– Майко Таисия, хората се възхищават на прекрасния манастир, в който се подвизавате, но как протича ежедневието в обителта?

– Хората, които посещават манастира, се интересуват от историята му, търсят духовни съвети. Често питат за чудотворните икони и за мощите на светиите, които имаме най- вече за мощите на свети Нектарий Егински. Нашите дни преминават в молитва, сутрешно и вечерно правило, труд по поддържането на манастира. Четем акатисти, псалтир – обичайните неща за една монашеска обител.

– Мнозина се вълнуват от книжовното и просветно наследство на монахиня Валентина (Друмева). Какво е духовното значение на нейните трудове?

– Майка Валентина беше преди всичко изключителна монахиня. Обичаше канона и следеше за спазването му. Приносът ѝ към изследването на живота на свещениците, пострадали в ново време, е забележителен. Всички нейни книги с разкази за деца са ценни в преподаването на уроците по вероучение. В почти всички неделни училища в страната се работи по тях. Много от стиховете са нотирани и се изпълняват като песни. Творчеството на майка Валентина е богопросветено. Тя казваше: То не е мое – Бог ми го даде.

– Неделното училище в Калофер бе едно от първите, отворени след падането на комунизма. Как се развива школото през годините?

– Неделното училище с Божията помощ бе основано от майка Валентина и отец Иван Найденов през 1991 г. По нейна заръка всеки урок започва и завършва с молитва, тъй като с небесната закрила децата преуспяват. В началото се учели 25 деца. Постепенно броят им нараства. Върхът е към 2000 – 2005 г., когато има над 200 ученици. Десет от възпитаниците завършват Духовната семинария в Пловдив, а шестима – и Духовната академия. Заради намаляващото население в Калофер и околните села сега тук учат двадесет и пет деца. През лятната ваканция организираме поклоннически пътувания и лагери до свети места. Провеждаме срещи и празници заедно с други неделни училища от страната. Нашите деца участват в конкурсите на Пловдивската митрополия и на Светия Синод и редовно получават награди за старанието си. Духовното значение на трудовете на майка Валентина е огромно. Тя проправи пътя, даде примера, за да могат да се открият и на други места такива училища. Всичко това постигна с изключително смирение и кротост, осъзнавайки Божието благословение за това.

– Как започна Вашият духовен път към Бога?

– Родена съм по времето на комунизма и моите родители не бяха въцърковени хора. Кръстих се в една по-голяма възраст, но ние знаем, че пътищата Божии са неведоми. Години след това, както казваме, започнах да ходя на църква. Бог изпрати хора, които да ми помогнат в разбирането на вярата. И така стъпка по стъпка в мен узря решението да постъпя в манастир, мислейки за суетата на този свят и за спасението на душата си. Бях подкрепена от свещеника, при когото се изповядвах, и по негова препоръка дойдох в Калофер. Надявам се правилно да съм разбрала Божията воля за себе си.

В централния манастирски храм се пази чудотворна икона на свети Нектарий Егински с частица от мощите му

– Вие носите името на една от прочутите игумении на Калоферския манастир от миналия век – майка Таисия Габровска. Чувствате ли нейното небесно застъпничество? Какво от предишните игумении сте възприели като пример?

– Да, Бог така промисли. Всеки път, когато чета славната история на този манастир, написана от майка Валентина, се чувствам недостойна. Той е на повече от триста години – паметник на българския верски и народностен дух, проникнат от висок смисъл. Мога да черпя вдъхновение от подвизите и богатия духовен опит на монахините, подвизавали се тук. Моля всички да ми помагат в служението и да ме напътстват да вземам верните решения.

От майка Таисия се уча на духовното „горене“, което е било нейната стихия. Често е повтаряла (по думите на майка Валентина): Който не гори в монашеството, а тлее, той не е монах. Среден път за монаха тя не признавала. Горяла, когато е вършила най-обикновените си задължения, затова с всяка изминала година духовният облик на обителта се е променял. За две десетилетия създава образцово монашеско общежитие, за да може един от най-изтъкнатите и прецизни в оценката си духовници – Левкийският епископ Партений – да го нарече „българското Дивеево“.

Разбира се, има на какво да се уча и от другите игумении. Игумения Евпраксия е била просветена и изтъкната в духовния подвиг. Игумения Макрина с присъщата ѝ енергия отдава всичките си сили за възстановяването на манастира след войната. Притежавала е силен и волеви характер. Строга към себе си и взискателна към монахините, правдива, принципна и праволинейна. Игумения Възкресия (Величкова) пък е била скромна, смирена и всеотдайна. Имам високи примери за подражание, което е още по-задължаващо.

– В България и по света има прочути духовни автори – Черноризец Храбър, светите Климент Охридски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и много други. Но доста хора мислят, че монашеството е като затвор, че монасите и монахините живеят твърде изолирано. Ние знаем обаче, че много монаси са станали известни проповедници и просветители на цели народи. Как се съвместяват двете представи за хората, отдали себе си на Бога?

