В РАЗГОВОР С ДОКТОР ДЕЛЯН ТОДЕВ НЕГОВО ПРЕОСВЕЩЕНСТВО ЕПИСКОП ПОЛИКАРП ОПИСВА АСЕНОВГРАД КАТО СЪРЦЕТО НА ОБЩНОСТ, В КОЯТО ПРАЗНИЦИТЕ НЕ СА ПРОСТО ТРАДИЦИИ, А ДИХАНИЕ НА ЖИВОТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. АРХИЕРЕЯТ СПОДЕЛЯ ЗА МОНАШЕСКИЯ СИ ПЪТ. РАЗКАЗВА ЗА КНИГОИЗДАТЕЛСКАТА СИ ДЕЙНОСТ – КАК СЛОВОТО МОЖЕ ДА Е НАЧАЛО НА ОБЩЕНИЕТО С БОГА. ГОВОРИ ЗА СМИРЕНИЕТО, ТЪРПЕНИЕТО И ПРОШКАТА КАТО СТЪЛБОВЕ НА ЕПИСКОПСКОТО СЛУЖЕНИЕ.

– Ваше Преосвещенство, от дете познавате асеновградския край, наричан „българския Йерусалим“. С какви чувства отслужвате богослужения в тази духовна околия?
– От сърце и душа благодаря, че в този брой на прекрасното ни списание „Духовен път“ вземам скромно участие, каквото силите и възможностите ми позволяват, за да допринеса за благите духовни и културни трудове на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай и на редакционната колегия. За този райски кът от нашата татковина съм слушал от невръстна възраст, когато моите баба и дядо ми разказваха за Бачковската света обител и за красивия Асеновград – с десетките му храмове, параклиси, оброчища и светини. За техни предци, които са имали радостта да се трудят в тези околности, подпомагайки битовостопански дейности на Бачковската света обител. Когато стъпя в Асеновград и чуя камбаните, които ехтят между планините, сърцето ми се изпълва с особена тишина и молитвено чувство. Тук духовният живот е дълбоко вкоренен в съзнанието на народа. В Асеновград вярата не е само традиция, а жива сила, която крепи душите. Всеки път, когато служа в този благословен град, усещам присъствието на поколения духовници, монаси и миряни, които са положили своята молитва като жертва на любов към Бога. Този край действително е нашият „български Йерусалим“. Имам благословението да служа тук с послушание и благодарност към Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай – архипастир, когото познавам от младите си години и под чието крило се уча на ревност, духовна твърдост и бащинска любов към Църквата. Под неговото ръководство се утвърждавам в мисълта, че архиерейското служение е път на жертва и всеотдайност, а не на почести.

– Какви са първите Ви спомени от Църквата и кои личности са Ви вдъхновили да тръгнете по духовния път?
– Първите ми спомени са свързани с дъха на тамяна и звука на камбаната. Като дете стоях в храма и гледах със страхопочитание как свещеникът благославя народа – това за мен бе среща с тайнството, с вечността. Моят дядо беше отговорен за храма в родното ми село. Той биеше камбаната, грижеше се за църквата, за двора и за всичко потребно. Посрещаше енорийския свещеник у дома. Вдъхновиха ме хората, които служеха без показност, но с дълбока вътрешна сила. Те ми показаха, че Христос не е далечен, а близък и реален. По-късно имах щастието да срещна духовници, които с кротост и мъдрост ме въведоха в духа на свещенството. Те не говореха за Бога, а живееха с Него. Ще спомена отец Кирил Васев от село Джерман, енорийски свещеник на моето село; иконом Стефан Гиздов, енорийски свещеник на Ресиловската света обител и първи мой духовен отец; майка Мелания, игумения на Ресиловския манастир. Няма как да пропусна и духовниците, които оказаха голямо влияние върху духовните ми търсения и помогнаха да поема по пътя на монашеството. Това са Пловдивският митрополит Николай и Величкият епископ Сионий, който по насърчението на дядо Николай стана и мой духовен отец. По време на моето духовно израстване влияние оказаха и архимандрит Алексий, игумен на Ксенофонския манастир от Света гора – Атон, и майка Якова, игумения на манастира „Свети Йоан Кръстител“ край село Акритохори, Северна Гърция, заедно със сестринството.

