– Г-жо Василева, Вие сте утвърден авторитет във фотографските среди не само в България. Какво Ви мотивира да приемете поканата и да станете част от журито на този нов за страната ни православен фотофорум?
– Приех тази отговорност с истинско вълнение, с дълбока благодарност и с усещането за смисъл. Преди всичко бих искала да изразя своята признателност за благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, както и към целия организационен комитет за поканата. За мен беше чест да бъда част от инициатива, зад която ясно и категорично стои Българската православна църква. Този фестивал е много повече от културно събитие. Той е знак към съвременния свят, че вярата и изкуството не са противопоставени, а напротив – те живеят в непрекъснати жив диалог. Фотографията, когато е направена с чисто сърце, може да се превърне във форма на свидетелство, дори на проповед. Като вярващ човек и майка, възпитала детето си в християнските ценности, за мен беше дълбоко трогател- но да видя как обективът може да бъде инструмент на духов- но послание, а не просто на естетика.

– Втората категория на конкурса – „Храмове и манастири“, привлече изключително силни и въздействащи творби. Какво значение отдавате на тази тема в контекста на православното изкуство?
– В Православието образът никога не е случаен. Материята сама по себе си носи богословски смисъл. Често казвам, че ако иконата е богословие в багри, то църковната архитектура е богословие в камък. Това не е метафора, а реалност, прежи- вяна от векове. Като фотограф и човек на изкуството, аз никога не гледам на храма просто като на сграда или исторически паметник. За мен той е материализирана молитва, изразена чрез пропорция, светлина, тишина и пространство. Храмът възпитава погледа, дисциплинира духа и насочва сърцето. В тази категория участниците показаха изключи- телна чувствителност. Те не се ограничиха до заснемане на архитектурни детайли, а успяха да уловят духа на святото място. В техните кадри камъкът „говори“, светлината „мълчи“, а тишината разказва за Бога по начин, по който думите често не успяват.

– Фотофестивалът премина през своята най-интензивна фаза. Какви емоции Ви вълнуват сега, когато резултатите вече са факт?
– Изпитвам дълбока, светла радост. Процесът на журиране беше сериозен и отговорен – разгледахме близо 2000 фото- графии, но искрено казано, не усетих умора. Напротив, колкото повече навлизахме в кадрите, толкова повече се зареж- дахме от тяхната чистота и искреност. Да видиш как фотографи от 17 държави са се до- коснали до православната духовност с такова уважение и благоговение, е истински дар. Това преживяване ме направи щастлива не само като професионалист, но и като човек на вярата. Усетих, че този фестивал е надхвърлил рамките на конкурс и се е превърнал в духовно пътешествие.

– Проектът достигна до милиони хора чрез дигиталните платформи на списание „Духовен път“. Какво означава този успех за Вас?
– Това е най-голямата награда. Когато осъзнаеш, че хиляди хора са посетили сайта и социалните канали на списанието, че са се спрели, погледнали, замислили – това носи огромно удовлетворение. Фотофестивалът „С нами Бог“ се превърна в красив и мащабен визуален разказ за вярата, историята и духовна- та памет на България, който достигна до милиони по света. Това не са просто числа или статистика, а доказателство, че съвременният човек има нужда от смисъл, от тишина и от красота. Проектът успя да обедини миналото и настоящето в един общ визуален псалом.

– На следващите страници представяте победителите във втората категория. Какво бихте пожелали на читателите, преди да се потопят в тези фотографии?
– Бих им пожелала да се спрат за миг. Да не бързат. Да поз- волят на тези образи да говорят. В категорията „Храмове и манастири“ ще открият не само майсторството на обектива, но и тишината на вечността. Тези фотографии са свидетел- ство, че вярата ни е жива, че храмовете ни не са само камък и история, а пространство на среща – между човека и Бога.