– В някаква степен бихме могли да използваме думата „затвор“, но по-скоро в смисъла на ограниченията от светската суета, изкушенията, съблазните.

Посещавайки манастира, поклонниците виждат, че и ние сме като тях – имаме страсти и немощи. Стараем се с Божията помощ да се борим с тях. Не сме ангели. Майка Валентина често казваше: Миряните ще ни изпреварят. Монашеството е съкровен духовен живот, който не се поддава на наблюдение. В него трудно може да се проникне, защото в душата може да чете истински само нейният творец – Бог. Поради това светът съвсем не познава душевността на монаха, а се опитва да я тълкува.

Мнението на света за монаха е толкова по-превратно, колкото духовността в обществото е по-принизена. Монашеството не е самоцелно бягство от живота. Подтикът за него не се ражда в бедни души, нито е плод на ограничено мислене. Изборът идва като изява на дълбоко вглеждане в значението на земното битие и на неговото най-пълноцветно осмисляне. Монасите най-дълбоко осъзнават преходността на всичко земно и се устремяват към грижата за безсмъртната душа.

Пловдивският митрополит Николай в Калоферския манастир

Загърбвайки Куклен, виещата се пътека потъва в широколистните гори на Чернатица. Само след няколко минути в гънките на живописния дял от Западните Родопи изниква белокаменното здание на манастира „Свети свети Козма и Дамян“. Съобразителният поклонник обаче първо ще кривне наляво – при аязмото с лековита вода.

Едва утолил жаждата си, поклонникът насочва погледа си към издялания върху камък старовремски надпис: „Целебен извор на свети Безсребреници. Животворната вода на свети Козма и Дамян дава сили на душите и цери телата на онези, които идват при извора със своята вяра и черпят вода за всякакво изцерение. Тя изчиства нечистотиите на всички болести. Спомнете си за мене, смирения Игнатий, игумен на манастира „Св. Безсребреници“ в 1795 г. 1 септември“.

От незапомнени времена славата на чудодейните изцеления с „живата вода“ съпровожда светата обител, намираща се под закрилата на светите безсребреници и чудотворци. Целебният извор, изглежда, е спомогнал и за нейното оцеляване през тъмните времена на игото, а и за безкрайната върволица от поклонници днес.

Водосвет при аязмото, намиращо се на петдесетина метра извън стените на обителта

ГРОБЪТ НА ТУРСКИЯ ПАША

Надгробната плоча на турски паша, погребан в двора на обителта, е поразително доказателство за случвалите се чудеса. Според преданието, пазено от поколения монаси, османският сановник живеел наблизо и имал неизлечимо болна дъщеря. И когато обикалянето при хекими, баячи и знахари не помогнало, намерили спасение в лековитите води на „Светите Врачове“, както местните наричат манастира. В знак на благодарност пашата дарил щедро обителта и години наред я пазел от върлуващите наоколо разбойници.

Когато наближил краят на земния му път, пашата помолил да го погребат в двора, до южната стена на църквата. Монасите изпълнили молбата му и гробът на валията дълго време след това възпирал разбойническите шайки от покушения срещу светата обител.

Друго свидетелство за лечителската слава на обителта са опасаните с тежки вериги железни пранги в притвора. Някога оковите, закрепени върху каменни постаменти, били дванадесет и с тях приковавали буйстващите бесновати и душевноболни към пода за през нощта. На сутринта монасите им четели молитви, а после ги водели до извора и ги обливали с вода. Първия ден броели „едно, две“, на следващия повтаряли процедурата, но вече казвали „едно, две, три“ и така лечението продължавало до 2 000. И днес мнозина докосват прангите с благоговение и надежда и ги притискат до болните си места за изцеление.

Нямат чет и легендите, нашепвани от уста на уста, за хилядите поклонници, включително и друговерци, намерили лек за болките си.

До стените на манастирския храм е гробът на турския паша, спасил обителта от нашествия и разрушение

РАННИ СВЕДЕНИЯ ЗА ОБИТЕЛТА

В историческата наука цари разногласие кога е основана обителта над Куклен. За първи път се споменава през ΧΙ век в документ за имотите на Бачковския манастир. Затова някои изследователи допускат, че възниква като негов метох и е съградена от Григорий Бакуриани – севаст и велик доместик на Запада, и неговия брат Абасий – основателите на Бачковския манастир.

Според друго предание Кукленският манастир се появил като метох на основания също през XI век Белочерковски манастир.

Два века и половина по-късно книжовната школа на братството вече дава богати плодове. Ярък пример за нейното развитие е ръкописният сборник от 1337 г., създаден за българския цар Иван-Александър, известен като „Кукленски песнивец“.