От ляво надясно: Йеромонах Поликарп (Белоградчишки епископ), Александър Дириволков (свещеник в Тераклия, Молдова), Димитър Пешев (Браницки епископ Йоан) и Атанас Лазаров (Сливенски митрополит Арсений) на път към Света гора – Атон, 2003 година

– Кога почувствахте призива към свещеничеството и как го преживяхте?
– Призивът дойде не като внезапен зов, а като дълго израстване в осъзнаването, че животът ми няма смисъл извън служението на Бога. Сякаш Господ постепенно подреждаше обстоятелствата така, че сърцето да разбере: „Тук е твоето място“. Моментът на ръкоположението бе изпълнен с трепет и сълзи. В този миг човек осъзнава, че вече не принадлежи на себе си. Свещенството е не само чест, а кръст, който се носи с любов, вяра, отговорност и търпение. И колкото по-тежък е този кръст, толкова по-светъл е пътят към Възкресението.

– Кои са най-ценните Ви духовни уроци през годините?
– Най-ценният урок е смирението. Без него всичко се руши. Свети Йоан Лествичник казва, че „смирението е облеклото на Бога“. Ако го носим, нищо не може да ни отдели от Него. Друг урок е търпението. В духовния живот няма бързина – има постоянство. А най-трудният е прошката. Само онзи, който умее да прощава, може да обича истински. Именно затова и съм приел думите на свети апостол Павел като свое кредо: „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:22).

– С какви отговорности Ви натовари Светият Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, след епископската Ви хиротония?
– Светият Синод, в своята мъдрост и бащинска грижа, ми е поверявал различни послушания – административни и духовни. Всяко съм приемал като възможност да послужа с любов и усърдие, да отговоря на очакванията с чиста съвест и най-вече да изпълня достойно клетвата си при моята хиротония за епископ. Имал съм радостта да бъда викарий на блаженопочившия Видински митрополит Дометиан, който ми е разказвал за Асеновград и Бачковската света обител, където той прави първите си стъпки в богословската мисъл, постъпвайки в Духовната семинария при обителта. След неговата кончина бях назначен за ректор на Пловдивската духовна академия „Свети свети Кирил и Методий“ и за втори викарий на Пловдивския митрополит Николай. По искане на Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит и по благословението на Пловдивския митрополит Николай бях назначен за викарий на Софийския митрополит. Имах тази незаменима радост да служа и бъда най-близо до Първосветителя на Българската църква патриарх Неофит. След неговата кончина за кратко бях патриаршески викарий, след което по молба на Пловдивския митрополит Николай бях назначен за негов викарий. Изпълнявал съм и различни послушания, касаещи представителството на Българската православна църква на различни съборни богослужения у нас и по света, на конференции, международни срещи и инициативи. Тези задачи ме учат, че Църквата е жив организъм. Че всяка служба, независимо колко скромна изглежда или е с непреодолима висота, допринася за общото дело на духовно просвещение и спасението на човеците.

– Как архиереят съчетава личната молитва и своя духовен живот с множеството административни и обществени отговорности?
– Молитвата е основата. Ако архиереят не започва деня си с молитва, ако не вдига очи към Кръста, преди да вземе решение, няма да има благословение. Молитвата е диханието на душата и на нашето служение. Времето днес е забързано, отговорностите – много, но без молитва всичко губи смисъл. Дори административните дела могат да се превърнат в молитва, когато се вършатс любов и смирение. Пример за такова молитвено служение е нашият архипастир, който ни вдъхновява да живеем така, както говорим. И когато казваме, че се молим за всички и по- менаваме всички, да е наистина, а не празнословие.

– Вашата издателска дейност е свързана с богослужебната и просветната функция на Църквата. Какво Ви мотивира за тези духовни трудове?
– Желанието ми е словото Божие да достига до повече сърца. Вярата се храни от словото. Когато човек прочете нещо, което го докосне, това може да е началото на неговото обръщане към Бога. Издателската дейност е продължение на служението – чрез книгите можем да запалим искрата на вярата там, където ние лично не можем да стигнем. Винаги съм бил мотивиран от живота на нашата Църква, на нашите първоучители, техните ученици и следващите поколения. От свети Патриарх Евтимий. В по-ново време пример за мен са светият преподобен Йоан Рилски и свети Паисий Хилендарски. Изпълвал съм се с енергия и хъс от следването си в Гърция и Русия, от примера на тези и други поместни православни църкви. Полагах усилия да запълним една празнота, като не се оправдавах, че не може и не става, а давах да се разбере, че е достижимо. Правех така, че да изпълня думите на Спасителя: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7). Усилията бяха насочени както към богослужебна, богословска и възпитателна литература, така и към мои лични писания и творчество.

