Перущица

Интерпретацията на храма като издигнат над мартириум би могъл да обясни неговото необичайно име – Червената църква. В ранното християнство червеният цвят се свързва неизменно и изключително с кръвта на Христос и на Неговите мъченици. Доколкото в Тракия гоненията и колективните мъченичества през IV век не са характерни, името на църквата, в която е превърнат мартирумът, може да е отдавало почит на подвига на светите Максим, Теодот, и Асклепиодота. Друга възможност е да приемем епитета „червен“ като „красен“, т.е. красив. Великолепието на храма (голям приблизително 33x26x14 м), с неговата мраморна вътрешна облицовка и мозаечен под, с едновременно ярките и галещо меки цветове на многобройните фрески, със сигурност е давало основания за определението „Красивата църква“. По сходна логика са получили името си у нас много местности и селища, или например скалният комплекс край Варна е бил наречен „Аладжа (пъстрият) манастир“.
„Червена/красна“ може да означава и „наш/истински“ (красиво е, защото е истина). Оттук името и ролята на храма могат да се тълкуват в контекста на бурните събития в Тракия в последното десетилетие на Константиновото управление (326 – 337 година) и веднага след смъртта на свети Константин, около Сердикийски събор (343 година) или в хода на Виталиановия бунт срещу императора монофизит Анастасий
(491 – 518 година). За да се прозре толкова далеч в миналото, са необходими още много упорити изследвания. Историята и бъдещето на християнството в България ги заслужават.

Реставриран и съхранен на място стенопис в Червената църква

Някои истории заслужават да бъдат прочетени на хартия. Подкрепете мисията ни, като закупите списанието от тук: линк