Централната църква и жилищните сгради за монасите били издигнати през XII – XIII век, но неясно защо манастирът отсъства от османските данъчни архиви за този период. За първи път се споменава през 1639 – 1640 г. като владение на Шахабеддин паша, който получил тези земи като награда от султана.

В един триод от края на XVI век е записано, че по това време манастирът притежава златотъкани богослужебни одежди и църковни принадлежности. Между тях са изброени 15 фелона, 3 стихара, 8 чифта наръкавници, 12 епитрахила, един орар, сребърни кандила, сребърни потири, позлатени кръстове и др.

В храма на обителта и днес се пазят веригите, с които са били оковавани болните, търсещи лек от светите безсребърници

„Свети Безсребреници“ остава незасегнат при ужасяващите пожари през 1657 г., когато в Родопите били сринати до основи тридесет и три манастира и 218 храма между Костенец и Асеновград, а голяма част от населението било насила ислямизирано. Тогава и прогонените от турците монаси от Белочерковския манастир намерили убежище в Кукленския манастир, донасяйки със себе си ценни книги и утвар.

През османската епоха като цяло манастирът бил закрилян от турските велможи, понеже в него се лекували семействата им. Въпреки това той поне на два пъти е разрушаван и впоследствие съграждан наново.

Пътят към храма отваря вратите на Царството Небесно

През XVII в. светата обител укрепнала и се превърнала в книжовно средище, което подготвяло граматици, краснописци и преписвачи на църковна литература. Голяма парична помощ за братството постъпвала най-вече от еснафа на пловдивските абаджии. Монасите по това време поддържали и силни духовни връзки с българския манастир „Зограф“ на Света гора. През Възраждането в Кукленския манастир се помещавало и килийно училище.

Фреска на свети архангел Михаил в манастирския храм

ИЗОГРАФИСВАНЕТО НА ХРАМА

Стенописите в храма от ХVІІ – ХVІІІ век са дело на видни български зографи. Въпреки опожаряването на манастира и храма, те са се запазили до наши дни. Най-добре съхранен е стенописът с образа на свети архангел Михаил в южната ниша. По-късно, през ХІХ в., когато в манастира живели гръцки монаси, кирилските надписи били подменени с гръцки, а част от стенописите били заличени. При реставрирането на църквата първоначалните стенописи са възстановени, а сега се виждат и двата пласта фрески по стените. При учредяването на Българската екзархия манастирът остава във властта на гръцката митрополия на Пловдив. Българската православна църква възстановява правата си над него едва през 1907 г., след прогонването на гърците.

„Хвалете Господа от земята, вие, големи риби и всички бездни […], зверове и всеки добитък“ (Псалтир 148: 7, 10).

Храмът, посветен на светите безсребреници и чудотворци, датира от XII – XIII век. Дълъг е 22 м и широк – 8 м. По план наподобява кръст. Олтарната част е просторна, с три полукръгли ниши. Засводена е напречно с огледален свод, свързващ се с наоса с огромна островърха арка. Върху целия наос ляга голям сляп купол, стъпващ върху островърхи висящи арки. Зидарията е клетъчна от типа, прилаган през XV и XVI век. В наоса повечето стенописи са от 1862 г. и включват цикъла „Сътворението на света“ и панорама на светите места на Света гора. Тук са поместени и сцени от живота на светците Козма и Дамян. През XVII – XVIII век храмът бил разширен на запад с притвор, а по-късно бил добавен втори паянтов притвор. Гостоприемницата на обителта обхваща част от долното и горното ниво. Монашеските килии пък са в най-високата част на манастира. На мястото на изгорялото преди години второ монашеско крило през 1950-те години е изградена малката църква „Свето Благовещение“. Днес на това място е издигнат параклисът „Покров Богородичен“, осветен през 2012 г.

От новия манастирски храм се открива гледка към главната църква и към околностите

МИСТЕРИЯТА С ХРАМОВАТА ИКОНА

Преди четвърт век храмовата икона на светите Козма и Дамян, привлича вниманието на обществеността. В нощта на 24 срещу 25 февруари 2002 г. светинята изчезва безследно. Ловък крадец я отмъква и опитите да бъде открита остават безуспешни.

Години по-късно иконата попада в ръцете на софийски реставратор, който, озадачен от поръчката, отваря интернет сайт за крадени ценности, вижда я там и се обажда в полицията. И точно 15 години след похищението – на 25 февруари 2017 г., чудотворната икона е върната на Кукленския манастир.

Днес благодатният образ на светите Врачове предвожда литийното шествие до аязмото, където се отслужва водосвет. Храмовите празници на обителта са на 1 юли, когато честваме светите Козма и Дамян Римски, и на 1 ноември, когато Църквата почита светите Козма и Дамян Асийски.

В храма се съхранява и частица от светите мощи на светите безсребреници и чудотворци, чиято здравоносна сила изпитват и днес търсещите изцеление поклонници.=