– В посланието си до филипяни небесният Ви покровител – свети Поликарп Смирненски, пише: Внимавайте да сте твърдо основани в учението на Господа Иисуса Христа и в предаденото от апостолите, за да имате успех във вярата и да обичате Бога и ближния, както ни е заповядал Господ. Какво е най-важното в служението на един епископ днес?
– Изключително съм радостен и благодарен на Бога, че допусна при монашеското пострижение да приема името Поликарп – име, което е осветил със своя живот, служение и мъченичество апостолският мъж от Смирна, свети Поликарп, ученикът на свети Йоан Богослов. Споделям и нещо съкровено до този мой личен момент, който наричаме „сватба с небето“ – че виновник да нося името на този светител, е митрополит Николай. Пред моя духовен отец той настоя за това. Божият промисъл е велик и неизменен. Затова свети Йоан Златоуст възкликва: „Слава на Бога за всичко!“. За служението на епископа най-важното е да бъде верен пазител на истината Христова и отец за своето паство.

Времето, в което живеем, е белязано от духовно объркване. Епископът трябва да бъде твърд, но и милостив – да пази чистотата на вярата. Не да осъжда, а да спасява. Свети Поликарп е образец на твърдост в изповедта и кротост в сърцето. Такава твърдост и кротост трябва да носим всички, които сме призвани на служение.

– Как виждате духовния облик на Асеновград днес?
– Асеновград е живо свидетелство, че вярата може да бъде сърцевина на общност. Тук празниците не са само традиция, а дихание на народната душа. Множество храмове, параклиси и манастири говорят, че този град е осветен от молитвите на поколения българи и гърци. Днес има предизвикателства, но вярвам, че благодатта Божия пребъдва над този край. Всеки, който идва тук с чисто сърце, усеща това благословение.

– Кои са най-големите духовни богатства на Асеновградската духовна околия?
– Най-голямото богатство е живата вяра на народа. Тя е предавана от бащи на синове, от майки на дъщери. Това е невидимата нишка, която ни свързва с миналото и ни води чрез настоящето към вечността. Тук особено ценни са манастирите – духовни крепости, които пазят съкровището на молитвата. В тях времето спира и човек среща себе си пред лицето на Бога. Енорията е средище за сплотяване и утвърждаване в доброто и полезното, подкрепа на домашната църква и на създаването у подрастващите на любов към духовното, желание за поемане по духовния път на свещенството и добродетелния живот.

– Каква е ролята на манастирите и храмовете за вярващите?
– Те са духовни пристанища, в които човек намира покой от бурите на живота. Манастирът е училище по тишина и покаяние. Храмът е дом, в който се чувстваме чеда на един Небесен Отец. Няма по-голяма радост от това да видиш как човек влиза в храма с тревога, а излиза с мир в очите. Това е чудото на Божията благодат. Всеки от нас го е изпитал.

– Как в Пловдивската епархия работите с духовниците и миряните от региона, за да се укрепва и предава вярата на младите поколения?
– Под архипастирството на нашия обичан митрополит Нилолай в Пловдивската епархия се развива цялостна духовно просветна дейност – школи, неделни училища, лагери, беседи. Чрез тази всестранна дейност младите виждат, че Църквата не е минало, а настояще и бъдеще. Църквата е Майка, която ги има за свои и се грижи за тях безкористно и любвеобилно – води ги към Христос, към Неговия мир и Царство. Стараем се да работим заедно – духовници, учители, родители, защото вярата се предава не само с думи, а чрез жив пример.

– Как Църквата може да бъде жива опора и духовна светлина на обществото в бързото и променящо се ежедневие?
– Църквата ще бъде опора, докато остава вярна на Христос. Ние не можем да вървим по пътя на света, но можем да му покажем пътя към Небето. В света има тревога, в Църквата – мир; в света има разделение, в Църквата – единство; в света има страх, а в Църквата – надежда. Нашата мисия е да бъдем носители на този мир и надежда, да свидетелстваме с живота си, че Христос е жив и действа в света. Че Той ни обича и ни носи на ръце.